— Не! — ахна Лиза. — Да не си посмял. Не го прави.

— Тогава ще я дам на Сайлъс — каза Ник и я пъхна в плик, за да я докосва възможно най-малко, а плика пъхна във вътрешния джоб на старото градинарско яке, до сърцето си.

На двеста мили оттам Някойси Джак се събуди, подуши въздуха и слезе на долния етаж.

— Какво има? — попита баба му, докато разбъркваше голям железен котел на печката. — Какво ти става?

— Не знам — отвърна той. — Случи се нещо. Нещо… интересно — той облиза устни. — Мирише вкусно… Много вкусно!

Светкавица освети калдъръмената уличка.

Ник се затича под дъжда — през Стария град, по хълма, право към гробището. Докато седеше затворен в задната стаичка на магазина, сивият ден се бе превърнал в ранна вечер, и затова момчето не се изненада, когато една позната сянка се спусна под уличните лампи. Ник забави крачка и плясъкът на черното като нощ кадифе прие човешка форма.

Сайлъс стоеше под лампата със скръстени ръце. Ник неспокойно се приближи към него.

— Е? — попита Сайлъс.

— Съжалявам, Сайлъс! — наведе глава момчето.

— Разочарован съм, Ник — произнесе Сайлъс и поклати глава. — Търсих те, откакто се събудих. Около теб се носи миризма на неприятности. Знаеш, че не ти е позволено да излизаш от гробището в света на живите.

— Знам, съжалявам… — по лицето на момчето се търкаляха дъждовни капки като сълзи.

— Първо трябва да те върнем обратно на сигурно място.

Сайлъс се протегна и загърна живото дете с пелерината си. Ник усети как земята под него пропада.

— Сайлъс?

Сайлъс не отговори.

— Малко се уплаших — продължи Ник. — Но знаех, че ще дойдеш и ще ме вземеш, ако стане много лошо. А и Лиза беше там, тя много ми помогна.

— Лиза ли? — остро попита Сайлъс.

— Вещицата от неосветената земя.

— И казваш, че ти е помогнала?

— Да, много ми помогна със Сливането. Мисля, че сега вече мога да го правя.

Сайлъс изсумтя недоволно.

— Ще ми разкажеш, когато се приберем.

Ник замълча, докато не се приземиха край параклиса. Влязоха в празната зала, а дъждът навън се усили и капките започнаха да образуват мехури в локвите на земята.

Ник извади плика с обрамчената в черно визитка.

— Ами — започна той, — реших, че трябва да ти дам това. Всъщност Лиза така реши.

Сайлъс погледна плика. После го отвори, извади визитката, втренчи се в нея, обърна я и прочете точния начин на употреба на тази картичка, записан с молив с дребния почерк на Ебенайзер.

— Разкажи ми всичко.

Ник разказа всичко, което си спомняше от деня. Накрая Сайлъс замислено и бавно поклати глава.

— Загазил ли съм? — попита Ник.

— Никой Оуенс — отвърна Сайлъс, — здравата си загазил. Но мисля, че ще оставя родителите ти да решат какво е подходящото наказание. Междувременно трябва да се отърва от това.

Визитката с черни краища изчезна в кадифената пелерина, а след нея, както умеят всички същества от неговият вид, изчезна и Сайлъс.

Ник изхлузи якето през глава и изкатери хлъзгавата пътека към върха на хълма и гробницата на Фробишър. Дръпна ковчега на Ефраим Петифър и започна да се спуска надолу, надолу и още по-надолу.

Върна обратно брошката между бокала и ножа.

— Заповядай — каза. — Излъскана е и изглежда много по-добре.

— ВРЪЩА СЕ! — просъска Гибелта със задоволство в своя задимен глас. — ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА!

Бе дълга нощ.

Ник мина сънено и леко нащрек покрай гроба на мис Либърти Роуч („Похарченото е загубено, дареното остава навеки, ти, който четеш това, бъди щедър“), покрай последния дом на Харисън Уестууд, енорийския пекар, и жените му Марион и Джоан, и се отправи към неосветената земя.

