В отговор не дойде нищо, само тишина, която натежаваше от прах и самота.

— Не знам какво да правя — честно каза Ник. — Мисля, че мога да открия кой е убил семейството ми и кой иска да убие мен. Но това означава да напусна гробището.

Гибелта не каза нищо. Пипалца от дим бавно се кълбяха наоколо.

— Не ме е страх от смъртта — продължи момчето. — Просто много хора, които обичам, толкова дълго се грижиха да ме опазят, да ме учат, да ме защитават…

Отново само тишина.

Тогава той каза:

— Трябва да го направя сам.

— ДА.

— Ами това е. Извинявай, че те обезпокоих.

Тогава то зашепна в главата на Ник с глас, който хитро се плъзгаше и промъкваше:

— ГИБЕЛТА БЕ ОСТАВЕНА ДА ПАЗИ СЪКРОВИЩЕТО ДО ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ. ТИ ЛИ СИ НАШИЯТ ГОСПОДАР?

— Не — отвърна Ник.

Тогава в гласа на Гибелта проскимтя надежда:

— ЩЕ БЪДЕШ ЛИ НАШ ГОСПОДАР?

— Страхувам се, че не.

— АКО СИ НАШ ГОСПОДАР, ЩЕ ТЕ ОБВИЕМ ЗАВИНАГИ. АКО СИ НАШ ГОСПОДАР, ЩЕ ТЕ ПАЗИМ И ЗАЩИТАВАМЕ ДО СВЪРШЕКА НА ВРЕМЕТО. НИКОГА НЯМА ДА ТЕ ОСТАВИМ ДА СЕ ИЗЛОЖИШ НА ОПАСНОСТИТЕ НА ТОЗИ СВЯТ.

— Не съм вашият господар.

— НЕ.

Ник усети как Гибелта се извива през съзнанието му.

— ТОГАВА НАМЕРИ ИМЕТО СИ.

След тези думи съзнанието му опустя, стаята бе празна, а Ник остана сам.

Момчето се изкачи се по стълбите внимателно, но бързо. Беше взел решение и трябваше да действа, докато то все още пламтеше в главата му.

Скарлет го чакаше на пейката до параклиса.

— Е? — попита тя.

— Ще го направя. Хайде — отвърна той и двамата тръгнаха рамо до рамо по пътеката към гробищната порта.

На № 33 се издигаше висока къща, подобна на вретено сред терасовидно разположени домове. Беше незабележима сграда от червени тухли. Ник я погледна колебливо, чудеше се дали не му изглежда позната или специална. Но тя бе просто къща като всички останали. Отпред имаше малка бетонна площадка, а едно зелено „Мини“ беше паркирано на улицата. Предната врата някога може би е била яркосиня, но цветът бе избледнял от времето и слънцето.

— Е? — попита Скарлет.

Ник почука на вратата. Първоначално нямаше отговор, после се чу тропот по стълбите, вратата се отвори и разкри малкото антре. В рамката й застана мъж с очила и оредяваща сива коса, който примигна насреща им, после рязко протегна ръка към Ник, усмихна се нервно и каза:

— Ти сигурно си тайнственият приятел на госпожица Пъркинс. Приятно ми е.

— Това е Ник — каза Скарлет.

— Мик ли?

— Ник, с „Н“ — поправи го тя. — Ник, това е господин Фрост.

Ник и Фрост си подадоха ръце.

— Сложих чайника — каза домакинът. — Какво ще кажете да обменим информация на чаша чай?

Ник и Скарлет го последваха по стълбите към кухнята, където той наля три големи чаши чай, а после ги въведе в малък хол.

— Къщата се извисява само нагоре — започна да обяснява господин Фрост. — Тоалетната е на горния етаж, там е и кабинетът ми, а спалните са на последния. С толкова много стълби човек поддържа форма.

Седнаха на голям, крещящо лилав диван („Беше си тук, когато се нанесох“) и отпиваха от чая си.

Скарлет се притесняваше, че господин Фрост ще отрупа Ник с въпроси, но не стана така. Той изглеждаше развълнуван, сякаш е идентифицирал изгубения надгробен камък на някой известен човек и няма търпение да каже на всички. Въртеше се нетърпеливо на стола си, сякаш искаше да им съобщи нещо страхотно и му костваше физическо усилие да не ги засипе веднага с информация.

— И какво открихте? — попита Скарлет.

Господин Фрост започна:

— Ами ти беше права. Наистина това е къщата, в която са били убити онези хора. И… мисля, че престъплението е било… не точно прикрито, но забравено, оставено да потъне в забрава… от властите.

