— Не боли — успокои го почитаемият Арчибалд Фицхю, — ти нищо няма да усетиш. А после само си помисли колко щастлив ще бъдеш!

И всички започнаха да разказват колко е хубаво и прекрасно да си таласъм, разказваха за всички неща, които бяха схрускали със здравите си зъби. Един обясни, че таласъмите са неподатливи на болести, и затова могат да погълнат всякаква храна, независимо от какво е умряла. Разказваха за местата, където са ходили, предимно катакомби и чумни ями. („Чумните ями предлагат чудесно похапване“ — обясни императорът на Китай и всички се съгласиха с него.) Разказаха на Ник как са получили имената си и как той на свой ред като стане таласъм, също ще получи име.

— Но аз не искам да ставам един от вас — каза Ник.

— По един или друг начин — отвърна епископът на Бат и Уелс — ще станеш един от нас. Другият начин е по-гаден — трябва да те храносмелят и нямаш много време да се насладиш.

— Но не мисли сега за това — намеси се императорът на Китай. — Така или иначе, най-добре е да си таласъм. Нас не ни е страх от абсолютно нищо!

При това изречение всички таласъми край стъкнатия с дъски от ковчег огън започнаха да вият, да ръмжат и да пеят колко са мъдри и могъщи и колкото е хубаво да не те е страх от нищо.

В този момент откъм пустинята долетя звук. Беше далечен вой. Таласъмите заломотиха притеснено и се скупчиха по-близо до пламъците.

— Какво е това? — попита Ник.

Таласъмите започнаха да се озъртат.

— Просто нещо някъде в пустинята — прошепна един таласъм. — Тихо! Ще ни чуе!

Всички замряха за миг, докато не забравиха за воя от пустинята и започнаха да пеят някаква таласъмска песен, пълна с мръсни думи и още по-неприятен смисъл. В нея се изреждаше подробен списък с гниещи телесни части, които стават за ядене, и редът, в който да се погълнат.

— Искам да си ида у дома — каза Ник, когато последните части от песента бяха преглътнати. — Не искам да стоя тук!

— Недей така — обърна се към него Уестминстърският херцог — Уверявам те, глупчо, станеш ли един от нас, дори няма да помниш, че си имал дом.

— Аз не помня нищичко от дните, преди да стана таласъм — закикоти се прочутият писател Виктор Юго.

— Нито пък аз — гордо заяви императорът на Китай.

— Нищичко — съгласи се и 33-тият президент на Съединените щати.

— Ще си част от подбрано общество — най-умните, най-силните, най-храбрите създания на света — наперено отсече епископът на Бат и Уелс.

Ник не беше впечатлен от храбростта и мъдростта на таласъмите. Но наистина бяха силни и нечовешки бързи, а той се намираше в средата на цялата група. Беше невъзможно да избяга. Щяха да го хванат, преди да направи и десет стъпки.

Далеч в нощта отново се разнесе онзи вой и таласъмите се примъкнаха към огъня. Ник ги чуваше как душат и ругаят. Момчето затвори очи, нещастно и тъгуващо за дома — не искаше да става таласъм. Чудеше се дали ще заспи, след като е толкова притеснено и изгубило надежда, но после, за своя изненада, затвори очи и поспа няколко часа.

Събуди го шум — ядосан висок глас. Някой съвсем близо до него питаше:

— Къде са? Къде са, а?

Отвори очи и видя епископа на Бат и Уелс да крещи на императора на Китай. През нощта неколцина от групата бяха изчезнали, сякаш просто се бяха изпарили и никой не можеше да си обясни къде и как са отишли. Останалите таласъми бяха много разтревожени. Набързо събраха лагера и 33-тият президент на Съединените щати хвана Ник и го метна като вързоп на рамо.

Таласъмите се заспускаха обратно по стръмната скала към пътя, под небето с цвят на нездрава кръв, и поеха към Гулхайм. Тази сутрин жизнерадостта им бе значително намаляла. Сега сякаш — или поне така се стори на Ник, докато го подмятаха — бягаха от нещо.

Около обед, когато мъртвоокото слънце бе високо над главите им, таласъмите спряха и се скупчиха на едно място. Високо в небето над тях кръжаха дузина нощни призраци, носени от горещите въздушни течения.

