— Действайте!
Тогава стражите извличаха затворниците пред главната порта на крепостта и ги обесваха, побиваха ги на кол, сваряваха ги живи или пък ги заравяха в снега и ги оставяха да умрат.
Веднъж петима свещеници, обвинени в неморалност, бяха принудени да обуят напълнените си с горещи въглени ботуши. Затворниците се загърчиха в агония, а Иван и съдиите му така се разкикотиха, че чак сълзи им потекоха от очите. Друг път някакъв болярин, чието държание беше преценено като неуместно, беше зашит в една меча кожа и беше подкаран с пръчки към портите. Там му беше наредено да тича колкото му държат краката, а по петите му беше насъскана цяла глутница озверели псета.
След заседанието на съда Иван и „братята“ му се събираха за първия си банкет за деня. По време на угощението царят настояваше да се четат пасажи от житията на светците или пък други поучителни произведения. Следобед всички (с изключение на Ребека и спътниците й) отиваха на лов, а после слизаха в тъмниците, за да погледат как палачите мъчат затворниците. Иван се връщаше от това забавление целия оплискан с кръв и светнал от радост.
Вечер „братята“ се събираха за молитва и още угощения. След това царят си лягаше и заспиваше, слушайки приказките на трима слепи разказвачи.
Ребека не можеше нито да разбере, нито да приеме извращенията, на които се отдаваше царският двор, и понякога се чудеше дали всичко това наистина се случва. Нощем тя често ставаше насън и лягаше в постелята на Сен Клер или на Купър. За щастие, двамата мъже проявяваха разбиране и я подслоняваха в обятията си.
От Фрогмор нямаше и следа. Сен Клер вече непрекъснато се усамотяваше с Васлов, но отказваше да каже на спътниците си какво кроят двамата. Един следобед, около десет дни след пристигането им в Александрова слобода, йезуитът изчезна. Ребека се разтревожи не на шега и въпреки предупрежденията на Купър тръгна да търси любимия си из крепостта. Девойката вече беше свикнала с присъствието на грамадните рунтави мечки и не се боеше от тях. Зверовете бяха винаги добре нахранени с останки от царската трапеза, така че ако човек не ги закачаше, те също стояха настрана. Мястото за екзекуции и сводестите врати към тъмниците обаче бяха друго нещо и Ребека гледаше да ги избягва.
И така, девойката се залута наоколо. Накрая попадна в някакъв коридор, където съвсем се загуби, но не след дълго се озова пред една малка портичка. Вратата се отвори сама и в коридора нахлу лъч слънчева светлина. Ребека облекчено се промуши през нея и притича по дървеното мостче, издигащо се на девет стъпки над земята. После насреща й се изпречи друга врата. Девойката спря и тъкмо се зачуди дали ще може да я отвори, когато портичката зад гърба й се затръшна. Тя се опита да насили вратата пред себе си, но безуспешно. В този момент една черна мечка, която дремеше с малкото си под мостчето, се изправи на задните си крака, раздирайки въздуха с нокти и душейки въздуха с жълтеникавата си муцуна. После мечката изръмжа — явно не й беше приятно, че са нарушили спокойствието й, пък и тази непозната можеше да представлява опасност за рожбата й. Първоначално Ребека не обърна внимание на животното, но после то тръгна към нея, пресягайки се към дървеното мостче и гледайки я кръвожадно.
Придвижването до другата врата сякаш трая цяла вечност. Мечката усети, че възможността заплаха за нея и малкото й се опитва да избяга, и последва девойката, ръмжейки тихо. Най-после Ребека стигна до малката портичка, но резето от вътрешната страна се оказа спуснато. Тя се развика и заблъска по вратата, но това като че ли ядоса звяра още повече и той отново се вдигна на задните си лапи, опитвайки се да достигне мостчето. Девойката се отдръпна от портичката. Дали не беше по-добре да се върне при другата врата? Едва тогава Ребека забеляза, че въжетата, крепящи мостчето към куките в стената на кулата, са тънки и оръфани. При следващото й движение някои от тях поддадоха и мостчето се наклони на една страна. Ребека изпищя. После и останалите въжета се скъсаха и цялата конструкция се срути с трясък в калта.
