— Не — повтори той, — не е така.

Скарлет заотстъпва назад.

Направи една крачка, две крачки и всеки момент щеше да се обърне и да побегне като луда, в отчаяно желание да се отдалечи от осветеното от луната гробище, когато висок мъж с дрехи от черно кадифе постави длан върху ръката й и каза:

— Боя се, че сте несправедлива към Ник. Но несъмнено ще сте по-щастлива, ако не си спомняте нищо от това. Затова нека повървим заедно и да поговорим за случилото се през последните няколко дни. За това, което би било разумно да си спомняте, и за това, което би било най-добре да забравите.

— Сайлъс — каза Ник. — Недей! Не я карай да ме забрави!

— Така ще е най-безопасно — отвърна равно наставникът му — за нея, а и за всички нас.

— А аз… нямам ли право на глас? — попита Скарлет.

Сайлъс не отвърна. Ник пристъпи към момичето.

— Виж, всичко свърши. Знам, че беше тежко. Но… Ние се справихме. Аз и ти. Победихме ги!

Тя леко завъртя глава, сякаш отхвърляше всичко, което бе видяла, всичко, което бе преживяла.

Погледна Сайлъс и каза само:

— Искам да се прибера у дома. Може ли?

Сайлъс кимна. Двамата тръгнаха по пътеката, която ги изведе от гробището. Ник гледаше как Скарлет си отива, надяваше се, че ще се обърне, ще се усмихне или просто ще го погледне без страх в очите. Но тя не се обърна. Просто си отиде.

Ник се върна в гробницата. Трябваше да върши нещо, затова започна да събира падналите ковчези, да почиства останките и да връща купчината преплетени кости по местата им. С разочарование разбра, че никой от многото Фробишъровци и Петифъровци, събрали се да гледат, не е напълно сигурен кои кости в кой ковчег стоят.

Един мъж върна Скарлет у дома. По-късно майка й не можа да си спомни точно какво й каза той, въпреки че с разочарование научи, че приятният Джак Фрост бил принуден да напусне града.

Мъжът разговаря с тях в кухнята, говориха за живота и мечтите им и накрая майката на Скарлет някак си стигна до извода, че ще се върнат в Глазгоу. Скарлет щеше да е по-щастлива край баща си и старите си приятели.

Сайлъс остави момичето и майка й да говорят в кухнята, да обсъждат как да се върнат в Шотландия, а Нуна обеща да купи на дъщеря си мобилен телефон. И двете почти не си спомняха, че Сайлъс изобщо е бил при тях, точно както той искаше.

Когато Сайлъс се върна в гробището, видя Ник да седи в амфитеатъра до обелиска, с безизразно лице.

— Как е тя?

— Отнех всичките й спомени — каза Сайлъс. — Ще се върнат в Глазгоу. Тя има приятели там.

— Как можа да я накараш да ме забрави?

— Хората искат да забравят невъзможното. Така животът им е по-лесен.

— Но аз я харесвах.

— Съжалявам.

Ник опита да се усмихне, но не намери сили.

— Мъжете… говореха за неприятностите, които имат в Краков, Мелбърн и Ванкувър. Ти беше, нали?

— Не бях сам — каза Сайлъс.

— Мис Лупеску? — предположи Ник. Като видя изражението на настойника си, попита: — Тя добре ли е?

Сайлъс поклати глава и за момент на Ник му беше много тежко да гледа лицето му.

— Тя се бори храбро. Бори се за теб, Ник.

Момчето каза:

— Гибелта хвана Някойси Джак. Трима от другите преминаха през Таласъмската порта. Единият е ранен, но е още жив на дъното на гроба на Карстеърс.

— Той е последният от Джаковците — кимна Сайлъс. — Тогава трябва да говоря с него преди изгрев.

В гробището духаше студен вятър, но нито мъжът, нито момчето го усещаха.

— Тя се страхуваше от мен — каза Ник.

— Да.

— Но защо? Аз й спасих живота. Не съм лош човек. Точно като нея съм. И аз съм жив. — После попита: — Как загина мис Лупеску?

— Храбро — лаконично каза Сайлъс. — В битка. Защитаваше другите.

Очите на Ник помътняха.

— Можеше да я докараш тук. Да я погребем тук. Тогава щях да си говоря с нея.

— Не беше възможно — отговори Сайлъс.

Ник усети парене в очите.

— Тя ме наричаше Нимини. Никой повече няма да ме нарича така.

Сайлъс попита:

— Искаш ли да отидем да ти купим храна?

— Ние ли? Искаш да дойда с теб? Да изляза от гробището?

