От много години Ник вече не познаваше пълния мрак. В гробището виждаше също както виждаха мъртвите и никой гроб или крипта не бяха напълно тъмни за него. Ала сега бе различно. Бе потънал в безкрайна тъмнина, носеше се шеметно напред с подскоци и тласъци, а в лицето му свистеше вятър. Беше страшно, но и вълнуващо.

После се появи светлина и всичко се промени.

Небето беше червено, но му липсваше топлината на залеза. Вместо това бе някак ядно, заплашително червено, с цвят, напомнящ инфектирана рана. Слънцето бе малко и изглеждаше старо и далечно. Беше студено. Спускаха се по стена, край която стърчаха надгробни камъни и статуи, сякаш някой бе обърнал наопаки огромно гробище. Като три съсухрени шимпанзета в опърпани черни костюми Уестминстърският херцог, епископът на Бат и Уелс и почитаемият Арчибалд Фицхю се мятаха между статуите и надгробните камъни, като си подхвърляха Ник един на друг. Не го изпуснаха нито веднъж — подхвърляха го и го хващаха като на шега, без дори да поглеждат.

Ник потърси с очи гроба, през който бяха влезли в този странен свят, но погледът му се загуби сред надгробните камъни.

Чудеше се дали всеки от гробовете, покрай които прелитаха, е врата за съществата, които го носеха…

— Къде отиваме? — попита момчето, но вятърът отнесе гласа му.

Движеха се все по-бързо и по-бързо. Ник видя пред себе си да изниква някаква статуя и още две същества, същите като тези, които го носеха се изстреляха в този свят с пурпурни небеса. Едното бе облечено в парцалива копринена дреха, която някога може и да е била бяла, а другото — в твърде голям мръсносив костюм, с ръкави, превърнали се в парцали. Съществата видяха Ник и тримата му нови приятели и се стрелнаха към тях, скачайки с лекота от височина шест метра.

Уестминстърският херцог издаде гърлен грак и се престори на уплашен. Тримата заедно с Ник се понесоха надолу по стената от гробове, а другите две същества ги преследваха. Никой не изглеждаше уморен или останал без дъх под това червено небе, от което прегорилото слънце ги гледаше като мъртво око. Накрая всички спряха до огромна статуя на някакво създание, чието лице бе станало неузнаваемо.

В следващия миг Ник се запознаваше с 33-тия президент на Съединените щати и с императора на Китай.

— Това е господин Ник — каза епископът на Бат и Уелс. — Той ще стане един от нас.

— Защото търси хубава храна — добави почитаемият Арчибалд Фицхю.

— Прекрасното хапване е гарантирано, станеш ли един от нас, младежо — обърна се към Ник императорът на Китай.

— Да — потвърди и 33-тият президент на Съединените щати.

Ник попита:

— Да стана един от вас? Тоест, да се превърна във вас?

— Умът му е като бръснач! На туй момче нищо не му убягва — възхити се епископът на Бат и Уелс. — Точно така. Да бъдеш един от нас — силен като нас, бърз като нас, непобедим като нас!

— Със зъби тъй здрави, че чупят всяка кост, с език тъй остър и дълъг, че изсмуква мозъка и от най-дългия и тесен кокал или свлича плътта от лицето! — продължи императорът на Китай.

— Ще можеш да се плъзгаш от сянка в сянка, от никого невидян, от никого неподозиран. Ще бъдеш бърз като мисъл, студен като лед, твърд като стомана, опасен като… като нас! — добави Уестминстърският херцог.

Ник погледна съществата.

— Ами ако не искам да съм един от вас? — попита той.

— Не искаш ли!? Разбира се, че искаш! Какво по-хубаво от това да си един от нас? Няма никой на света, който да не иска да е като нас!

— Имаме най-хубавия град…

— Гулхайм — вметна 33-тият президент на Съединените щати.

— Най-хубавия живот, най-хубавата храна…

— Представяш ли си — прекъсна го епископът на Бат и Уелс, — колко е хубаво да пиеш черната сукървица, която се събира в оловния ковчег, или да си по-важен от крале и кралици, от президенти и първи министри, дори от герои? Това е толкова сигурно, колкото че хората са по-важни от брюкселското зеле.

Ник попита:

— Ама вие какви сте?

