Сайлъс бе проснат по гръб на земята, където го беше ударила колата. Лежеше мъртвешки неподвижно.

Очите на Ник се напълниха със сълзи. Извика:

— Татко? — А после се обърна към полицаите: — Вие го убихте!

Не беше лъжа, каза си на ум, не съвсем.

— Повиках линейка — съобщи Саймън, полицаят с рижите мустаци.

— Беше злополука — каза другият.

Ник коленичи до Сайлъс и стисна студената му ръка. Щом са повикали линейка, няма много време. Затова каза:

— Значи край с кариерата ви.

— Беше нещастен случай, сам видя.

— Той просто излезе на пътя…

— Това, което видях — започна Ник, — е, че се съгласихте да направите услуга на племенницата си и да изплашите дете, с което тя се кара в училище. Затова ме арестувахте без причина. А когато баща ми изтича на пътя, за да опита да ви спре или да види какво става, вие нарочно го бутнахте.

— Беше нещастен случай! — повтори Саймън.

— Карал си се с Мо в училище ли? — попита чичо й Там, но не звучеше убедително.

— И двамата сме в осми „б“ в училището в Стария град — обясни Ник. — А вие убихте баща ми.

В далечината се дочу звук на сирена.

— Саймън — каза по-едрият, — трябва да поговорим за това.

Двамата минаха от другата страна на колата и оставиха Ник сам в сенките с падналия Сайлъс. Ник чуваше как полицаите си приказват разгорещено — използваха „Проклетата ти племенница!“ и „Да си беше гледал пътя!“. Саймън заби пръст в гърдите на Том…

Ник прошепна:

— Не гледат. Сега! — и се Сля.

Тъмнината се завихри и сгъсти, а тялото на земята сега стоеше до него. Сайлъс каза:

— Ще те отведа у дома. Хвани се за врата ми.

Ник се хвана здраво за наставника си и двамата потънаха в мрака, в посока към гробището.

— Съжалявам — каза Ник.

— И аз съжалявам — отвърна Сайлъс.

— Болеше ли? Като остави колата да те удари? — попита момчето.

— Да — отвърна наставникът му. — Трябва да благодариш на приятелката ти вещицата. Дойде да ми каже, че си в беда и в каква точно беда си.

Приземиха се в гробището. Ник погледна дома си така, сякаш го виждаше за пръв път, и каза:

— Случилото се тази нощ беше глупаво, нали? Изложих много неща на риск.

— Повече, отколкото можеш да си представиш, млади Никой Оуенс.

— Беше прав — умърлуши се Ник. — Няма да се върна. Не в това училище и не така.

Морийн Куилинг преживя най-лошата седмица в живота си. Дик Фартинг вече не й говореше, чичо й Том й крещя заради случката с Оуенс, после й каза да не споменава пред никого за онази нощ, защото може да си загуби работата. Родителите й бяха бесни. Чувстваше се предадена от всички, дори седмокласниците вече не се страхуваха от нея. Беше много гадно! Искаше да види онзи Оуенс, когото обвиняваше за всичко случило се с нея, искаше да го види да се гърчи в агония. Ако си мисли, че да го арестуват е зле… После кроеше планове за отмъщение, зли и сложни планове. Те бяха единственото, от което й ставаше по-добре, но дори и те не помагаха кой знае колко.

Ако имаше нещо, от което да я побиват тръпки, това бе почистването на научната лаборатория — трябваше да прибира бензиновите горелки, да се погрижи всички епруветки, петрита, неизползвана филтърна хартия и тем подобни да се върнат по местата си. Според строгата ротационна система й се налагаше да го прави едва веднъж на два месеца, но се разбираше от само себе си, че през най-лошата седмица от живота си ще се озове и в лабораторията.

Поне госпожа Хоукинс, която преподаваше естествени науки, бе там, събираше листата и подреждаше нещата си в края на деня. Успокояващо беше, че е тук, че изобщо има някой тук.

— Добре се справяш, Морийн — отбеляза учителката.

Една бяла змия в буркан с консерванти ги зяпаше с празен поглед. Мо благодари.

— Не трябваше ли да сте двама? — попита госпожа Хоукинс.

— Трябваше да съм с Оуенс — потвърди Мо. — Но не е идвал на училище от няколко дни.

