Някойси Джак каза:

— Значи с братството е свършено и вече няма Съвет. Но дори да няма друг останал Джак, освен мен, какво значение има това? Мога да основа ново братство, което ще е още по-могъщо от предишното.

— МОЩ! — потвърди Гибелта.

— Идеално! — каза Джак. — Виж само. Намираме се на мястото, което моите хора търсеха хиляди години и имаме всичко необходимо за церемонията. Такива неща те карат да вярващ в провидението, нали? А може би събраните молитви на всеки Джак преди мен ме даряват с това в най-злощастния ми час.

Ник усещаше, че Гибелта слуша думите на Джак, чувстваше как в стаята се заражда и усилва тих възторжен шепот.

Някойси Джак продължи:

— Ще протегна ръка, момче. Скарлет, ножът ми още е на шията ти, не се опитвай да избягаш, когато те пусна. Момче, ти ще поставиш в ръката ми чашата, ножа и брошката.

— СЪКРОВИЩЕТО НА ГИБЕЛТА — прошепна тройният глас. — ТО ВИНАГИ СЕ ВРЪЩА! НИЕ ГО ПАЗИМ ЗА ГОСПОДАРЯ!

Ник се наведе, взе предметите от олтара и ги постави в отворената длан на Джак, който не бе свалил ръкавиците си. Мъжът се усмихна.

— Скарлет, сега ще те пусна. Когато отдръпна ножа, искам да легнеш по корем на земята, с ръце на тила. Ако мръднеш, ще те убия много мъчително. Разбра ли?

Тя преглътна. Устата й бе пресъхнала, но направи една треперлива крачка напред. Дясната й ръка, досега извита зад гърба, бе изтръпнала и безчувствена, в рамото си усещаше само иглички. Легна на пода и гърдите й опряха отъпканата земя.

Мъртви сме, помисли тя, без каквато и да било емоция. Сякаш гледаше как нещо се случва на други хора, сюрреалистична драма, която се превръща в игра на „Убийство в мрака“. Чу как Джак хваща Ник…

Гласът на момчето каза:

— Пусни я.

Гласът на Джак:

— Ако правиш каквото ти кажа, няма да я убия. Дори няма да я нараня.

— Не ти вярвам. Тя може да те разпознае.

— Не — гласът на Джак звучеше уверено. — Не може! — После продължи с възхищение: — Десет хиляди години, а ножът е още остър… Момче, иди и коленичи на олтарния камък. С ръце на гърба. Веднага!

— МИНА ТОЛКОВА МНОГО ВРЕМЕ — каза Гибелта, но Скарлет чу само съскащ звук, сякаш огромни намотки се развиваха някъде из стаята.

Но Някойси Джак го чу.

— Искаш ли да узнаеш името си, момче, преди да пролея кръвта ти върху камъка?

Ник усети хладния нож на шията си. И в този момент разбра. Времето забави своя ход. Всичко се избистри.

— Знам името си — каза той. — Аз съм Никой Оуенс. Това съм аз!

Докато беше коленичил на студения олтарен камък, всичко му се изясни — беше много просто.

— Гибел — обърна се той към залата. — Още ли искаш господар?

— ГИБЕЛТАПАЗИСЪКРОВИЩЕТОДОЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ!

— Ами тогава — продължи Ник, — не намери ли най-накрая господаря, когото търсиш?

Усещаше как Гибелта се извива и уголемява, чу звук като от драскането на хиляди мъртви клонки, сякаш нещо огромно и мускулесто се плъзва като змия към средата на стаята. И тогава за пръв път Ник видя Гибелта. После така и не успя да опише какво е видял — нещо огромно, нещо с тяло на гигантска змия, но с глава на какво… Три глави, три шии… Лицата бяха мъртвешки, сякаш някой бе направил кукла от различни животински и човешки части. Лицата бяха покрити с пурпурни шарки, татуирани с индигови заврънкулки, които им придаваха странен, поразително чудовищен вид.

Лицата на Гибелта колебливо подушиха Джак, сякаш искаха да го пернат или погалят.

— Какво става? — попита Джак. — Какво е това? Какво прави?

— Казва се Гибел. Пази това място. Трябва му господар, който да му казва какво да прави — обясни Ник.

Джак претегли ножа си в ръка.

— Прекрасно — промърмори на себе си. После каза високо: — Разбира се! Това нещо е чакало мен. Аз съм новият му господар!

Гибелта се намотаваше на пръстени в стаята.

— ГОСПОДАРЮ? — повика тя, като куче, което търпеливо е чакало твърде дълго. Повтори „ГОСПОДАРЮ?“, сякаш пробваше вкуса на думата. Вкусът й хареса, затова го каза пак, с въздишка на наслада и копнеж: — ГОСПОДАРЮ…

Джак сведе поглед към Ник.

