— Чу ли? — госпожа Оуенс се обърна към трепкащата фигура, която сега бе по-скоро очертание, далечен летен отблясък във формата на жена. Фигурата отвърна нещо, което другите не чуха, и изчезна.

— Няма да се върне вече… — промълви госпожа Оуенс. — Следващия път, когато се събуди, ще бъде в собственото си гробище или там, накъдето е тръгнала.

Госпожа Оуенс се наведе към бебето и протегна ръце.

— Ела — прошепна му нежно. — Ела при мама!

Някойси Джак вървеше през гробището към тях и вече бе приготвил ножа. В този момент му се стори, че незнайно откъде появил се облак обви детето и то изчезна. Остана само влажна мъгла, лунна светлина и полюшвана от вятъра трева.

Някойси Джак примигна и подуши въздуха. Нещо се случи, но нямаше представа какво. В гърлото му се надигна ръмжене, като на ядосан и разочарован хищник.

— Ехо? — подвикна Някойси Джак, като се чудеше дали детето не се е скрило някъде. Гласът му беше мрачен и груб. Звучеше някак странно, сякаш самият Джак беше изненадан, че го чува.

Но гробището мълчеше. Не издаде тайната си.

— Ехо? — отново подвикна Някойси Джак. Ослуша се да чуе плач, бебешко дърдорене или някакво движение.

Вместо това чу кадифен глас, който попита:

— Мога ли да ви помогна?

Някойси Джак беше висок. Мъжът с кадифения глас беше още по-висок. Дрехите на Някойси Джак бяха тъмни. Дрехите на мъжа бяха още по-тъмни. Хората, случайно спрели поглед върху Някойси Джак, когато отиваше по работа — а той гледаше да не го забелязват — се смущаваха, ставаше им неудобно или ги обземаше необясним страх. Някойси Джак погледна непознатия и този път той се смути.

— Търсех някого — промърмори, докато плъзгаше дясната си ръка в джоба, за да скрие ножа, но без да го изпуска от стиснатите си пръсти.

— В заключено гробище, посред нощ? — учуди се непознатият.

— Едно бебе — обясни Джак. — Минавах край гробището, когато чух плач, погледнах през портата и го видях. Какво друго да направя?

— Приветствам гражданското ви съзнание — отвърна непознатият. — Но след като намерите детето, как смятате да излезете оттук с него? Няма как да се катерите по стената с бебе на ръце.

— Щях да повикам някой да ми отключи — каза Джак.

Чу се тежко дрънчене на ключове.

— Е, това щях да бъда аз — обясни непознатият. — Щеше да се наложи аз да ви отключа. — Той избра един голям ключ от връзката и се обърна към Джак: — Последвайте ме!

Джак тръгна след непознатия. Извади незабелязано ножа и попита:

— Значи вие сте пазачът?

— Аз ли? Ами да, може да се каже — отвърна непознатият.

Вървяха към портата и, както бе убеден Джак, се отдалечаваха от бебето. Ключовете бяха у пазача. Нужен бе само един удар с нож в тъмнината и после можеше да търси детето цяла нощ, ако е необходимо.

Вдигна ножа.

— Ако изобщо имаше бебе — заговори непознатият без да се обръща, — нямаше да е в гробището. Сигурно сте се объркал. Не ми се вярва дете да дойде насам. По-скоро сте чул птица, видял сте котка или лисица. Обявиха това място за природен резерват преди трийсет години, когато беше последното погребение. Помислете добре и ми кажете сигурен ли сте, че видяхте дете?

Джак се замисли.

Непознатият отключи страничната врата.

— Била е лисица. Те издават необичайни шумове, понякога подобни на човешки плач. Идването ви в гробището е било напразно. Детето, което търсите, ви чака някъде, но не тук. — Пазачът остави тази мисъл да се повърти из главата на Джак и после отвори вратата със замах. — Приятно ми беше да се запознаем. Сигурен съм, че навън ще намерите всичко, което ви е необходимо.

Някойси Джак се спря пред вратата на гробището. Непознатият остана зад нея, отново я заключи и прибра ключа.

— Къде отивате? — попита Някойси Джак.

— Освен тази има и други врати — отвърна непознатият. — Колата ми е от другата страна на хълма. Не мислете за мен. Дори не е нужно да помните този разговор.

— Не — потвърди Някойси Джак, — не е нужно.

