Ник беше доволен. Дик щеше доста да се поколебае, преди пак да тормози по-малките.

А сега?

Ник пъхна ръце в джобовете си и тръгна, без да е сигурен накъде. Можеше да напусне училището, мислеше си той, както напусна гробището. Ще отиде някъде, където никой не го познава, ще седи по цял ден в библиотеката, ще чете книги и ще слуша как дишат хората. Чудеше се дали още има безлюдни острови, като онзи, на който се озовал Робинзон Крузо. Можеше да отиде да живее на някой от тях.

Ник не вдигна поглед. Ако го беше направил, щеше да види две воднисти сини очи да го наблюдават много внимателно от един прозорец.

Той стъпи на тъмна алея, където се чувстваше много по-удобно.

— Значи бягаш, а? — произнесе момичешки глас.

Ник не отвърна.

— Това е разликата между живите и мъртвите, нали? — продължи гласът. Говореше Лиза Хемпсток, въпреки че вещицата не се виждаше никъде. — Мъртвите не те разочароват. Изживели са живота си, сторили са каквото са сторили. Ние не се променяме. Живите непрекъснато те разочароват, нали така? Срещаш момче, което е храбро и благородно, но той пораства и бяга.

— Не е честно! — възропта Ник.

— Никой Оуенс, когото аз познавах, нямаше да избяга от гробището, без дори да каже довиждане на тези, които го обичат. Ще разбиеш сърцето на госпожа Оуенс.

Ник не бе помислил за това.

— Скарах се със Сайлъс.

— И какво?

— Искаше да се върна в гробището. Да спра да ходя на училище. Мисли, че е твърде опасно.

— Защо? С твоя талант и моите магии почти няма да те забележат.

— Забърках се в нещо. Едни деца тормозеха други. Исках да престанат и привлякох вниманието върху себе си…

Лиза вече се виждаше — мъглива фигура в алеята редом с Ник.

— Той е някъде тук и иска да умреш — каза тя. — Така, както е убил семейството ти. Ние в гробището искаме да останеш жив. Искаме да ни изненадваш и разочароваш, да ни впечатляваш и удивяваш. Върни се у дома, Ник.

— Мисля… казах някои неща на Сайлъс… Той ще е бесен.

— Ако не му пукаше за теб, нямаше да се разсърди — простичко отвърна тя.

Земята бе хлъзгава от падналите есенни листа, а мъглата размиваше всички очертания. Нищо не беше така ясно, както си го мислеше преди няколко минути.

— Направих Сънобродене — каза Ник.

— И как мина?

— Добре. Не беше лошо.

— Трябва да кажеш на господин Пениуърт. Той ще се зарадва.

— Права си. Трябва.

Ник стигна до края на алеята, но вместо да завие надясно, както възнамеряваше, и да тръгне по белия свят, той зави наляво, по Хай Стрийт, която щеше да го отведе пак до Дънстън Роуд и гробището на хълма.

— Какво? — попита Лиза. — Какво правиш?

— Прибирам се, както ми каза ти.

Сега се появиха светлините от витрините. Ник усещаше миризмата на гореща мазнина от магазина на ъгъла.

Павираната улица блестеше.

— Това е добре — каза Лиза, отново само глас. После гласът извика: — Бягай! Или се Слей! Нещо не е наред!

Ник щеше да й каже, че всичко е наред и тя се държи глупаво, когато голяма кола с мигаща лампа на покрива свърна рязко от пътя и спря пред него. От нея излязоха двама души.

— Извинявай, младежо — каза единият. — Полиция. Може ли да попитам какво правиш навън толкова късно?

— Не знаех, че е противозаконно — отвърна Ник.

По-едрият полицай отвори задната врата на колата.

— Това ли е младежът, когото сте видели, госпожице?

Мо Куилинг излезе от колата, погледна Ник и се усмихна.

— Той е. Беше в задния ни двор и чупеше разни неща. А после избяга — погледна Ник право в очите. — Видях те от прозореца на спалнята. Мисля, че той чупи прозорците в квартала.

— Как се казваш? — попита по-дребният полицай. Беше с риж мустак.

— Никой — каза Ник, а после изохка, защото рижият хвана ухото му и силно го изви.

— Не на мене тия — каза полицаят. — Просто отговаряй учтиво на въпросите. Ясно?

Ник замълча.

— Къде точно живееш? — попита полицаят.

