— Ужасно! — въздъхна господин Пениуърт. — Направо ужасно! Мисля, че трябва да поговоря с наставника ти. — Поклати замислено глава и продължи: — Така, а сега ми изброй темпераментите.

Ник неуверено започна:

— Ами… сангвиник, холерик, флегматик… и другото… май беше меланхолик.

Урокът продължи така, докато стана време за граматика и съчинение с мис Летисия Бороус, стара мома („Която не стори никому вреда през целиятъ си животъ. Ти, четящиятъ това, можеш ли да кажеш същото?“). Ник харесваше мис Бороус и уютната й малка крипта, както и това, че лесно я отклоняваше от темата.

— Казват, че в неос… неосветената земя е погребана вещица — поде той.

— Да, скъпи, но не бива да ходиш там.

— Защо?

Мис Бороус го дари с простодушната усмивка, характерна за повечето мъртви.

— Те не са хора от нашата черга — обясни тя.

— Но нали там също е гробище? Значи мога да отида, ако искам?

— Крайно непрепоръчително е, скъпи.

Ник беше послушно дете, но и много любопитно, затова, щом свърши с уроците за нощта, мина покрай пекаря Харисън Уестууд и семейния му паметник на ангел със счупени ръце, но вместо да отиде към неосветената част от гробището се изкачи на хълма. Стигна до мястото, където след един пикник отпреди трийсет години сега се издигаше голямо ябълково дърво.

Ник усвои добре някои уроци. Преди време се натъпка със зелени кисели ябълки — семките им още бяха бели и меки. После няколко дни, докато червата му къркореха болезнено, а госпожа Оуенс го наставляваше какво да не яде, горко съжаляваше за стореното. Сега винаги изчакваше ябълките да узреят и не хапваше повече от две-три на нощ. Миналата седмица изяде и последната ябълка, която беше останала по клоните, но обичаше да идва тук и да размишлява.

Покатери се на дървото и седна на любимото си място в чатала на два клона. Погледна към неосветената земя под него. Луната огряваше буренясалата, обрасла с калина и избуяли треви пустош. Ник се зачуди дали вещицата е стара, дали има железни зъби и къща на кокоши крак, или пък е слаба, с остър нос и лети с метла.

Стомахът му закъркори и момчето усети, че огладнява. Ех, ако не беше изял всички ябълки, да бе оставил поне една…

Погледна нагоре и му се стори, че вижда нещо. Погледна пак — точно така, над него висеше примамливо един зрял червен плод.

Ник се гордееше с умението си да се катери. Ловко се запремята от клон на клон и си представи, че е Сайлъс, който с лекота се изкачва по висока тухлена стена. Ябълката вече бе на една ръка разстояние, червенината й изглеждаше почти черна в нощта. Момчето бавно се запромъква по клона, протегна се и пръстите му докоснаха съвършената сочна ябълка…

… но така и никога не я опита.

Чу се пукот като изстрел и клонът полетя надолу.

Ник се събуди от силна прорязваща болка. Пред очите му се спусна черна пелена, като при приближаваща буря. Лежеше сред бурените в лятната вечер.

Под него земята бе мека и странно топла. Напипа нещо като топла козина. Беше паднал върху купа трева — точно там, където пазачът на гробището изхвърля окосеното. За негов късмет тревата бе омекотила падането. Въпреки това гърдите го боляха, а кракът му май бе изкълчен.

Ник простена.

— Тихо, тихичко, момченце! — разнесе се глас зад него.

— Откъде дойде? Все едно падна от небето. Що за начин да пристигнеш?

— Бях се качил на ябълката — каза Ник.

— Аха, дай да видя крака ти. Обзалагам се, че е счупен също като клона — хладни пръсти заопипваха левия му крак.

— Не е счупен, изкълчен е, а може би е само навехнат. Имаш дяволски късмет, момче, че си паднал върху купчината. Няма нищо страшно.

— Ох, добре — промърмори Ник. — Обаче ме боли.

После обърна глава, за да види кой говори.

Тя със сигурност беше по-голяма от него, но още не беше съвсем пораснала, и не изглеждаше нито приятелски, нито враждебно настроена. По-скоро беше предпазлива. Имаше интелигентно излъчване, но лицето й изобщо не беше красиво.

— Аз съм Ник — представи се той.

— Живото момче ли? — възкликна тя.

Ник кимна.

— И аз така си помислих — внимателно каза тя. — Чувала съм за теб, мълвата стигна и дотук, до неосветената земя. Как ти викат?

— Оуенс — отвърна той. — Никой Оуенс. Накратко, Ник.

— Ами, здравейте тогава, млади господин Ник.

Ник я огледа от горе до долу. Носеше обикновена бяла риза, косата й беше дълга, с миши цвят, а в изражението й имаше нещо таласъмско — намек за усмивка в ъгълчето на устните, вечно спотаен там, както и да се сменяше изражението на лицето й.

— Самоубийца ли си? — попита Ник. — Или си откраднала шилинг?

— Никога нищо не съм крала — отвърна тя. — Дори и носна кърпичка. Освен това — момичето продължи игриво — самоубийците са ей — там, от другата страна на глоговите храсти, а двамата обесени са до боровинките. Единият правеше фалшиви монети, а другият беше прочут крайпътен крадец, или поне той така твърди, въпреки че мен ако питаш, се съмнявам да е бил нещо повече от обикновен разбойник и скитник.

— Аха — каза Ник. После, докато в ума му се оформяше подозрение, плахо започна: — Казват, че тук е погребана вещица…

Тя кимна.

— Удавена, изгорена и заровена тук без да сложат дори едно камъче да отбележат къде е.

— Била си удавена и изгорена?

Тя седна до него на купчинката окосена трева и постави хладните си ръце върху пулсиращия от болка крак.

— Дойдоха в колибата ми на разсъмване, още не бях се събудила, и ме извлякоха на поляната. Всички крещяха: „Ти си вещица!“ — дебели и току-що умити, розови в ранната утрин като прасета, готови да тръгнат към пазара. После един по един се изправяха и говореха разни неща за прокиснало мляко и окуцели коне. Най-накрая се изправи госпожица Джемайма — най-дебелата и най-розовата, и каза как Соломон Порит вече не й обръща никакво внимание, а все се навърта край пералнята, като муха на мед. Заради моята магия, така каза тя, е станал той такъв и магията трябва да се развали. Затова ме завързаха за позорния стълб и го потопиха в езерото. Казаха, че ако съм вещица, няма да се удавя, няма дори нищо да усетя, но ако не съм, ще се разбере. А бащата на госпожица Джемайма им даде по един грош да държат стълба под мръсната зелена гнилоч много дълго, за да види дали ще се нагълтам с вода.

— И нагълта ли се?

— О, да, дробовете ми се напълниха. Това беше краят ми.

— Аха — каза Ник. — Значи все пак не си била вещица.

Момичето го прониза с малките си, кръгли, призрачни очи и се усмихна криво. Още приличаше на зъл дух, но на красив зъл дух и Ник реши, че не й е трябвала магия, за да примами Соломон Порит, не и с тази усмивка.

— Ама че глупост! Разбира се, че бях вещица. Разбраха го, когато ме отвързаха от стълба и ме проснаха на ливадата, мъртва и покрита с водна леща и воняща тиня. Забелих очи и проклех всички, които онази сутрин бяха на ливадата, никой да не намери покой в гроба си. Изненадах се колко лесно излезе проклятието. Също като непознат танц, когато краката ти подемат стъпките на нова мелодия, която ушите ти не са чували никога, а умът ти не познава, и я танцуват до зори — при тези думи тя се изправи, завъртя се, подскочи и голите й крака проблеснаха на лунната светлина. — Така ги проклех, с последния си дъх. После издъхнах. Изгориха тялото ми на ливадата, докато от него остана само черен въглен, и ме пуснаха в дупка в неосветената земя, без да сложат и един камък с името ми — едва тогава момичето млъкна и за миг изглеждаше тъжно.

— Някой от тях погребан ли е в гробището? — попита Ник.

— Нито един — отвърна девойката с намигване. — Съботата, след като ме удавиха и опекоха, доставиха на господин Поринджър килим чак от Лондон, много хубав килим. Но се оказа, че не само е от хубава вълна и добре изтъкан. В нишките му се бе загнездила чумата и до понеделник петима кашляха кръв, а кожата им бе станала черна като моята, когато ме извадиха от огъня. След седмица чумата отнесе повечето селяни, хвърлиха телата им съвсем безразборно в чумната яма, която изкопаха извън града и после запълниха с пръст.