Таласъмите се разделиха на две — едните смятаха, че изчезването на приятелите им няма особено значение, а другите — че нещо, вероятно нощните призраци, ги е докопало. Двете враждуващи групи не стигнаха до съгласие по въпроса, но всички одобриха идеята да се въоръжат с камъни и да ги хвърлят по нощните призраци, ако последните се спуснат върху тях. Таласъмите напълниха джобовете на костюмите и мантиите си с натрошените камъни на пустинята.

В ляво от тях, откъм пустинята, отново долетя вой и таласъмите се спогледаха. Беше по-висок, отколкото предната нощ, беше по-близък и по-дълбок. Вълчи вой.

— Чухте ли? — попита кметът на Лондон.

— Не — отвърна 33-тият президент на Съединените щати.

— И аз не чух — каза почитаемият Арчибалд Фицхю.

Воят долетя отново.

— Трябва да се доберем до дома — отсече Уестминстърският херцог, като претегляше в ръка един голям камък.

Кошмарният град Гулхайм бе кацнал на високата оголена скала пред тях и съществата се впуснаха към него с големи скокове.

— Идват нощни таласъми! — извика епископът на Бат и Уелс. — Хвърляйте камъни по проклетниците!

За Ник целият свят бе обърнат с главата надолу, докато го подмятаха на гърба на 33-тия президент на Съединените щати. Песъчинките от пътя летяха към лицето му. Но това не му попречи да чуе виковете, подобни на орлов крясък. Момчето отново извика за помощ на езика на нощните призраци. Този път никой не го спря. Но и не беше сигурен дали изобщо някой го е чул през невъобразимия шум от крясъците на летящите създания и проклятията, които сипеха таласъмите, докато мятаха камъни към небето.

Ник отново чу воя, този път идваше отдясно.

— Тези мръсни негодници са десетки! — мрачно отбеляза Уестминстърският херцог.

33-тият президент на Съединените щати предаде Ник на прочутия писател Виктор Юго, който напъха момчето в торбата си и я метна на рамо. Ник бе доволен, че вътре мирише единствено на прашна дървесина.

— Оттеглят се! — изкрещя един таласъм. — Вижте, тръгват си!

— Не се притеснявай, момче — произнесе глас, който звучеше като епископът на Бат и Уелс. — Няма да има такива глупости в Гулхайм. Гулхайм е непристъпен!

Ник не можа да разбере дали някой от таласъмите е убит или ранен в битката с нощните призраци. Подозираше, като чуваше проклятията на епископа на Бат и Уелс, че няколко от спътниците им може и да са избягали.

— Бързо! — изкрещя някой, който вероятно беше Уестминстърският херцог, и всички се спуснаха в бяг На Ник не му бе удобно в торбата, болезнено притиснат към гърба на прочутия писател Виктор Юго. Да не говорим, че от време на време торбата заедно с Ник се блъскаше в земята. Още по-неприятното беше, че вътре лежаха няколко парчета дърво, остри винтове и пирони — бяха запалили огъня от дъски за ковчег Ник усети в ръката му да се забива някакъв винт.

Въпреки че бе друсан и клатен, разтърсван и разтрисан при всяка стъпка на похитителите си, Ник успя да напипа винта с дясната си ръка. Върхът му бе остър при допир. В сърцето на момчето просветна надежда. То натисна с винта торбата зад гърба си, завъртя острия край, после го издърпа и направи още една дупка под първата.

Някъде отзад отново се разнесе вой и през главата на Ник мина мисълта, че нещо, което ужасява таласъмите, трябва да е още по-ужасяващо от самите тях, затова за миг спря да мушка с винта. Ами ако падне право в зъбите на някой зъл звяр? Ала поне ако умра, помисли си Ник, ще съм умрял като себе си, с всичките си спомени, ще знам кои са родителите ми, кой е Сайлъс, дори коя е мис Лупеску.

Така че отново се зае да пробива плата с винта, мушкаше и натискаше, докато не направи още една дупка.

— Давайте, приятели! — изкрещя епископът на Бат и Уелс. — Нагоре по стъпалата и сме у дома! Още малко и сме в безопасност в Гулхайм!

— Ура, ваша милост! — извика някой друг, вероятно почитаемият Арчибалд Фицхю.

Сега движението на похитителите му се промени, вече не бе непрекъснат ход напред, а поредица от движения нагоре и напред, нагоре и напред.