Учителката се намръщи.

— Кой беше той? — разсеяно попита тя. — Нямам го в списъка.

— Мик Оуенс. Кафеникава коса, въздълга. Не говори много. Той каза имената на всички кости от скелета, когато правихме теста, помните ли?

— Всъщност не — призна си госпожа Хоукинс.

— Трябва да помните! Никой не го помни! Дори и господин Кирби!

Учителката пъхна останалите листа в чантата и каза:

— Добре, радвам се, че се справяш сама, скъпа. Не забравяй да избършеш работните плотове, преди да излезеш — и си тръгна, затваряйки вратата след себе си.

Лабораториите бяха стари. В тях имаше дълги дървени маси с газови горелки и вградени мивки. Имаше тъмни дървени полици, на които бяха подредени разни неща в големи бутилки. Нещата, които плуваха вътре, бяха мъртви, мъртви от дълго време. Дори имаше пожълтял човешки скелет в единия ъгъл на стаята — Мо не знаеше дали е истински, но точно в момента я плашеше до смърт.

Всеки шум отекваше в тази дълга стая. Тя включи всички лампи, дори тази над дъската, просто за да не се страхува толкова. В стаята започна да става хладно. Искаше й се да включи отоплението. Отиде до един от големите метални радиатори и го докосна. Пареше. Но въпреки това тя трепереше.

Стаята беше пуста и тревожна в пустотата си. Мо усети, че не е сама, сякаш някой я наблюдаваше.

Ами разбира се, че ме наблюдават — помисли си. Стотици мъртви неща в буркани ме гледат, да не говорим за скелета. Тя хвърли поглед към полиците.

Тогава мъртвите неща започнаха да се движат. Змия с невиждащи млечни очи разви спиралата си в буркан, пълен със спирт. Бодливо морско създание без лице започна да се извива и гърчи в течния си дом. Котенце, мъртво от десетилетия, оголи зъби и започна да драска по стъклото.

Мо затвори очи. Това не се случва, каза си наум. Въобразявам си! После на глас каза: „Не се страхувам!“

— Това е добре — произнесе някой в сенките край задната врата. — Много е гадно да те е страх.

— Никой от учителите не те помни — обърна се тя.

— Но ти ме помниш — каза момчето, архитектът на всичките й нещастия.

Тя хвана една мензура и я метна по него, но не уцели и стъкленицата се разби в стената.

— Как е Дик? — попита Ник, сякаш нищо не бе станало.

— Знаеш как е — каза тя. — Дори не иска да говори с мен. Влиза в час, после се прибира и си пише домашните. Сигурно сглобява релси за влакчетата си.

— Добре — каза той.

— А ти — продължи тя, — не си идвал на училище цяла седмица. Много си загазил, Мик Оуенс. Полицията дойде онзи ден. Търсят те.

— Което ми напомня… как е чичо ти Том?

Мо замълча.

— В известен смисъл — поде Ник, — ти спечели. Напускам училище. Но от друга страна, не си спечелила. Знаеш ли какво е да те преследва дух, Морийн Куилинг? Поглеждала ли си някога в огледалото, чудейки се дали очите, които те гледат оттам, са твоите? Седяла ли си в празна стая и изведнъж да осъзнаеш, че не си сама? Не е приятно.

— Ще ме преследваш ли? — гласът й потрепери.

Ник нищо не каза. Просто я гледаше. В далечния край на стаята изтрополи нещо — чантата й падна от стола и когато се озърна, вече бе останала сама в стаята. Или поне нямаше никой, когото можеше да види.

Пътят й към дома щеше да е много дълъг и много тъмен.

Момчето и наставникът му стояха на хълма и гледаха към светлините на града.

— Боли ли още? — попита Ник.

— Малко — отвърна Сайлъс. — Но бързо ще мине. Скоро ще съм си като преди.

— Можеше ли да умреш, като се хвърли пред колата?

Наставникът му поклати глава.

— Има някои неща, които могат да убият хора като мен. Но сред тях няма коли. Аз съм много стар и корав.

— Сгреших, нали? — попита Ник. — Цялата идея бе да го направим незабелязано. А после аз се замесих с децата в училище и докато се усетя, вече имаше полиция и такива неща. Постъпих като егоист.

Сайлъс вдигна вежда.