— Всъщност ми говориш. Нали сега разговаряме.

— Това е извънредна ситуация. После — нито дума.

Ник стигна до удареното от гръм дърво — дъб, изгорен от мълния преди двайсет години. От него бе останал само почернял отломък, овъглена ръка, протегнала хищни нокти към небето.

В главата на Ник се зароди идея. Не бе съвсем оформена… А и не знаеше дали ще си спомни уроците на мис Лупески, дали ще си спомни всичко, което бе видял и чул като дете.

Намери гроба по-трудно, отколкото очакваше, въпреки че нарочно го търсеше. Най-накрая го откри — грозен, килнат под странен ъгъл, върху плочата му кацнал прояден от влагата ангел, като огромен разкривен лишей. Едва когато го докосна и усети хладната тръпка, се увери, че е точно това, което търси.

Седна на гроба и се насили да стане напълно видим.

— Не си се Слял — каза гласът на Лиза. — Всеки може да те намери.

— Добре — отвърна Ник. — Искам да ме намерят.

— Не знае никой някойси кога ще го намери — пропя Лиза.

Луната изгря. Беше огромна и все още ниско над хоризонта. Ник се зачуди дали няма да е прекалено, ако започне да си подсвирква.

— Виждам го!

Един мъж се затича към него, като се препъваше, а други двама го следваха неотлъчно.

Ник знаеше, че край него са се скупчили мъртвите и гледат какво става, но се застави да не им обръща внимание. Настани се по-удобно върху грозния гроб. Чувстваше се като примамка в капан. Усещането не бе приятно.

Онзи, който приличаше на бик, пръв стигна гроба, последван от среброкосия, който им казваше какво да правят, и от високия блондин.

Ник не помръдна от мястото си.

Среброкосият каза:

— Аха, неуловимият млад Дориан, предполагам. Удивително! Джак Фрост преобърна целия свят, а ти си седиш тук, точно където те остави преди тринайсет години.

— Онзи мъж уби семейството ми — каза Ник.

— Точно така.

— Защо?

— Има ли значение? Никога няма да успееш да го разкажеш.

— Тогава няма да ти се скърши езикът, ако ми кажеш, нали?

Среброкосият се изсмя дрезгаво.

— Ха! Смешно момче. Аз искам да знам как си живял в гробището цели тринайсет години, без никой да се усети?

— Ще отговоря на твоя въпрос, ако ти отговориш на моя.

Биковратият извика:

— Не говори така на господин Денди, сополанко! Ще те разкъсам на парчета, да знаеш!

Среброкосият пристъпи към гроба.

— Тихо, Джак Тар! Добре, отговор за отговор. Ние, аз и моите приятели, сме членове на братство, наречено Всякой Джак, или Валетата15.

Имаме и други имена. Съществуваме от много отдавна. Знаем… помним неща, които повечето хора са забравили, например древното познание.

— Вълшебство — каза Ник. — Поназнайвате малко вълшебство?

Мъжът кимна.

— Може да го наречеш и така. Но това е много особен вид вълшебство — такова, което взимаш от смъртта. Нещо напуска този свят, друго идва на негово място.

— Убили сте семейството ми заради това? Заради магически сили? Това е нелепо.

— Не, убихме ги за защита. Много отдавна, още по времето на пирамидите в Египет, един от нашите членове предсказа, че някой ден ще се роди дете, което ще върви по границата между света на живите и мъртвите. Ако това дете порасне, ще настъпи краят на нашия орден и на всичко, за което се борим. Наши хора правеха хороскопи още преди Лондон да се появи на картите, не изпускахме от очи семейството ти още от времето, преди Ню Амстердам да стане Ню Йорк. Изпратихме този, когото мислехме за най-добрия, най-точния и за най-опасния от всички Джаковци, да се разправи с теб. Трябваше да го направи както трябва, за да вземем магическите сили на злото и да ги впрегнем в наша изгода, за да е наред всичко още пет хиляди години. Само че той се провали.

Ник погледна тримата мъже.

— И къде е той сега? Защо не е тук?

Русият каза:

— Ние и сами можем да се справим с теб. Нашият Джак Фрост има чудесно обоняние. Сега е по следите на малката ти приятелка. Не бива да оставяме никакви свидетели.

