— Това е Васлов — прошепна Сен Клер, — любимият шут на царя, или неговата съвест, както го нарича самият Иван.

— Това място прилича на хамбар — каза Купър.

Ребека трябваше да се съгласи с албиноса. Единствената украса в залата бяха обичайните икони, поставени в нишите по стените, и един кръст, който висеше от голите тавански греди над трона на царя. В този момент джуджето излезе напред и плесна с ръце. Сен Клер, Ребека и Купър пристъпиха към трона. Джуджето плесна още веднъж, а после се взря в тях с очакване, размахвайки някаква кожена палка. Йезуитът падна на колене и двамата му спътници го последваха. После тримата се поклониха три пъти, удряйки челата си в земята. В следващия момент Ребека усети, че я дърпат за косата, и вдигна глава. Над нея стоеше онова противно джудже с месест нос, тлъсти устни и мътни кафяви очи, над които нямаше нито едно косъмче. Кожата му беше бледа и покрита с белези от шарка, а косата му беше боядисана в отвратителен жълт цвят. Като изключим яркочервените ботуши, джуджето беше облечено в зелено и кафяво. То потупа девойката с кожената си палка и преди тя да успее да го спре, приклекна до нея и я целуна в устата, облизвайки заешката й устна с езика си.

— Усмихни се! — прошепна Сен Клер. — Моля те!

Ребека го послуша. В отговор джуджето също й се усмихна, а после я целуна още веднъж. Зъбите му бяха изгнили и дъхът му вонеше. После мъникът се приближи към Купър и се взря в снежнобялата му коса, разпалено бърборейки си нещо. Накрая застана пред Сен Клер. Йезуитът продължи да стои със сведена глава. Васлов се ядоса и започна да тропа с крака по пода, докато Сен Клер не вдигна поглед. Джуджето пристъпи по-близо до него и се вцепени. Ребека никога не беше виждала по-уплашен човек. Васлов притисна устата си с ръка, притича покрай редиците опричници, а когато стигна до другия край на залата, неудържимо започна да повръща.

Иван източи врат и любопитно се взря в затворниците. Рядката му червеникава коса висеше безжизнено от двете страни на слабото му лице, очите му бяха вдлъбнати, скулите му — високи, а носът — гърбав. Ребека забеляза, че долната му устна е леко издадена напред, и реши, че царят й прилича на шаран. Приликата се засилваше още повече от наклонената му назад глава.

След като се наповръща, Васлов се върна тичешком при Сен Клер, но вместо да избухне, джуджето се просна по очи и започна да удря главата си в пода. Царят излая някаква заповед. Васлов направи знак на затворниците да се изправят и да се приближат до подиума. Опричниците, които бяха коленичили на стълбите, дори не вдигнаха поглед. В следващия момент Ребека забеляза какво представляват всъщност и едва сдържа писъка си. Вместо със стражи цар Иван се беше обградил с балсамирани трупове с бледи лица и безжизнени очи, от които се носеше аромат на парфюм, примесен с мирис на гниене.

— Господ да ни е на помощ! — ахна Купър.

Царят се наклони напред и заговори припряно на Сен Клер. Йезуитът му отговаряше едносрично.

— Какво става? — попита Ребека, стараейки се да не поглежда към мумифицираните тела на стълбите.

В този момент Сен Клер падна на колене със сведена глава и каза нещо. Джуджето плесна с ръце и му отвърна. После йезуитът се изправи и се обърна към спътниците си.

— Царят ми разреши да превеждам. Имайте предвид обаче, че тук може да има хора, крито владеят английски. Е, да започваме. Царят поиска да узнае защо си уплашена, Ребека. Накара ме да ти предам, че тези тела са принадлежали на група монаси, които са се опитали да го отровят, и че ги е изложил тук като предупреждение към всеки, приближаващ се към трона му. По-любопитно му е обаче защо шутът му те е целунал и защо се е поклонил пред мен.

— И? — попита девойката.

— Обясних му, че аз съм свещеник, докато вие двамата сте белязани от Бога. Да се надяваме, че това ще е достатъчно, за да не ни закачат.

В този момент царят се намеси и отново заговори на Сен Клер. Йезуитът му отвръщаше, ръкомахайки. Иван изглеждаше все по-заинтригуван — бездушните му очи светнаха и той току се пляскаше по коленете, след което се обръщаше, за да размени по някоя и друга дума с любимия си шут. В отговор джуджето бавно му кимаше. Накрая Васлов си проправи път между труповете, наредени по стълбите, и изчезна зад една от страничните врати на залата.