— Преди тринайсет години те изпуснах, а сега се събрахме отново. Краят на един орден, началото на друг. Сбогом, момче — с едната ръка Джак притисна ножа до гърлото на момчето, а с другата хвана чашата.

— Ник — каза Ник. — Не „момче“, а „Ник“. — Повиши глас: — Гибел? Какво ще правиш с новия си господар?

Гибелта въздъхна.

— ЩЕ ГО ПАЗИМ ДО КРАЯ НА ВРЕМЕТО. ГИБЕЛТА ЩЕ ГО ОБГЪРНЕ НАВЕКИ В СВОИТЕ ПРЪСТЕНИ И НИКОГА НЯМА ДА ГО ИЗЛОЖИ НА ОПАСНОСТИТЕ В ТОЗИ СВЯТ.

— Тогава го зашити — каза Ник. — Сега!

— Аз съм твоят господар! На мен ще се подчиняваш! — каза Джак.

— ГИБЕЛТА ЧАКА ТВЪРДЕ ДЪЛГО — победоносно произнесе тройният глас. — ТОЛКОВА ДЪЛГО! — И започна да навива огромните си, лениви пръстени около Някойси Джак.

Джак изпусна чашата. Сега държеше по един нож във всяка ръка — кремъчния и онзи с черната костена дръжка — и изкрещя:

— Махни се! Дръпни се от мен! Не се приближавай! — размаха ножа, докато Гибелта се извиваше около него и с едно последно движение го погълна в пръстените си.

Ник се втурна към Скарлет и й помогна да се изправи.

— Искам да видя! — каза тя. — Да видя какво става!

Момичето извади фенерчето и го включи…

Това, което Скарлет видя, не беше това, което видя Ник. За свой късмет тя не видя Гибелта. Но видя Някойси Джак. Видя уплахата по лицето му, поради която приличаше на някогашния господин Фрост. В своя ужас Някойси Джак отново се бе превърнал в милия човек, който я беше карал до дома. Той се носеше във въздуха, на пет, десет стъпки над земята, бясно размахваше двата ножа и се опитваше да намушка нещо, което тя не виждаше, но очевидно не успяваше да направи нищо.

Господин Фрост, Някойси Джак, който и да беше, се отдалечаваше от тях, засмукан от някаква сила, докато не се озова с разперени ръце и крака върху стената на залата.

На Скарлет й се стори, че нещо издърпва господин Фрост в стената, изтегля го в скалата, поглъща го. Сега вече се виждаше само лицето. Мъжът крещеше яростно, отчаяно, крещеше на Ник да извика съществото, да го спаси, моля те, моля те… после лицето също изчезна в стената и гласът замлъкна.

Ник се върна при олтара. Вдигна каменния нож, чашата и брошката от земята и ги постави обратно по местата им. Черният метален нож остана да лежи там, където беше паднал.

Скарлет каза:

— Нали каза, че Гибелта не може да причини нищо лошо на хората. Мислех, че може само да ни изплаши.

— Да — потвърди Ник. — Но тя искаше господар, когото да пази. Така ми каза.

— Значи си знаел. Знаел си, че така ще стане…

— Да… По-скоро се надявах.

Ник помогна на Скарлет да изкачи стълбите и да излезе насред хаоса в гробницата на Фробишърови.

— Трябва да почистя тук — небрежно произнесе Ник. Скарлет се стараеше да не гледа какво има по пода.

Излязоха в гробището. Момичето равно повтори:

— Знаел си, че така ще стане.

Този път Ник замълча.

Тя го погледна, сякаш не бе сигурна какво вижда.

— Значи си знаел, че Гибелта ще го отнесе. Затова ли ме скри долу? Затова ли? За да ти бъда примамка?

— Не е така — каза Ник. — А и още сме живи, нали? Той повече няма да ни притеснява.

Скарлет усещаше как в нея се надигат гняв и ярост. Страхът изчезна и сега й остана само желанието да избухне и да крещи, но потисна повика му.

— Ами другите мъже? И тях ли уби?

— Никого не съм убил.

— Тогава къде са?

— Единият е на дъното на дълбок гроб, лежи със счупен глезен. А другите трима са… ами просто много далеч оттук.

— И не си ги убил?

— Разбира се, че не. Това е моят дом. За какво ми е да се мотаят тук цяла вечност? — после добави: — Виж, всичко е наред, оправих се с тях.

Скарлет отстъпи и каза:

— Ти не си човек! Хората не се държат така. Не си по-добър от него. Ти си чудовище!

Кръвта се отдръпна от лицето на Ник. След всичко, което преживя тази вечер, след всичко случило се, се оказа, че е най-трудно да се справи с това.