После излязоха от Москва и тръгнаха през провинцията. Селцата, покрай които минаваха, бяха пусти — хората явно гледаха да стоят далеч от пътя на своя цар. От време на време шествието им спираше, за да може Иван да накаже поданиците си за непочтителното им отношение. Когато стигнаха до поредната пуста махала, от чиито жители се очакваше да приветстват господаря си, местният болярин излезе от къщата си и се просна на земята, молейки царя за прошка. Главата на мъжа веднага беше отсечена, след което Дмитрий и опричниците му бяха изпратени да подпалят къщите, да разрушат стопанските постройки, да избият животните и да изловят селяните. Когато последните от процесията стигнаха до махалата, обезглавеният труп на болярина вече лежеше в снега, а пламъците на пожара се издигаха чак до мрачното небе.

По залез-слънце процесията най-после се добра до Александрова слобода — черна грамада от постройки, опасана от високи крепостни стени — и Сен Клер обясни на спътниците си, че това е столицата на Опричнината.

— Ужасно място — добави той, след което се наведе и стисна ръката на Ребека. — Един Господ знае колко дълго ще остане Фрогмор тук. Турските пратеници ще пристигнат до няколко дни, но междувременно, Ребека, ти ще си в огромна опасност. Отец Силвестър ми каза, че магьосникът е ходил до манастира „Свети архангел Михаил“ и е проучвал „Книгата на тайните“. Това значи, че вероятно ще се опита да те убие. Бъди много предпазлива!

— Няма да се отделям от нея — обеща Купър.

— А аз ще се моля на Господ да ни помогне — заяви йезуитът, а после каза още нещо на онзи свой странен език.

Ребека имаше още въпроси, но Сен Клер смени темата и започна да им описва Александрова слобода. Някогашната ловна хижа беше превърната в непристъпна крепост и сега на всички входове се издигаха грамадни стражеви кули. Шествието мина по един подвижен мост, спуснат над скования от лед ров, и влезе в двора. Вътре имаше една огромна каменна цитадела, женско отделение, цял куп складове, казарми, канцеларии и тъмници, както и една църква, посветена на Света Богородица, по чиито тухлени стени бяха издълбани множество кръстове. Пътечките между постройките бяха изцяло завладени от кишата, така че можеше да се върви единствено по безбройните пешеходни мостчета, свързващи всички сгради наоколо. Разбира се, на пост стояха множество опричници, облечени в обичайните си черни одежди.

Когато Ребека и двамата й спътници преминаха през портите, царят вече се беше оттеглил в палата си, а наоколо се щураха многобройни коняри, които бързаха да се погрижат за конете и каруците. Изведнъж отнякъде се дочу писък. Навън вече се смрачаваше и по стените горяха факли, чиито колебливи пламъци изпълваха двора със сенки. Девойката присви очи и видя иззад една от конюшните да изскача някакво огромно куче. Животното тичаше след един коняр с дълбока рана в гърлото. В този момент звярът спря и се изправи на задните си крака. Оказа се, че това не е никакво куче, а малка черна мечка. Грамадните й лапи пореха въздуха, а от пастта й се носеше мощен рев. Неколцина от другарите на коняря помогнаха на ранения, докато един от тях излезе напред, опитвайки се да подплаши мечката с някаква тояга. Опричниците стояха настрана и се смееха.

— Какво е това място, за Бога?! — възкликна Купър.

— Конярят има късмет, че мечката е още малка — отвърна Сен Клер. — Иван оставя тези зверове да се скитат из крепостта на воля. Ако внимаваш, нищо няма да ти се случи, но този момък сигурно е раздразнил животното.

Мечката стъпи обратно на четирите си лапи и бавно се отдалечи.

Един от опричниците щракна с пръсти на тримата спътници и ги поведе към цитаделата, където тръгнаха да се изкачват по едно тясно вито стълбище, докато не се озоваха в някаква студена и мрачна стая на третия етаж. Вместо прозорци в стените бяха издълбани обикновени бойници, а факлите и свещите, поставени из нишите, изпълваха помещението с мъждива светлина. В камината гореше огън, чийто пушек излизаше през отвор във външната стена. Леглата представляваха просто сламеници, покрити с кожи. Беше осигурена и малко вода за миене, както и няколко парцала за бърсане, захвърлени върху масата. В стаята имаше още два стола, една пейка и няколко закачалки на вратата. Опричникът им направи знак да се настаняват, промърмори нещо на руски и излезе.