Ник се наведе напред и зарови ръце в избуялите по неподдържания гроб бурени.

— Елате да ме хванете — простичко каза той.

Русият се ухили, биковратият се втурна и дори господин Денди пристъпи няколко крачки напред.

Ник зарови пръстите си колкото може по-дълбоко в тревата, оголи зъби и извика три думи на език, който бе древен още преди Индиговия човек да се роди.

— Сках! Тех! Кавага!

Таласъмската порта се отвори.

Гробът зейна като отместен капак към подземие. В дълбоката пропаст под портата Ник видя звезди — тъмнината бе изпълнена с мъждукащи светлинки.

Бикоподобният господин Тар се оказа на ръба на пропастта, не можа да спре, препъна се и полетя надолу.

Господин Нимбъл видя дупката и скочи над нея с протегнати към Ник ръце. Момчето гледаше как полетът му спря във въздуха. Мъжът замря в най-високата точка, увисна там за малко, преди да бъде засмукан през Таласъмската порта и да пропадне надолу…

Господин Денди спря на ръба, стъпи на края на камъка, и се взря в тъмнината под себе си. После вдигна поглед към Ник и тънките му устни се разтегнаха в усмивка.

— Не знам какво направи току-що — каза той, — но няма да се получи. — Измъкна ръката си в ръкавица от джоба и насочи пистолет право в гърдите на Ник. — Трябваше да го направя преди тринайсет години. Човек не бива да се доверява на други. Ако нещо е важно, свърши го сам!

От отворената Таласъмска порта полъхна горещ и сух пустинен вятър и довя песъчинки. Ник каза:

— Долу има пустиня. Ако търсиш, можеш да намериш вода, с повече усилия ще се намери и нещо за ядене, но не предизвиквай Нощните призраци. Особено много избягвай Гулхайм. Таласъмите изтриват спомените ти и те превръщат в един от тях, или пък чакат да изгниеш, за да те изядат. Можеш да избегнеш и едното, и другото.

Дулото на пистолета не помръдна. Господин Денди попита:

— И защо ми казваш всичко това?

Ник посочи гробището.

— Заради тях — при думите му господин Денди изви очи за миг и Ник се Сля.

Погледът на мъжа пробяга напред-назад, но Ник вече не беше до счупената статуя. От дълбоката бездна се дочу вик, като самотен вопъл на нощна птица.

Господин Денди се огледа, смръщи чело, целият кълбо от нерешителност и ярост.

— Къде си? — изръмжа той. — Да те вземат дяволите! Къде си?

Стори му се, че чу глас:

— Таласъмските порти са направени да се отварят и после да се затварят. Не бива да стоят отворени. Те искат да се затворят.

Камъкът над дупката потрепери и се разклати. Господин Денди бе преживял едно земетресение, преди години, в Бангладеш. Усещането беше същото — земята се разтресе, господин Денди се строполи и щеше да пропадне в мрака, но се хвана за килнатата надгробна плоча, обгърна я с ръце и я стисна здраво. Не знаеше какво има под него, но знаеше, че не желае да разбере.

Земята потрепери и той усети как камъкът се измества под тежестта му.

Вдигна поглед и видя момчето, което го гледаше с любопитство.

— Сега ще оставя вратата да се затвори — каза то. — Мисля, че ако продължаваш да се държиш за това, портата може да се затвори върху теб и да те смаже, или да те погълне и да станеш част от нея. Не знам. Но ти давам шанс — нещо, което вие не дадохте на семейството ми.

Тресенето се засили. Господин Денди се взря в сивите очи на момчето и изруга. После каза:

— Не можеш да избягаш от нас. Ние сме Всякой Джак, ние сме навсякъде, това не е краят.

— Определено е вашият край — отбеляза Ник. — Краят на хората ви и на всичко, за което се борите — както е предсказал човекът ви в Египет. Не ме убихте. Преди сте били навсякъде, но сега всичко свърши. — И тогава Ник се усмихна. — Това прави Сайлъс, нали? Ето къде е отишъл.

Изражението на господин Денди потвърди подозренията на Ник. Но той така и не узна какво щеше да му отговори мъжът, който се пусна от камъка и бавно пропадна през отворената Таласъмска порта.