Грамадната страшна мечка мигом се хвърли към девойката. Под рунтавата й черна козина се очертаваха яки мускули, очите й светеха със свиреп блясък, белите й остри зъби бяха оголени, а огромните й нокти — извадени. После животното спря. Ребека остана неподвижна. Мечката седна и се взря в нея, после пак се хвърли напред сред пръски кал. Девойката изпищя и се дръпна. Мечката отново спря. Един замах с лапата и с опасността за нея и за малкото й щеше да бъде свършено. Ребека бавно заотстъпва назад; студената кал вече се просмукваше през роклята й. В този момент вратата, през която девойката се беше опитала да избяга, се отвори. Мечката се обърна към новата заплаха и се изправи на задните си крака. На прага стоеше Купър, а зад него се виждаха двама опричници. Албиносът посочи на спътниците си разярения звяр, но те поклатиха глави. Тогава Купър сграбчи копието на единия войник и скочи на земята. Мечката се стресна от тази неочаквана опасност и уплашена за мечето си, отстъпи назад с яростно ръмжене. Купър я последва и замахна с копието. Когато животното се отдалечи на безопасно разстояние, албиносът повика Ребека да се присъедини към него. В този момент мечката отново тръгна напред, но копието пак я озапти и девойката успя да стигне до спасителя си.
— Само не припадай! — извика Купър на Ребека. — Това, разбира се, се отнася и за мен — пошегува се той.
Мечката вече изглеждаше по-скоро объркана, отколкото разярена. Мечето й беше в безопасност, а двамата непознати се отдалечаваха, пристъпвайки с гръб към вратата. И така, звярът изръмжа за последен път и се оттегли, а опричниците помогнаха на Купър и Ребека да се качат на перваза. Руснаците бяха много впечатлени от куража им и единият от тях дори подаде на албиноса някаква кама, пошушвайки му да я скрие под наметалото си.
Девойката се чувстваше замаяна и не можеше да прецени дали срещата й с мечката наистина се е случила, или всичко е било сън. Одраскванията по лицето и ръцете й обаче, както и изцапаната й рокля, недвусмислено свидетелстваха, че кошмарът й е бил действителен. Щом се върна в стаята, тя се сви в леглото си и скри лицето си в ръце, опитвайки се да потисне треперенето си. Купър се приближи към нея с чаша рейнско вино в ръка и й обясни, че го е спечелил от опричниците при игра на зарове. Всъщност това беше правил албиносът, когато беше чул писъците й. Той се пресегна и нежно изтри калта от ръцете и лицето на девойката, след което я накара да отпие от виното.
— Съжалявам — Ребека опъна косата си назад и отново я върза с панделката си. — Това място е същински ад! — тя вдигна чашата към Купър. — Ти обаче се държа много смело, Уилям. Онази мечка можеше да убие и двама ни.
Лицето на човека на Юда беше изгубило обичайната си суровост. Всъщност той също беше уплашен — издаваха го тревожно стиснатите му устни, малките бръчици от напрежение около очите му и лекото треперене на ръцете му. Ребека се чувстваше все по-объркана от поведението на този странен мъж и то не само заради случилото се преди малко. Още откакто бяха пристигнали в Александрова слобода, той беше укротил избухливия си нрав и се беше превърнал в нейна неизменна опора. Ако Сен Клер беше хубавият й принц, то Купър беше верният й страж. Йезуитът беше жизнерадостен, умен и винаги готов да помогне на изпадналите в беда. Понякога Ребека дори се чудеше на оптимизма му. Купър от своя страна беше мрачен, но смел и надежден човек, и много й напомняше за някои от стабилните мъже, които беше познавала в Дънмоу. Девойката вече съжаляваше, че е показала слабост пред него.
— Много ме е страх — призна си тя. — Треперя и ми се повдига.
— Успокой се — Купър се наведе към нея, заигравайки се с един кичур от косата й, и Ребека забеляза, че очите му са пълни със сълзи. — В крайна сметка, ти си просто една кръчмарска дъщеря от Есекс! Въпреки това понасяш ужаси, от които на всеки мъж би му побеляла косата! Това тук обаче не е обикновена жестокост, Ребека. Наоколо обикалят същински демони. Между другото — продължи той — забелязала ли си, че всички те се страхуват от Сен Клер? Разбира се, прикриват го добре, но въпреки това се вижда, че в негово присъствие са бдителни и му засвидетелстват уважение — албиносът отпи от виното. — Кажи ми — добре ли познаващ нашия йезуит?