Ребека веднага се сви на едно от леглата и се покри с кожата, метната върху него. Завивката вонеше на вкиснато и беше така жестоко проядена от молци, че едва не се разпадна в ръцете й. В следващия момент в стаята влезе някакъв коняр с багажа им и Купър го попита какво става с оръжията им. Мъжът обаче само сви рамене.

— Царят не допуска в двореца му да се носят оръжия — обясни Сен Клер. — Освен това трябва да си мерим приказките — той се ухили. — Замъкът Колчестър не е единственото място с шпионки в стените.

— Затворници ли сме? — попита Купър.

— Това зависи изцяло от Иван, а донякъде и от Васлов — йезуитът коленичи до леглото си и се прекръсти. — Така или иначе, сме в беда и всеки ден тук може да ни е последният.

Не след дълго Ребека откри, че думите на Сен Клер са били повече от истинни. През следващите няколко дни йезуитът странеше от нея и от Купър. Всъщност се държеше направо грубо и изобщо не им позволяваше да обсъждат положението си. Вместо това непрекъснато сипеше хвалебствия за гостоприемството на царя.

Стражите ги държаха в стаята им и им носеха храната там. Разрешаваше им се да излязат единствено ако им се приходеше по нужда. От време на време Ребека улавяше погледа на Сен Клер. Тогава йезуитът й намигаше, а веднъж дори й подаде някакво парче пергамент с някакъв цитат от Овидий. Когато девойката се взря в него недоумяващо, той само й се усмихна, а после вдигна очи към небето.

Купър също се опитваше да я утеши. Един ден той седна на леглото й и я хвана за ръката.

— Ако нещата загрубеят — прошепна той, извръщайки лице, сякаш гледаше в някаква точка зад гърба й, — трябва да избягаш.

— Да избягам ли? — просъска му тя. — А после какво да правя? Може би да тръгна през снеговете към Дънмоу?

— Сигурен съм, че ще ни се предостави подходяща възможност — отвърна той, — и когато това стане, ще се възползваме.

След няколко дни на пълна изолация на тримата затворници им беше позволено да напуснат стаята си, за да присъстват на ужасяващите ритуали, на които имаха навика да се отдават цар Иван и приближените му. От Фрогмор нямаше и следа. Сен Клер реши, че магьосникът е бил отведен от турските пратеници, и ужасно се разтревожи. Васлов обаче осведоми йезуита, че все по-омразният му съперник бил настанен в далечния край на крепостта и си живеел там в разкош.

През следващите няколко дни Ребека забеляза, че Сен Клер и джуджето стават все по-близки и че редовно си шепнат из ъглите. Купър доста се обезпокои от това положение и започна да се чуди в какво ли крои този път йезуитът. Тези тревоги обаче бледнееха в сравнение с кошмарното ежедневие в Александрова слобода, което представляваше една невероятно богохулна пародия на манастирския живот. В нея цар Иван играеше ролята на игумен, опричниците му бяха неговото братство, а градските куртизанки, с които се беше обградил царят, бяха насърчавани да заемат различни църковни длъжности.

„Братята“, както Иван наричаше сбирщината си главорези, се разхождаха наоколо, облечени в черни раса и качулки от червен вълнен плат. През половината от времето си те бяха заети с църковни ритуали, а през другата — с ужасяващи зверства, на които Сен Клер, Купър и Ребека трябваше да стават свидетели независимо от волята си. Стражите ги будеха в три през нощта и ги подкарваха към малката базилика на крепостта за утренята, която продължаваше до много след изгрев-слънце. По време на службата Иван пееше, четеше от Библията и се молеше, като понякога влагаше такава страст, че накрая челото му се разкървавяваше от блъскане в земята пред някоя икона. След утренята пък се провеждаше процес срещу всички онези, които бяха дръзнали да оскърбят царя. Сен Клер, Ребека и Купър, облечени в монашеските одежди, които им беше изпратил Иван, бяха принудени да гледат гаврите и побоищата, на които биваха подлагани горките подсъдими, докато накрая царят не скочеше на крака и не изкрещеше: