Ник вече бе преписал надписа и мислеше само за бръмбара, когато някой каза:

— Хей, момче! Какво правиш?

Ник вдигна очи. До прещиповия храст стоеше някой и го гледаше.

— Нищо — отвърна Ник и изплези език.

Лицето от другата страна на храста в миг се превърна на чудовище с изплезен език и изскочили очи, а после отново стана момичешко.

— Това беше много добре — каза Ник впечатлен.

— Мога да правя страхотни физиономии — обясни момичето. — Виж тази!

Тя бутна върха на носа си нагоре, разтегли уста в огромна доволна усмивка, присви очи и изду бузи.

— Знаеш ли какво е това? — попита момичето.

— Не.

— Прасе, глупчо!

— Аха — замисли се Ник. — Значи като „П“ за „прасе?“

— Точно така! Почакай!

Момичето прескочи прещипа и застана до Ник. Момчето се изправи. Тя беше малко по-голяма от него, съвсем малко по-висока и бе облечена в ярки цветове — жълто, розово и оранжево. Ник, в своя сив саван, се почувства старомоден и неугледен.

— На колко години си? — попита момичето. — Какво правиш тук? Тук ли живееш? Как се казваш?

— Не знам — отвърна Ник.

— Не знаеш как се казваш? — удиви се момичето. — Разбира се, че знаеш, всеки си знае името. Мошеник!

— Знам как се казвам — каза Ник. — И знам какво правя тук. Но не знам другото, за което попита.

— На колко си години?

Ник кимна.

— Ами — каза момичето, — кога беше последният ти рожден ден?

— Нямах — отвърна Ник. — Никога не съм имал.

— Всеки има рожден ден. Искаш да кажеш, че никога не си имал торта, свещи и такива неща?

Ник поклати глава. Момичето го изгледа със съчувствие:

— Горкичкият! Аз съм на пет години. Обзалагам се, че и ти си на толкова.

Ник кимна ентусиазирано. Не искаше да спори с новата си приятелка. С нея се чувстваше щастлив.

Името й беше Скарлет Амбър Пъркинс, както му каза тя, и живееше в апартамент без градина. Майка й останала в подножието на хълма на една пейка до параклиса да чете списание. Казала й да се раздвижи малко, да не се забърква в неприятности, да не говори с непознати и да се върне след половин час.

— Аз съм непознат — отбеляза Ник.

— Не си — твърдо отрече Скарлет. — Ти си малко момче.

А после добави:

— И си мой приятел, така че не може да си непознат.

Ник рядко се усмихваше, но сега се усмихна широко.

— Аз съм твой приятел — повтори той.

— Как се казваш?

— Ник. Съкратено от Никой.

Скарлет се засмя.

— Странно име — каза. — Сега какво правиш?

— Уча азбуката — обясни Ник. — От камъните. Трябва да ги препиша.

— Може ли и аз?

За миг Ник застана нащрек — надгробните камъни си бяха негови, нали? Но после осъзна, че се държи глупаво и реши, че някои неща са по-забавни, когато се правят на слънчева светлина и с приятел. Затова каза „да“.

Двамата преписваха имена от камъните, Скарлет помагаше на Ник да произнася непознатите имена и думи, а Ник обясняваше на Скарлет значението на латинските фрази, които знаеше. Сякаш само след минути чуха откъм подножието на хълма един глас да вика „Скарлет!“.

Момичето бързо тикна пастелите и листата в ръцете на Ник.

— Трябва да вървя — каза тя.

— Ще се видим пак, нали?

— Къде живееш? — попита Скарлет.

— Тук — отвърна Ник и не откъсна поглед от новата си приятелка, докато тя тичаше надолу по хълма.

По пътя към дома Скарлет разказа на майка си за момчето, с което си играла, което се казва Никой и живее на гробището.

Вечерта майка й го разказа на бащата на Скарлет, но той отвърна, че смята въображаемите приятели за често срещано явление на тази възраст и че няма за какво да се безпокоят. Каза също, че имат късмет, че толкова близо до апартамента им има природен резерват.

Ник беше този, който пръв забелязваше Скарлет. Когато не валеше дъжд, някой от родителите й я водеше на гробището, сядаше на пейката и четеше, докато Скарлет, като флуоресцентно зелено, оранжево или розово петно, тръгваше извън пътеката. После — по-скоро рано, отколкото късно — тя виждаше малко сериозно лице със сиви очи да я гледат изпод коса с цвят на миша козина. След това двамата си играеха — понякога на криеница, понякога се катереха по дърветата или мълчаливо наблюдаваха зайците зад стария параклис.

Ник запозна Скарлет с някои от приятелите си. Фактът, че тя не ги виждаше, нямаше никакво значение за нея. Родителите й вече й бяха обяснили, че Ник всъщност е въображаем приятел и че в измислянето на приятели няма нищо лошо. Дори няколко дни подред майка й настояваше да слагат допълнителни прибори на масата за него. Затова за Скарлет бе напълно нормално Ник също да има въображаеми приятели.

Той й предаваше думите им.

— Бартълби казва, че „вий имате лик кат смачкана слива“ — обясняваше й той.

— Той също! Защо говори толкова смешно? Да не иска да каже смачкан домат?

— Не мисля, че по негово време е имало домати — отбеляза Ник. — И тогава са говорили точно така.

Скарлет беше щастлива. Тя беше умно и самотно дете. Майка й работеше за далечен университет и преподаваше на хора, които никога не виждаше лице в лице. Оценяваше работи по английски език, които получаваше в компютъра си, и изпращаше обратно писма със съвети и напътствия. Баща й преподаваше физика на елементарните частици, но Скарлет един ден каза на Ник, че има твърде много хора, които искат да преподават физика на елементарните частици, но са твърде малко тези, които искат да я учат и затова семейството им непрекъснато се мести в различни университетски градчета и във всеки град баща й се надява да получи постоянна преподавателска работа, която така и не получава.

— Какво е физика на елементарните частици? — попита Ник.

Скарлет сви рамене.

— Ами — започна тя, — има едни неща — атоми, които са твърде малки, за да се видят, направени сме от тях. Има и неща, които са по-малки от атомите, и това е физиката на елементарните частици.

Ник кимна и реши, че бащата на Скарлет вероятно се занимава с въображаеми неща.

Ник и Скарлет бродеха заедно из гробището всеки работен ден следобед, обхождаха имената по надгробните камъни с пръст и ги записваха. Ник разказваше на Скарлет това, което знаеше за обитателите на гроба, мавзолея или гробницата, а тя му разказваше истории, които беше прочела или научила. Понякога му разказваше за света отвън — за коли и автобуси, за телевизия и самолети (Ник ги беше виждал да прелитат високо горе в небето, беше ги помислил за шумни сребърни птици, но никога досега те не бяха събуждали любопитството му). Той на свой ред й разказваше за дните, когато са били живи хората от гробището — как Себастиян Рийдър ходил в Лондон и видял кралицата, която била дебела жена с кожена шапка, оглеждала всички и не говорела английски. Себастиян Рийдър не помнеше коя била тя, но мислеше, че не останала кралица задълго.

— Кога е било това? — попита Скарлет.

— Умрял е през 1583 година, така пише на гроба му, значи се е случило преди това.

— Кой е най-старият човек в цялото гробище? — попита Скарлет.

Ник сбърчи чело.

— Вероятно Кай Помпей. Дошъл е тук сто години след като римляните стъпили по тези земи. Той ми го разказа. Обичал да пътува.

— Значи той е най-старият?

— Така мисля.

— Може ли да си направим къщичка в някоя от онези каменни къщи?

— Не можеш да влезеш, заключени са.

— А ти можеш ли да влезеш?

— Разбира се.

— Тогава защо аз не мога?

— Заради гробището — обясни той. — Аз получих Свободата на гробището и то ме пуска да ходя на разни места.

— Искам да вляза в каменната къща и да направя малка къщичка.

— Не можеш.

— Държиш се гадно!

— Не е вярно.

— Гадняр!

— Не съм.

Скарлет пъхна ръце в джобовете на анорака си и се спусна по хълма, без да се сбогува, убедена, че Ник крие нещо от нея. В същото време имаше чувството, че самата тя не се бе държала справедливо, от което се ядоса още повече.