Тази нощ никой нямаше да играе с него. Никой не искаше да играе, да говори, да тича или да се катери с него под лъчите на огромната лятна луна.

Ник слезе при гроба на Оуенсови да се оплаче на родителите си, но госпожа Оуенс не искаше да чуе и дума срещу мис Лупеску, а още по-малко за нечестния начин — по мнението на Ник — по който Сайлъс я беше избрал за негова заместничка. Господин Оуенс само сви рамене и заразказва за времето, когато бил млад чирак мебелист и колко много би искал тогава да е имал възможността да научи всички полезни неща, които Ник учи сега. Тази тирада, по мнението на Ник, бе още по-лоша от нежеланието на госпожа Оуенс да го слуша.

— А ти нямаш ли за учене? — попита госпожа Оуенс.

Ник стисна юмруци, не отговори нищо и тръгна с тежка стъпка през гробището — чувстваше се необичан и неразбран.

Потънал в мрачни мисли заради несправедливостта, на която беше станал жертва, Ник бродеше из гробището и подритваше камъни. За миг зърна тъмносивото куче и го повика с надеждата, че може да си поиграят. Но кучето се държеше на разстояние. Ник се ядоса и хвърли буца пръст по него. Буцата се разби в близкия надгробен камък и навсякъде се разлетя пръст. Голямото куче го погледна обвинително, после пристъпи в сенките и се скри.

Момчето се спусна надолу по югозападната страна на хълма. Старателно избягваше стария параклис — не искаше да види мястото, където Сайлъс вече го няма. Ник спря до някакъв гроб, който изглеждаше така, както той се чувстваше в момента. Гробът бе под един дъб, ударен от гръм. От дървото бе останал само черен овъглен ствол, като остър нокът на хищна птица, изникнал от хълма. Самият гроб бе на петна, напукан и увенчан с надробен камък, върху който бе кацнал ангел без глава. Дрехата на ангела приличаше на огромен грозен дървесен лишей.

Ник седна на една туфа трева и потъна в самосъжаление. Мразеше всички. Мразеше дори Сайлъс, за това, че замина и го остави. После момчето затвори очи, сви се на топка в тревата и потъна в сън без сънища.

Откъм края на улицата се зададоха и поеха нагоре по хълма Уестминстърският херцог, почитаемият Арчибалд Фицхю и епископът на Бат и Уелс. Тримата се приплъзваха и подкачаха от сянка в сянка, сухи и жилави, само кожа и кости, покрити с парцаливи дрипави дрехи, спотайваха се, придвижваха се един зад друг над кофите за боклук, като не се отделяха от тъмните кътчета на оградите.

Мъжете бяха дребни. Приличаха на нормални хора, които са се свили от слънцето, и си говореха полугласно с подобни фрази: „Ако Ваше преосвещенство има по-блестящи идеи за това къде се намираме, отколкото имаме ние, ще съм благодарен да каже. Иначе да си държи голямата боклучава уста затворена“ или „Казвам само, Ваша милост, че знам, че наблизо има гробище, помирисвам го“, или „Ако вие го помирисвате, значи и аз трябва да мога да го помириша, защото имам по-добро обоняние от вас. Ваша светлост.“

Мъжете не спираха да си говорят подобни церемониалности, докато си проправяха път през градините в предградието. Заобиколиха едната („Пст! — изсъска почитаемият Арчибалд Фицхю. — Кучета!“) и пробягаха по градинската стена, подтичвайки отгоре като плъхове с размера на малко дете. После се спуснаха по улицата и поеха към върха на хълма. Накрая стигнаха до стената на гробището. Покатериха се по нея като катерици по дърво, без да спират да душат въздуха.

— Пазете се от кучето — каза Уестминстърският херцог.

— Къде? Някъде наоколо ли е? Ама не мирише като истинско куче — усъмни се епископът на Бат и Уелс.

— Някои не могат да помиришат и гробището — отбеляза почитаемият Арчибалд Фицхю. — Помните ли? Това е просто куче.

Тримата скочиха от стената и затичаха през гробището, оттласквайки се от земята с ръце и крака, докато стигнаха до таласъмската порта край покосеното от мълния дърво.

Там спряха. Точно до портата, обляна в лунна светлина.

— Ама че работа, това пък какво е? — попита епископът на Бат и Уелс.

— И таз добра! — каза Уестминстърският херцог.

В този миг Ник се събуди.

Трите лица, вторачени в него, приличаха на лица на мумии, безплътни и изсушени, но иначе оживени и заинтригувани. Зад ухилените устни се разкриваха остри развалени зъби. Малко по-нагоре проблясваха малки кръгли светещи очи, а пръсти с остри нокти на ръцете не спираха да шават и потропват.

— Кои сте вие? — попита Ник.

— Ние — каза едно от създанията, които всъщност не бяха много по-големи от него, осъзна Ник, — ние сме най-важни особи, това сме ние. Това е Уестминстърският херцог.

Най-едрата фигура се поклони с думите:

— Удоволствие е да се запознаем!

— … това е епископът на Бат и Уелс…

Съществото се ухили и разкри редица остри зъби и заострен език с невероятна дължина, който се стрелкаше между тях. Това създание изобщо не покриваше представата на Ник за епископ — кожата му бе на петна, едно от които минаваше през окото му и му придаваше вид на пират.

— … а аз имам честа да съм почитаемият Арчибалд Фицхю, на вашите услуги.

Трите създания се поклониха едновременно. Епископът каза:

— А ти, момче, каква е твоята история? Само не говори врели-некипели, в момента разговаряш с епископ.

— Хубавичко го казахте, ваша милост — гракнаха другите двама.

И Ник им разказа. Каза им как никой не го харесва и не иска да играе с него, как никой не го обича и не се грижи за него, как дори наставникът му го е изоставил.

— Гръм да ме удари! — възкликна Уестминстърският херцог, почесвайки се по носа (малко изсушено нещо, състоящо се предимно от ноздри.) — Трябва да идеш някъде, където хората ще те оценят.

— Няма къде — каза Ник. — Не ме пускат да излизам от гробището.

— Трябват ти много приятели за игра — обърна се епископът на Бат и Уелс, шавайки с дългия си език. — Цял ред удоволствия, забавления и вълшебство, където да те оценяват, а не да те пренебрегват.

Ник каза:

— Дамата, която се грижи за мен, готви ужасно. Носи ми супа с твърдо сварени яйца и други такива неща.

— Храна! — намеси се почитаемият Арчибалд Фицхю. — Там, където отиваме ние, имат най-добрата храна в целия свят. Направо ми къркори коремът и устата ми се пълни със слюнка, като си помисля.

— Може ли да дойда с вас? — попита Ник.

— Да дойдеш с нас? — възкликна Уесминстърският херцог изглеждаше истински потресен.

— Недейте така. Ваша милост — намеси се епископът на Бат и Уелс. — Не бъдете коравосърдечен, вижте го тоя дребосък. Не е хапвал прилично ядене кой го знае от кога.

— Аз предлагам да го вземем — намеси се и почитаемият Арчибалд Фицхю. — При нас има хубава кльопачка — и при тези думи потупа корема си, за да покаже колко е вкусна храната.

— Е, готов ли си за приключение, момче? — попита Уестминстърският херцог, вече спечелен за идеята. — Или искаш да пропилееш остатъка от живота си тук? — с костеливите си пръсти той посочи гробището и мрака наоколо.

Ник си помисли за мис Лупески, за ужасната й храна, за списъците и стиснатите й устни и отвърна:

— Готов съм!

Тримата му нови приятели имаха неговия ръст, но силата им далеч надхвърляше детската. Внезапно Ник бе хванат от две здрави ръце и се озова над главата на епископа на Бат и Уелс, докато Уестминстърският херцог, сграбчил стиска проскубана трева, извика нещо като „Сках! Тех! Кавага!“. Каменната плоча, която покриваше гроба, се отвори като капак и под нея зейна непрогледна тъмнина.

— Хайде, бързо! — викна херцогът и епископът на Бат и Уелс блъсна Ник в тъмния отвор, след което скочи и самият той, последван от почитаемия Арчибалд Фицхю. Последен, с ловък скок, в тъмното се метна Уестминстърският херцог щом се озова вътре, той извика: „Вех Харадос!“ Таласъмската порта се затвори и камъкът се тресна над тях.

Ник падна и се претърколи в мрака, твърде замаян, за да изпита страх. Тъкмо започна да се чуди колко ли е дълбока дупката под гроба, когато две силни ръце го хванаха здраво под мишниците и момчето внезапно започна да се носи из тъмнината.