— Таласъми — отвърна епископът на Бат и Уелс. — Да му се не види, май някой не е внимавал, а? Ние сме таласъми!

— Вижте!

Цяла тълпа дребни създания подскачаха и тичаха към пътя, който се простираше под тях. Преди да може да каже каквото и да било, Ник бе подхванат от чифт костеливи ръце и летеше във въздуха, подхвърлян и подмятан насам-натам, докато съществата бързаха да се присъединят към събратята си.

В края на стената от гробове започваше път. По-скоро отъпкана пътека, която пресичаше безкрайна безплодна равнина, прилична на пустиня от камъни и кости. Пътят се виеше към някакъв град, кацнал високо върху огромен червен скалист хълм на много километри оттук.

Ник погледна към града и се ужаси — обхванаха го отвращение и страх, погнуса и ненавист, обагрени със силен потрес.

Таласъмите не строят. Те са паразити и лешояди, хранят се с мърша. Градът, който наричат Гулхайм5, не е построен от тях. Намерили са го преди векове. Никой не помни (ако изобщо някога човек е имал представа) какви създания са издигнали тези сгради, кой е прокопал мрежа от тунели в скалата и кой е вдигнал кулите, но едно е сигурно — никой друг, освен таласъмският народ, не би живял в този град, дори не би го доближил.

Дори оттук, на километри от града, Ник виждаше, че всички ъгли са криви, че стените са странно наклонени, че всеки кошмар от неговите сънища сякаш е намерил своето въплъщение тук, като огромна уста със стърчащи във всички посоки зъби. Това бе град, построен само за да бъде изоставен. В него бяха издялани от камък страхът, лудостта и погнусата на построилите го същества. Таласъмският народ го бе открил, бе изпаднал във възторг от видяното и го бе нарекъл свой дом.

Таласъмите се движат бързо. Фучаха по пътя през пустинята по-бързо от лешояд в полет. Ник се носеше между тях, придържан високо над главите им от силни таласъмски ръце, подхвърлян от един на друг. Гадеше му се, обземаше го страх и безнадеждност, чувстваше се като последния глупак.

А над тях, в противните червени небеса, се виеха същества с огромни черни криле.

— Внимавайте — каза Уесминстърския херцог — Скрийте го! Не искам нощните призраци да го докопат. Проклети крадци!

— Аха, мразим крадците! — изкрещя императорът на Китай.

Нощни призраци в червеното небе над Гулхайм…

Ник пое дълбоко въздух и изкрещя, точно както го бе учила мис Лупеску. Нададе вик, подобен на орлов крясък, някъде от дълбините на гърлото си.

Един от крилатите зверове се спусна към тях, закръжи по-ниско и Ник отново нададе крясък. Няколко груби длани запушиха устата му и заглушиха вика.

— Много добра идея е да ги повикаш — каза почитаемият Арчибалд Фицхю — но, повярвай ми, не стават за ядене, докато не погният поне няколко седмици. Създават само неприятности. Не се обичаме много с тях, схващаш ли?

Нощният призрак се издигна отново в сухия пустинен въздух и момчето почувства как надеждата го напуска.

Таласъмите препускаха към града и Ник, преметнат безцеремонно върху зловонните плещи на Уестминстърския херцог, се носеше с тях.

Мъртвото слънце залезе. Изгряха две луни — едната огромна, пореста и бяла, появи се над хоризонта и сякаш погълна половината от него, но се смали, щом започна да се изкачва. Другата бе синьо-зелена като мухлясало сирене и щом изгря, таласъмите я посрещнаха с радостни възгласи. Веднага спряха своя бяг и направиха лагер край пътя.

Един от новите членове на групата — Ник реши, че сигурно е този, когото му представиха като „прочутия писател Виктор Юго“ — измъкна чувал, пълен с дърва за горене, на някои още се виждаха панти и дръжки. Извади и запалка, с която стъкна огън, около който се настаниха за почивка.

Таласъмите се взираха в синьо-зелената луна, блъскаха се за най-добрите места край огъня, нагрубяваха се, понякога се деряха и хапеха.

— Сега ще поспим и когато луната залезе, тръгваме за Гулхайм — каза Уестминстърския херцог. — Остават ни само девет-десет часа път. Ще стигнем преди следващия изгрев на луната. После ще си устроим веселба — да отпразнуваме превръщането ти в един от нас!