Ник не каза нищо. Опита да се Слее, но Сливането — дори и с помощта на вещица — се корени в това вниманието на хората да се плъзга от теб, а в момента вниманието на всички, да не говорим и за двете едри ръце на властта, му пречеха да избяга. Ник каза:

— Не можете да ме арестувате за това, че не ви казвам името и адреса си.

— Не — съгласи се полицаят. — Но мога да те закарам в участъка, докато не ни кажеш име на родител, настойник или някой възрастен, отговарящ за теб, на чиито грижи можем да те предадем.

Полицаите сложиха Ник да седне отзад в колата при Мо Куилинг, която се усмихваше като котка, изяла всички канарчета.

— Видях те през прозореца — каза тихо тя. — Затова извиках полицията.

— Нищо не правех — отвърна Ник. — Дори не бях във вашата градина. И защо са те довели и теб?

— Тихо там отзад! — извика едрият полицай. Всички млъкнаха, докато колата не спря пред дома на Мо. Едрият й отвори вратата и тя излезе.

— Ще се обадим утре, да кажем на вашите какво сме открили — каза той.

— Благодаря, чичо Там — усмихна му се Мо. — Просто изпълнявах дълга си.

Колата пресече града. Всички мълчаха. Ник се опитваше да се Слее с всички сили, но без успех. Чувстваше се зле и нещастен. За една вечер бе преживял първото си скарване със Сайлъс, бе опитал да избяга от дома, не бе успял, а сега не бе успял и да се върне. Не можеше да каже на полицията нито къде живее, нито как се казва. Щеше да прекара остатъка от живота си в килия в участъка или в детски затвор. Имаше ли детски затвори? Нямаше представа.

— Извинете, има ли детски затвори? — попита той полицаите на предните седалки.

— Започна да се притесняваш, а? — каза чичото на Мо. — Не те виня. Деца, без контрол. Да ти кажа, на някои от вас мястото им е в затвора.

Ник не беше сигурен дали това означава „да“ или „не“. Погледна през прозореца. Нещо голямо пореше въздуха, над и леко встрани от колата, нещо по-тъмно и по-голямо и от най-голямата птица. Нещо с човешки ръст, което потрепваше и припляскваше като огромен прилеп.

Рижият полицай каза:

— Като стигнем в участъка, най-добре ни кажи името си и на кого да се обадим да те прибере. Ще кажем, че сме те проверили и ще те върнат у дома. Разбра ли? Ако ни съдействаш, ще мине по-леко и за теб и за нас ще има по-малко писмени обяснения. Ние сме ти приятели.

— Твърде меко се държиш с него. Една нощ в килията не е чак толкова тежка — каза едрият полицай. После погледна Ник: — Освен ако не е натоварено и не се наложи да те сложим заедно с няколко пияници. Понякога са доста неприятни.

„Лъже — помисли си Ник. — Правят го нарочно — добрият и лошият полицай…“

После колата зави и се чу силен удар. Нещо голямо се претърколи през капака на колата и отскочи в тъмното. Чу се скърцане на спирачки и рижият започна да ругае под носа си.

— Той изтича на пътя! Нали видя!

— Не съм сигурен какво видях — каза по-едрият. — Но ти удари нещо.

Двамата излязоха и осветиха наоколо с фенери. Рижият каза:

— Беше целият в черно, невъзможно е да го забележиш.

— Ето го — извика по-едрият. Двамата се втурнаха към тялото на земята и насочиха фенерите си.

Ник опита със задните врати. Не се отвориха. А между предните и задните седалки имаше метална решетка. Дори да се Слее, пак ще си остане отзад в полицейската кола.

Наведе се колкото може по-напред, за да види какво се е случило и какво лежи на пътя.

Рижият полицай се бе навел над тялото и го разглеждаше. Другият, по-едрият, стоеше над него и му светеше.

Ник погледна лицето на проснатото тяло и изведнъж започна отчаяно и трескаво да удря по стъклото. Едрият полицай приближи колата.

— Какво? — раздразнено попита той.

— Ударили сте… баща ми! — извика Ник.

— Майтапиш се!

— Прилича на него — каза Ник. — Може ли да го видя?

Едрият полицай сви рамене.

— Хей! Саймън, хлапето вика, че това е баща му.

— Сигурно се шегуваш!

— Мисля, че говори сериозно — и едрият отвори вратата, за да излезе Ник.