Но помнеше, че вървя по хълма, че онова, което сметна за дете, се оказа лисица, че услужлив пазач го съпроводи до улицата. Плъзна ножа в калъфа.

— Е, лека нощ — сбогува се Джак.

— Лека нощ и на вас — отвърна непознатият, когото Някойси Джак взе за пазач.

Някойси Джак се спусна по хълма, за да продължи търсенето на детето.

Скрит в сенките, непознатият гледаше след него, докато Джак се изгуби от погледа му. После се заизкачва в тъмното към равно място, току под върха на хълма, където се извисяваше величествен обелиск, а от земята се подаваше плоча в памет на Джосая Уортингтън — местен пивовар, политик и баронет. Преди почти триста години той бе купил старото гробище и земята край него и го бе дарил на града за вечни времена. Запазил си бе най-хубавото място на хълма — естествен амфитеатър с гледка към целия град и околностите — и се бе погрижил гробището да си остане такова. Обитателите му бяха благодарни за това, ала не чак толкова, колкото баронет Джосая Уортингтън смяташе, че трябва.

В гробището почиваха около десет хиляди души, но повечето спяха дълбоко или изобщо не се интересуваха от еженощните дела. Сега в амфитеатъра, под лунната светлина се бяха събрали по-малко от триста души.

Непознатият се приближи тихо също като мъглата, която ги обграждаше, спотаи се в сенките и мълчаливо загледа случващото се.

Говореше Джосая Уортингтън. Той каза:

— Скъпа госпожо, упорството ви е доста… доста… не виждате ли колко е нелепо това?

— Не — каза госпожа Оуенс. — Не виждам!

Тя седеше на земята с кръстосани крака, а живото дете спеше в скута й. Главата му лежеше на бледите й ръце.

— С ваше позволение, сър, госпожа Оуенс иска да каже — намеси се изправения до нея господин Оуенс, — че тя не вижда нещата по този начин. Тя смята, че изпълнява дълга си.

Господин Оуенс познаваше Джосая Уортингтън още от времето, когато и двамата бяха живи. Той бе правил някои от мебелите в имението на Уортингтън край Ингълшам и все още благоговееше пред баронета.

— Дълг!? — баронет Джосая Уортингтън тръсна глава, сякаш да отметне паднала паяжина. — Дългът ви, мадам, е към гробището, към общността на тези, които съставляват населението му от безплътни духове, привидения и прочее създания! Дългът ви е да върнете това същество възможно най-бързо в нормалния му дом, който очевидно не е тук!

— Майката повери момчето на мен — натърти госпожа Оуенс, сякаш това слагаше край на въпроса.

— Скъпа госпожо…

— Не съм ви скъпа госпожа! — тросна се госпожа Оуенс и се изправи. — Честно казано, дори не знам защо стоя тук и говоря с вас, стари празноглави глупаци, когато това малко юначе скоро ще се събуди гладно. А къде, бих искала да знам, да му намеря храна в това гробище?

— Точно в това е въпросът — произнесе хладно Кай Помпей.

— С какво ще го храниш? Как ще се грижиш за него?

Очите на госпожа Оуенс пламнаха гневно.

— Мога да се грижа за него като родна майка. Тя и без друго вече ми го даде. Вижте! Държа го, нали? Докосвам го!

— Бетси, бъди благоразумна — намеси се Мама Слотър, дребна старица с огромно боне и пелерина, които бе носила през целия си живот и с които бе погребана. — Къде ще живее това дете?

— Тук — отвърна госпожа Оуенс. — Можем да му дадем Свободата на гробището.

Устните на мама Слотър оформиха мъничко „О“.

— Но… — започна тя, — аз никога…

— Че защо не? Не за пръв път даваме Свободата на гробището на външен човек.

— Вярно е — потвърди Кай Помпей. — Но той не е жив.

При тези думи непознатият разбра, че иска или не, е въвлечен в разговора. Той неохотно излезе от сенките. Откъсна се от тях като парче мрак.

— Така е — съгласи се той, — не съм жив, но съм съгласен с госпожа Оуенс.

Джосая Уортингтън се обърна към него:

— Така ли, Сайлъс?

— Да. За добро или за зло — а аз твърдо вярвам, че е за добро — госпожа Оуенс и съпругът й взеха детето под своя закрила. За да се отгледа това дете, са нужни повече от няколко добри души. Нужно е цяло гробище.