— Намери друг вход, аз ще ги догоня!

Мъжът побягна по криволичещата пътека, която водеше навътре в гробището.

— Само ми кажи какво правим — каза Скарлет.

Ник вървеше бързо през сумрачното гробище, но не тичаше, все още не тичаше.

— Как така какво?

— Мисля, че онзи мъж искаше да ме убие. Видя ли как си играеше с черното въже?

— Сигурен съм, че искаше. Онзи Джак — твоят господин Фрост — щеше да убие мен. Имаше нож.

— Не е моят господин Фрост. Ох, сигурно донякъде е, извинявай. Къде отиваме?

— Първо да те скрием на безопасно място. После ще се оправям с тях.

Обитателите на гробището се пробуждаха и се събираха разтревожени.

— Ник? — повика го Кай Помпей. — Какво става?

— Лоши хора — отвърна Ник. — Може ли нашите да ги наблюдават? Казвайте ми непрекъснато къде се намират. Трябва да скрием Скарлет, някакви предложения?

— В криптата на параклиса? — предложи Такъри Поринджър.

— Първо там ще погледнат.

— С кого говориш? — попита Скарлет и го изгледа така, сякаш беше полудял.

Кай Помпей се намеси:

— Вътре в хълма.

Ник се замисли.

— Да. Добро предложение. Скарлет, помниш ли мястото, където намерихме Индиговия човек?

— Смътно. Беше тъмно. Помня, че нямаше от какво да се страхувам.

— Ще те заведа там.

Двамата забързаха по пътеката. Скарлет разбра, че Ник говори с други хора, докато вървяха, но чуваше само неговите думи. Все едно слушаше някой да говори по телефона. Което й напомни…

— Мама ще се побърка — каза тя. — Мъртва съм.

— Не, не си — поправи я Ник. — Още не. Още дълго няма да си. — После се обърна към някого: — Двама ли са вече? Заедно? Добре.

Стигнаха до гробницата на Фробишър.

— Входът е зад ковчега долу вляво — обясни Ник. — Ако чуеш да идва някои и това не съм аз, спусни се надолу, до самия край… има ли с какво да си светиш?

— Да, на ключодържателя ми има фенерче.

— Добре.

Той отвори вратата на гробницата.

— И внимавай да не се спънеш.

— Ти къде отиваш? — попита Скарлет.

— Това е моят дом — каза Ник. — Ще го защитя.

Скарлет стисна ключодържателя и коленичи. Зад ковчега беше тясно, но тя се промуши през отвора и дръпна ковчега на мястото му, доколкото успя. На слабата светлина на фенерчето видя каменни стъпала. Изправи се и опряла ръка в стената се спусна три стъпала надолу, после спря и седна, като се надяваше, че Ник знае какво прави. Не й оставаше нищо друго, освен да чака.

— Къде са сега? — попита Ник.

Баща му отвърна:

— Единият е при Египетската алея, търси те. Приятелят му чака до стената на алеята. Други трима прескачат оградата, качили са се на големите контейнери за боклук.

— Ще ми се Сайлъс да беше тук. Веднага щеше да се разправи с тях. Или поне мис Лупеску да беше наблизо.

— Ще се справиш и сам — окуражи го господин Оуенс.

— Къде е мама?

— Долу до стената.

— Кажи й, че съм скрил Скарлет в гробницата на Фробишър. Помоли я да я наглежда, ако нещо се случи с мен.

Ник притича през смрачилото се гробище. Единственият път към северозападната част беше през Египетската алея. А за да стигне до там, трябваше да мине покрай дребния мъж с черното копринено въже. Мъж, който го търсеше и искаше да го убие…

Аз съм Никой Оуенс, каза момчето само на себе си. Аз съм част от гробището. Всичко ще е наред.

Както се бе забързал към Египетската алея за малко да пропусне дребния човек — този Джак, когото наричаха Кеч. Човекът почти се бе слял със сенките.

Ник си пое въздух, Сля се колкото може по-пълно и премина край мъжа като прах, подет от вечерния ветрец.

Премина по потъналата в зеленина Египетска алея, после с усилие на волята стана възможно най-видим и подритна едно камъче.

Видя как сянката край арката се откъсва и тръгва след него, безшумна почти като мъртвите.