Господин и госпожа Оуенс бяха починали няколкостотин години преди да бъде решено, че е грешно да се бият деца, и господин Оуенс със съжаление изпълни дълга си, от което задните части на Ник още боляха. Но от разтревоженото изражение на госпожа Оуенс го заболя повече от който и да е бой.

Когато стигна желязната ограда покрай неосветената земя, Ник се плъзна между пръчките.

— Ехо? — повика тихичко той, но никой отговори. Нямаше и сянка под глогината. — Надявам се, че не съм забъркал и теб в неприятности.

Отново нищо.

Ник беше върнал джинсите в градинарската барака — беше му по-удобно в сивия саван — но задържа якето. Харесваше му да има джобове.

Когато отиде в бараката да върне джинсите, взе малката коса от мястото й на стената и сега с нея се нахвърли върху копривата, покрила неосветената земя. Навсякъде се разхвърчаха стръкове, и Ник продължи да сече и да коси, докато не остана нищо, освен бодливо стърнище.

Щом свърши с това, той извади от джоба си тежкото преспапие, в което блестяха най-различни цветове, извади и бурканчето с боя и четката.

Потопи четката в боята и внимателно изрисува с кафяво по преспапието буквите „Е. Х.“, а под тях написа…

Наближаваше време за лягане, а известно време нямаше да е добре да закъснява.

Ник постави преспапието на земята там, където до преди малко бе покрито с коприва и където смяташе, че трябва да е главата й. Спря за миг само колкото да погледне стореното, после мина през оградата и тръгна обратно нагоре по хълма.

— Не е зле — чу зад себе си закачлив глас, долитащ откъм неосветената земя. — Никак не е зле!

Ник се обърна, но не видя никого.

Танцът със смъртта7

Нещо ставаше. Ник беше сигурен. Усещаше го в студения зимен въздух, в звездите, във вятъра, в тъмнината. Чувстваше го в ритъма на дългите нощи и на бързо отлитащите дни.

Госпожа Оуенс го избута от малкия семеен гроб.

— Иди си играй, че имам работа.

Ник погледна майка си:

— Но навън е студено.

— Надявам се да е така! — отвърна троснато тя. — Все пак е зима, редно е да е студено. Така — госпожа Оуенс вече говореше по-скоро на себе си, отколкото на Ник, — обувките, виж и роклята — трябва да се подгъне, навсякъде има паяжини, за бога. Ти върви — обърна се тя към момчето. — Имам много работа, не ми се мотай в краката!

И госпожа Оуенс си затананика песничка, която Ник никога досега не бе чувал.

— Какво е това? — попита Ник, но не улучи подходящ момент за въпроса си, защото госпожа Оуенс погледна мрачно като буреносен облак и момчето бързо излезе навън, преди тя да успее да изрази недоволството си.

В гробището беше студено и тъмно, макар звездите да бяха вече изгрели. Ник мина по покритата с бръшлян Египетска алея край Мама Слотър. Старата жена се взираше в тъмните листа на бръшляна.

— Очите ти са по-млади от моите, младежо. Виждаш ли нещо да цъфти?

— Да цъфти? През зимата?

— Не ме гледай така, младежо! — сопна му се тя. — Всяко нещо цъфти с времето си: напъпва, разцъфтява, цъфти и увяхва. Всяко нещо с времето си — тя се загърна по-плътно с пелерината, оправи бонето си и каза: — Време за работа, време за игра, време да танцуваш танца със смъртта. Нали, момче?

— Не знам — отвърна Ник. — Какво е танц със смъртта?

Но Мама Слотър бе нагазила в бръшляна и изчезна от погледа му.

— Много странно — високо произнесе Ник.

Поиска да се стопли и да си намери компания в оживената гробница на Бартълби, но семейството — седем поколения — нямаше време за него тази нощ. Всички чистеха и подреждаха — от най-стария (ум. 1831) до най-младия (ум. 1690).

Фортинбрас Бартълби, починал на 10 години (от охтика, както каза на Ник, който погрешно смяташе в продължение на години, че Фортинбрас е бил изяден от лъвове или мечки и бе крайно разочарован, когато разбра, че е умрял от някаква обикновена болест), с извинителен глас се обърна към Ник: