— Вех Харадос! — извика Ник.

Таласъмската порта отново се превърна в обикновен гроб.

Някой го дърпаше за ръкава. Фортинбрас Бартълби вдигна лице към него.

— Ник! Мъжът от параклиса се качва по хълма.

Някойси Джак следваше обонянието си. Беше се отделил от другите заради вонята от одеколона на Джак Денди, която правеше невъзможно всякакво търсене.

Не можеше да открие момчето по миризмата. Не и тук, защото то миришеше като гробището. Но момичето миришеше като къщата на майка си, като капката парфюм, сложена на шията, преди тръгването на училище сутринта. Миришеше и на жертва — смесица от страх и пот, помисли Джак, миришеше като негова плячка. А там, където се намираше тя, рано или късно щеше да дойде и момчето.

Ръката му стисна дръжката на ножа и той пое нагоре по хълма. Почти бе изкачил върха, когато внезапно го осени чувството — но той знаеше, че е истина — че Джак Денди и останалите вече ги няма. Добре, помисли той. На върха винаги има място само за един. Възходът на Джак в ордена се забави, а после и спря, след като не успя да убие всички от семейство Дориан. Сякаш вече не му вярваха.

Съвсем скоро всичко ще се промени.

На върха на хълма Някойси Джак изгуби миризмата на момичето. Това му подсказа, че тя е някъде наблизо.

Върна се по стъпките си и отново улови парфюма й на около двайсетина метра, край малка гробница със затворена метална врата. Дръпна я към себе си и тя се отвори.

Сега миризмата стана по-силна. Джак надушваше, че момичето се страхува. Измъкна ковчезите един по един от нишите им и те се разбиха на пода, старото дърво се надроби на парчета, съдържанието им се пръсна по земята. Не, тя не се криеше в нито един от ковчезите…

Тогава къде е?

Огледа стената. Беше здрава. Застана на колене, издърпа последния ковчег и опипа с ръка зад него. И там откри отвор…

— Скарлет — повика я той, като се опита да си спомни как произнасяше името й, когато още беше господин Фрост, но вече дори не можеше да открие тази част от себе си, сега беше Някойси Джак и никой друг. Пропълзя на четири крака през дупката.

Когато Скарлет чу трясъците над главата си, тръгна внимателно надолу по стълбите, с лявата ръка се подпираше на стената, а в дясната държеше ключодържателя с фенерчето, чиято светлина стигаше само да види къде стъпва. Стигна до края на каменните стъпала и пристъпи в залата с разтуптяно сърце.

Страхуваше се — страхуваше се от милия господин Фрост и още по-страшните му приятели, страхуваше се от тази стая и спомените си, дори, ако трябваше да си признае, малко се страхуваше и от Ник. Той вече не беше мълчаливото загадъчно момче, връзката към нейното детство. Беше нещо различно, нещо не съвсем човешко.

Чудя се какво ли прави мама сега, помисли Скарлет. Сигурно не престава да звъни по телефона на господин Фрост, за да види кога ще се прибера. Ако се измъкна оттук жива, ще я накарам да ми купи телефон. Нелепо е, аз съм единствената в класа, която няма телефон.

Мама ми липсва, помисли тя.

Но не си беше и помисляла, че някой човек може да се движи толкова безшумно в мрака. Една ръка в ръкавица запуши устата й и глас, който далечно напомняше гласа на господин Фрост, произнесе равно:

— Ако се опиташ да се правиш на много умна, ако се опиташ изобщо да направиш нещо, ще ти прережа гърлото! Кимни, ако ме разбираш!

Скарлет кимна.

Ник видя разбитите ковчези и разпръснатото им съдържание в гробницата на Фробишър. Виждаха се мнозина Форбишърови от различни епохи и няколко Петифърови — всички в различна степен ядосани и ужасени.

— Той вече се спусна долу — каза Ефраим.

— Благодаря ти — отвърна Ник, пролази през дупката и слезе по стълбите във вътрешността на хълма.

Ник виждаше, както виждат мъртвите — виждаше стъпалата и стаята в края им. А когато се спусна до средата, видя и Някойси Джак, хванал Скарлет. Беше извил ръката й зад гърба й, а на гърлото й бе опрян голям, страшен нож за дране.

Някойси Джак погледна към него в мрака.

— Здравей, момче.

Ник не отвърна. Съсредоточи се върху Сливането и направи още една крачка.

— Мислиш, че не мога да те видя — каза Някойси Джак. — И си прав. Не мога. Но подушвам страха ти. Чувам как се движиш, чувам дъха ти. Сега, след като вече знам за хитроумния ти номер с изчезването, те усещам. Кажи нещо. Кажи го така, че да те чуя или ще накълцам младата дама на парченца. Разбираш ли ме?

— Да — каза Ник и гласът му отекна в стаята. — Разбирам.

— Добре — отвърна Джак. — Сега ела насам. Искам да си поговорим.

Ник заслиза по стълбите. Съсредоточи се върху Страха — повишаваше нивото на паника в залата, превръщаше Ужаса в нещо осезаемо…

— Престани — каза Някойси Джак. — Каквото и да правиш, спри!

Ник престана.

— Мислиш, че можеш да ми въртиш магическите си номерца, така ли? — продължи Джак. — Знаеш ли кой съм аз, момче?

— Ти си един Джак — отвърна Ник. — Ти уби семейството ми. Трябваше да убиеш и мен.

Джак повдигна вежди.

— Трябваше ли?

— О, да. Онзи старият каза, че ако ме оставите да порасна, орденът ви ще бъде унищожен. Ти се провали и загуби.

— Моят орден съществува още от времето преди Вавилон. Нищо не може да му навреди.

— Не са ти казали, нали? — Ник бе на пет крачки от Някойси Джак. — Онези четиримата бяха последните Джаковци. Какво беше… Краков, Ванкувър и Мелбърн. Всички паднаха.

Скарлет проговори:

— Моля те, Ник, накарай го да ме пусне.

— Не се притеснявай — гласът на Ник внушаваше спокойствие, но момчето изобщо не беше спокойно. Отново се обърна към Джак: — Няма смисъл да я нараняваш. Няма смисъл и да ме убиваш. Не разбираш ли? Сега дори го няма орденът на Всякой Джак. Вече не съществува.

Джак кимна замислено.

— Вярно е. И ако сега аз съм Джак-единак, това е отлична причина да ви убия и двамата.

Мълчание.

— Гордост — продължи Джак. — Гордея се с работата си. Гордея се, че винаги довършвам започнатото… Какво правиш?

Космите по тила на Ник настръхнаха. Той усети присъствието на пипалата от дим, които се виеха из залата, и каза:

— Не съм аз. Гибелта е. Пази скритото тук съкровище.

— Не лъжи!

— Не лъже, вярно е — обади се Скарлет.

— Вярно ли? Скрито съкровище? Не ме карай да…

— ГИБЕЛТА ПАЗИ СЪКРОВИЩЕТО ЗА ГОСПОДАРЯ!

— Кой го каза? — попита Някойси Джак и се огледа.

— Чу ли го? — учуди се Ник.

— Чух го — потвърди Джак.

— Аз нищо не чух — каза Скарлет.

Някойси Джак се обърна към Ник:

— Какво е това място, момче? Къде сме?

Преди Ник да успее да каже нещо, гласът на Гибелта отекна в залата:

— ТУК Е МЯСТОТО НА СЪКРОВИЩЕТО! ТУК Е МЯСТОТО НА СИЛАТА! ТУК ГИБЕЛТА ПАЗИ И ЧАКА ЗАВРЪЩАНЕТО НА ГОСПОДАРЯ!

— Джак? — повика Ник.

Някойси Джак наклони глава и каза:

— Приятно е да чуя името си от устата ти, момче. Ако го беше използвал и преди, щях да те намеря по-рано.

— Джак, как е истинското ми име? Как ме наричаха родителите ми?

— Какво значение има?

— Гибелта ми каза да открия името си — обясни Ник. — Какво е то?

— Я да видим — започна Джак. — Дали не беше Питър? Или Пол? Или Родерик… приличаш на Родерик. Или може би си Стивън… — той си играеше с момчето.

— Нищо не ти пречи да ми кажеш. Така и така ще ме убиеш — каза Ник.

Джак сви рамене и кимна в потвърждение на очевидното.

— Искам да пуснеш момичето — каза Ник. — Пусни Скарлет.

Джак се взря в тъмнината, после промълви:

— Онзи камък е олтар, нали?

— Предполагам.

— И има нож, чаша и брошка?

Джак се усмихна в тъмнината. Ник виждаше лицето му — странна, блажена усмивка, толкова не на място върху това лице, усмивка на човек, осенен от откритие. Скарлет виждаше само черен мрак, от който понякога в очните й ябълки избухваха проблясъци, но долавяше задоволството в гласа на убиеца.