— Никой вече не се опитва да те убие — каза Сайлъс. — Поне не сега. Те вече няма да могат да правят още много неща. Така че — да. Какво ти се яде?

Ник понечи да каже, че не е гладен, но това не беше вярно. Леко му се гадеше, леко му се виеше свят и умираше от глад.

— Пица — предложи той.

Тръгнаха към портите. По пътя Ник видя обитателите на гробището, но те оставиха момчето и наставникът му да преминат край тях без да кажат и дума. Само гледаха.

Ник се опита да им благодари за помощта, но мъртвите не казаха нищо.

Светлините на пицарията бяха ярки, твърде ярки за Ник. Двамата седнаха в дъното и Сайлъс му показа как да използва менюто и да си поръча. (Самият той си взе чаша вода и малка салата, в която ровеше с вилица, но така и не сложи в уста.)

Ник изяде въодушевено цялата си пица с пръсти. Не задаваше въпроси. Сайлъс сам щеше да му разкаже, когато реши, или пък нямаше да му разкаже.

— Знаехме за тях — поде наставникът му. — За Джаковците… от много дълго време, но узнавахме какво правят само по резултатите от дейността им. Подозирахме, че зад това стои организация, но тя беше скрита твърде добре. И когато тръгнаха след теб и убиха семейството ти, бавно успях да хвана следите им.

— Вие — ти и мис Лупеску ли? — попита Ник.

— Ние и други като нас.

— Почетната стража — каза Ник.

— Къде си чул за… — започна Сайлъс, но се прекъсна сам: — Няма значение. И стените имат уши. Да, Почетната стража.

Сайлъс взе чашата с вода, поднесе я към устните си, навлажни ги и пак я остави на черната полирана маса.

Повърхността на масата бе почти огледална и ако някой се вгледаше, щеше да забележи, че високият мъж няма отражение.

— Значи сега сте… приключили с тази история? — попита Ник. — Ти ще останеш ли?

— Дал съм дума — каза Сайлъс. — Ще остана, докато пораснеш.

— Вече съм пораснал — каза Ник.

— Не — отвърна Сайлъс. — Още не съвсем.

Той остави банкнота от десет лири на масата.

— А онова момиче — попита Ник, — Скарлет. Тя защо се изплаши от мен, Сайлъс?

Наставникът му не каза нищо и въпросът увисна във въздуха, докато мъжът и младежът излязоха от ярко осветената пицария и потънаха в очакващата ги тъмнина — нощта погълна и двамата.

Ник понякога вече не виждаше мъртвите. Всичко започна преди един-два месеца — през април или май. Отначало се случваше рядко, но напоследък ставаше все по-често.

Светът се променяше.

Ник крачеше към северозападната част на гробището, към преплетения бръшлян, който провисваше от тисовото дърво и скриваше наполовина далечния край на Египетската алея. Видя червена лисица и едра черна котка с бели гърди и лапи, които седяха и си говореха насред пътеката. Когато Ник приближи, те го погледнаха стреснати и се шмугнаха в храстите, сякаш ги беше хванал да съзаклятничат.

Колко странно, помисли той. Познаваше лисицата от малка, а и котката кръстосваше гробището откак се помнеше. Те също го познаваха. Ако бяха в добро разположение на духа, дори му позволяваха да ги гали.

Опита се да се промуши през бръшляна, но пътят му беше запречен. Наведе се, отмести вейките и се промуши. Тръгна внимателно по пътеката, като избягваше дупките и пропаданията, и стигна до внушителния камък над последния дом на Алонсо Томас Гарсия Джоунс (1837–1905, Пътнико, своя жезъл остави).

От няколко месеца Ник идваше тук през два-три дни. Алонсо Джоунс бе пътувал из целия свят и с най-голямо удоволствие разказваше на момчето истории от пътешествията си. Винаги започваше с: „Никога не ми се е случвало нищо интересно“, после унило добавяше: „И съм ти разказвал вече всичките си истории“, после очите му заблестяваха и отбелязваше: „Освен… разказвал ли съм ти за…“ И независимо какви бяха следващите му думи, дали: „Онзи път, когато трябваше да бягам от Москва?“ или „Онзи път, когато в Аляска загубих златна мина, която струваше цяло състояние?“, или „Разбягването на стадо говеда в пампасите?“, Ник винаги поклащаше отрицателно глава и на лицето му се изписваше очакване. Не след дълго се потапяше в разкази за смели мъже и велики приключения, приказки за целунати прекрасни девици или застреляни злодеи, битки с мечове, торби със злато или диаманти, големи колкото палец, за изгубени градове и безкрайни планини, за парни влакове и клипери, за пампаси, океани, пустини, тундри…