— Не разбирам — каза Скарлет. — Не можеш просто да сметеш под килима едно убийство.

— Но с това е станало точно така — каза Фрост и отпи от чая си. — Замесени са много влиятелни хора. Това е единственото обяснение и за случилото се с най-малкото дете…

— А какво се е случило? — попита Ник.

— Оцеляло е — каза Фрост. — Сигурен съм! Но никой не го е потърсил. Изчезнало малко дете обикновено е национална новина. Но не, някак си са го потулили.

— Кои са те? — попита Ник.

— Същите хора, които са поръчали убийството на семейството.

— Знаете ли нещо повече по този въпрос?

— Да. Тоест, малко… — Фрост замълча. — Съжалявам… Наистина… Вижте… Но предвид това, което открих… Всичко е твърде невероятно.

Скарлет започваше да се ядосва.

— Какво? Какво сте открили?

Фрост се смути.

— Права си, съжалявам. Не е добра идея да пазим тайни. Ние, историците не заравяме нещата, а ги изравяме, показваме ги на хората. — Той спря, поколеба се, после каза: — Открих едно писмо. Горе… Беше скрито под разместена дъска на пода. — Обърна се към Ник: — Млади господине, имам ли основание да предположа, че вашият интерес към този ужасен случай е личен?

Ник кимна.

— Няма да питам нищо повече — каза господин Фрост и се изправи. — Елате — обърна се той към Ник, но спря Скарлет: — Ти недей, все още не. Ще покажа първо на него и ако той сметне, че няма проблем, ще повикам и теб. Става ли?

— Става — съгласи се Скарлет.

— Няма да се бавим — каза господин Фрост. — Хайде, младежо!

Ник се изправи и погледна Скарлет с притеснение.

— Няма проблем — каза тя и му се усмихна възможно най-успокояващо. — Ще те изчакам тук.

Скарлет гледаше как сенките им пресичат стаята и тръгват по стълбите. В гърдите й се бореха тревога и очакване. Чудеше се какво ли ще узнае Ник и се радваше, че ще го узнае пръв. Все пак, това беше неговата история. Негово право.

Господин Фрост поведе Ник нагоре по стълбите.

Докато се изкачваше, момчето се оглеждаше, но нищо не му се стори познато. Всичко изглеждаше чуждо.

— Чак на самия връх — каза господин Фрост. Изкачиха още една площадка. — Не искам да… ами, не отговаряй, ако не искаш, но… хм… ти си момчето, нали?

Ник не отговори.

— Пристигнахме — каза господин Фрост. Отключи вратата, бутна я и влязоха.

Стаята бе малка, таванска със скосен таван. Преди тринайсет години в нея имаше люлка. Сега момчето и мъжът едва се побираха между стените.

— Истински късмет, всъщност — каза господин Фрост. — Може да се каже, че беше под носа ми. — Той се наведе и отметна протрития килим.

— Значи знаете защо е било убито семейството ми? — попита Ник.

— Всичко е тук — отвърна господин Фрост. После хвана една къса дъска от пода и я разклати, докато накрая я извади. — Това е била бебешката стая. Ще ти покажа… всъщност единственото, което не знаем, е кой е убиецът. За него не се знае нищо, нямаме ни най-малка представа.

— Знаем, че е бил тъмнокос — каза Ник в стаята, която някога бе негова. — И знаем, че се казва Джак.

Господин Фрост пъхна ръка в дупката на мястото на дъската.

— Минаха почти тринайсет години — каза той. — За толкова време косата оредява и посивява. Но да, прав си. Името е Джак.

Той се изправи. В ръката, която измъкна от дупката на пода, държеше голям, остър нож.

— Така — каза Някойси Джак. — Хайде, момче, време е да приключваме!

Ник впи поглед в мъжа. Сякаш личността на господин Фрост бе като палто или шапка, които този човек беше облякъл, и сега ги захвърли. Дружелюбната външност изчезна.

Очилата и ножът пробляснаха.

Отдолу се разнесе гласът на Скарлет.

— Господин Фрост, някой чука на вратата, да отворя ли?

Някойси Джак отклони поглед само за миг, но Ник знаеше, че този миг е всичко, с което разполага, и се Сля — колкото можа по-пълно и окончателно. Джак се обърна към мястото, където стоеше Ник, после претърси с поглед стаята. На лицето му се изписаха ярост и учудване. Пристъпи навътре и завъртя глава наляво-надясно — като тигър, надушил плячка.

— Тук някъде си — изръмжа той. — Подушвам те!

Вратата на таванската стая се трясна зад гърба му, той се метна към нея и чу как ключът изщраква в ключалката.