Ник се промуши през бръшляна край алеята и се озова в северозападния край на гробището. Знаеше, че трябва правилно да разпредели времето. Ако е твърде бърз, мъжът ще го изгуби от поглед, но ако се забави, черното копринено въже щеше да се увие около шията му, да му отнеме дъха и цялото му бъдеще.

Ник се промуши шумно през вейките на бръшляна, като подплаши една от многото лисици в гробището и тя се шмугна под земята. Тук бе като джунгла от паднали надгробни камъни и безглави статуи, дървета и храсти, хлъзгави купчини полуизгнили листа. Но той познаваше тази джунгла още откакто се научи да ходи.

Сега бързаше, но стъпваше внимателно от преплетено бръшляново коренище върху някой камък, изпълнен с увереност, че това е неговото гробище. Усещаше как самото то се опитва да го скрие, да го защити, да го направи невидим — и се бореше с тази закрила, защото искаше да го виждат.

Видя Неемия Трот и се поспря.

— Привет, млади Ник! — извика поетът. — Чух, че понастоящем всички са обзети от възбуда, че ти се носиш из тези селения като комета през небесната твърд. Какво ще кажеш, добри ми Ник?

— Стойте тук — каза Ник, — останете на мястото си. Наблюдавайте пътя, откъдето дойдох. Кажете ми, когато се приближи.

Ник заобиколи покрития с бръшлян гроб на Карстеърс, после спря с гръб към преследвача си, като дишаше тежко, сякаш е останал без дъх.

И зачака. Минаха само няколко секунди, но сякаш изтече малка вечност.

(„Тук е, момче — прошепна Неемия Трот. — На около двайсет стъпки зад теб.“)

Този Джак, когото наричаха Кеч, видя момчето пред себе си и опъна въжето. То се беше увивало около много вратове през годините и за всеки, озовал се в прегръдката му, се бе превръщало в смърт. Беше много меко, здраво и неуловимо за рентгенови лъчи.

Мустаците на Кеч помръднаха, но всичко друго беше застинало. Той видя плячката си и не искаше да я подплаши. Тръгна напред, тих като сянка.

Момчето се изправи.

Джак Кеч се устреми напред, лъснатите му черни обувки се плъзгаха почти безшумно по гнилата шума.

(„Идва, момче!“ — извика Неемия Трот.)

Ник се обърна, а Джак Кеч скочи към него…

… в следващия миг усети как земята пропада под краката му. Опита се да се хване с ръка в ръкавица, но пропадаше все по-дълбоко и все по-дълбоко в стария гроб, цели шест метра, преди да се приземи с трясък върху ковчега на господин Карстеърс, като натроши едновременно капака му и своя глезен.

— Този е първият — спокойно заяви Ник, въпреки че бе всичко друго, но не и спокоен.

— Елегантно изпълнение — обобщи Неемия Трот. — Трябва да съчиня ода. Ще останеш ли да я чуеш?

— Нямам време — отвърна Ник. — Къде са другите мъже?

Юфемия Хорсфол каза:

— Трима са на югозападната пътека, изкачват хълма.

Том Сандс добави:

— Има и още един. В момента обикаля параклиса. Той непрекъснато идваше в гробището миналия месец. Но сега нещо в него е различно.

— Дръжте под око мъжа в гроба на господин Карстеърс. И моля ви, извинете се на господин Карстеърс от мое име…

Ник се шмугна под един боров клон и побягна с големи скокове по хълма. Когато го устройваше, следваше пътеките, когато не — ги напускаше или подскачаше по паметниците и камъните, ако така беше по-бързо.

Тъкмо минаваше покрай старата ябълка, когато чу хаплив женски глас:

— Все още са четирима. И четиримата са убийци, които няма сами да паднат в отворени гробове, за да ти угодят.

— Здрасти, Лиза. Мислех, че ми се сърдиш.

— Може да се сърдя, може и да не се сърдя — каза тя, като си оставаше само глас. — Но няма да им позволя да те накълцат. О, не!

— Тогава ги препъни заради мен, объркай ги и ги забави. Ще можеш ли?

— Докато ти пак избягаш? Никой Оуенс, защо просто не се Слееш и не се скриеш в гробчето на майка си, където никога няма да те намерят, а Сайлъс скоро ще се върне и ще се оправи с тях…

— Може да се върне, може и да не се върне — прекъсна я Ник. — Ще те чакам при поразеното от мълнията дърво.

— Аз все още не ти говоря — каза гласът на Лиза Хемсток, надут като паун и наперен като врабче.