— Фрогмор е тук — прошепна Сен Клер — и царят иска да избере между нас и него. Каквото и да правите, гледайте да не ядосвате Иван! Дръжте се прилично и с шута му. Всъщност Васлов също е магьосник и ужасно завижда на Фрогмор за силите му.

Ребека се опита да потисне ужасяващите картини, които минаха през ума й. Единственото й желание беше да се измъкне от това кошмарно място.

В следващия момент Васлов се върна в залата, подскачайки като някое куче, а после се дочуха и нечии бавни и отмерени стъпки. Вратата зад редиците опричници се отвори и затвори и от сенките излезе Фрогмор, облечен като свещеник. Около раменете му беше наметната тъмна мантия, поръбена с кожа, на краката му имаше излъскани до блясък кожени ботуши, а на кръста му беше завързано бяло въженце. Ребека видя украсените със скъпоценни камъни пръстени — вероятно дарове от царя на Русия — които проблясваха по пръстите му. Иван се изправи и протегна ръце, за да приветства госта си. Васлов беше излязъл иззад трона и свирепо се взираше в магьосника.

Душегубеца спря и отдаде почит на царя. Косата, брадата и мустаците му бяха старателно подрязани и напомадени, а лицето му беше по-закръглено от преди — явно в двореца го хранеха добре. Освен това магьосникът изглеждаше някак по-млад и много по-опасен. Той се обърна към тримата затворници и подигравателно им се поклони.

— Майкъл! Радвам се да те видя! Мастър Купър — за мен е чест — когато стигна до Ребека, лицето на Фрогмор се разтегна в усмивка. — Малкото ми момиче! Е, добре дошли в Москва!

— Царят знае ли кой си в действителност? — попита внезапно Сен Клер.

— Мисля, че да. В крайна сметка, тъкмо аз го излекувах от треската, която го мъчеше. Царят обаче не е с всичкия си, Майкъл. Жаждата за мъст го е завладяла напълно, но същевременно той се страхува от мен. Въобразява си, че мога да летя като птица и да обстрелвам дворците му с огън от небето.

— Какво искаш от нас? — попита Купър разгорещено.

— О, нищо особено. Помолих царя да ви отсече главите и да ги побие на колове — по устните на Фрогмор заигра злобна усмивка. — Може би трябва да го посъветвам преди това да вземе Ребека в леглото си. В крайна сметка, кога друг път ще му се удаде възможност да се позабавлява с жена, целуната от ангел. Какво ще кажеш, момичето ми?

Пред арогантността на този зъл мъж девойката мигом забрави за страховете си. Вярно, че тя беше дошла в Русия заради Сен Клер, но сега, когато стоеше лице в лице с убиеца на баща си, тя не можеше да мисли за нищо друго освен за добрия Бартоломю, който понякога си беше попийвал, но като цяло беше живял праведен живот и изобщо не заслужаваше да свърши в мрежите на тази отвратителна твар. Царят каза нещо, но Ребека не му обърна внимание. Тя доближи лице до лицето на магьосника.

— Запомни думите ми, Фрогмор! — прошепна девойката; очите й вече се пълнеха със сълзи. — Някой ден ще изтръгна сърцето ти точно както ти изтръгна сърцето на баща ми!

Очите на магьосника мигом се промениха. Да не би да го беше уплашила, запита се Ребека. После царят отново каза нещо и девойката усети ръката на Сен Клер върху рамото си — йезуитът се опитваше да я откъсне от Фрогмор. Иван я гледаше унищожително, но джуджето се усмихваше лукаво и бавно кимаше. Царят каза още нещо, извисявайки глас и размахвайки ръце. После посочи последователно към Фрогмор и към Сен Клер.

— Господ да ни е на помощ! — промълви йезуитът. — Царят каза, че двамата с Фрогмор сме магьосници, и поиска от нас да покажем уменията си пред него!

След това Иван се умълча и седна обратно в трона си. Васлов пристъпи напред и заговори бързо и рязко.

— Трябва да измислим нещо — преведе Сен Клер уморено, — с което да удивим царя — той разпери ръце. — Фрогмор вече прие предизвикателството, но какво ще правя аз — не знам…