— Да не би за първи път да докосваш жена? — попита Ребека. — Нима не знаеш какво представляваме?

Дмитрий изкрещя нещо на Сен Клер, настоявайки да му преведе думите на девойката. Йезуитът обаче поклати глава.

— Кажи му! — извика Ребека. — Предай му думите ми съвсем точно!

— Предай му още — добави Купър, — че ако го направи пак, ще го убия!

Дмитрий повтори заповедта си. И така, Сен Клер преведе думите на спътниците си. Командирът на опричниците хвърли един хладен поглед към Купър, а после отново се обърна към Ребека. Сърцето на девойката препускаше бясно, а гърлото й беше така пресъхнало, че не можеше нито да преглътне, нито да си поеме дъх. Дмитрий избухна в смях. След това закачливо щипна Ребека по бузата. Останалите опричници също се разсмяха. Командирът им взе лицето на девойката в ръцете си и я целуна по челото. После се изправи на крака и щракна с пръсти. Един от хората му веднага му донесе някакъв малък мях. Дмитрий се наведе и изля малко от парливото питие в устата на Ребека.

— Пийни си — рече той през смях; по бузите му вече се търкаляха сълзи. — Ще облекчи болките ти.

След тези думи командирът на опричниците потупа девойката по бузата, размаха шеговито пръст по посока на Купър и излезе от къщурката.

На следващата сутрин групата им поднови бясната си езда. Преди да влязат в Москва, няколко опричници бяха изпратени напред, за да разчистят пътя с камшиците си и опакото на сабите си. После конете им изтрополиха през градските порти. Ребека, която вече можеше да си отдъхне от лудешкия галоп, се огледа. Къщите наоколо бяха целите построени от дърво и се издигаха два-три етажа над земята. Уличките бяха тесни, а над кишата по тях бяха опънати множество дъсчени мостчета. Тълпата беше разнородна. Забелязваха се както благородници в натруфени палта, така и търговци, и селяни, каквито девойката вече беше виждала във Вароди и на други места из Русия. Монасите и свещениците пък бяха толкова много, че приличаха на ято гарвани, накацали насред някое голо поле. Червените стени на Кремъл се издигаха високо над главите им. Когато минаха покрай ешафода с бесилки, колове, уреди за разпъване и позорни стълбове, Ребека извърна очи.

Щом влязоха в крепостта, опричниците намалиха ход и бавно си запроправяха път покрай църквите и разкошните къщи с розови тухлени стени и дъсчени покриви. Между постройките бяха пръснати множеството градини, малки горички от пожълтели брези, ели и борове, както и стройни редици калини, чиито плодове все още бяха яркочервени. На всеки ъгъл, вход и стълбище стояха на пост войници с богато украсени шлемове, метални ризници и туники в синьо и сребристо. Мрачни мъже със сурови лица — казаци, както им обясни Сен Клер — патрулираха на групи. Във въздуха се носеше миризма на тамян, сандалово дърво и конска тор. От кухните пък долиташе уханието на разни гозби, но най-осезаемо от всичко беше усещането за заплаха.

И така, опричниците се разпръснаха, а Дмитрий поведе затворниците към една от къщите и там ги предаде в ръцете на някакъв дребен мъж с посивяла брада. Вътре беше чисто, дървеният под беше излъскан до блясък, а стените бяха покрити с кожи. Ребека, Сен Клер и Купър получиха една стая на първия етаж и им беше казано да се наспят, а после — когато чуят звъна на камбаната — да отидат в кухните, за да се нахранят. След това затворниците получиха и багажа си, но не и оръжията. Когато възразиха, старецът, който ги настани, само поклати глава и избърбори нещо на руски. Ребека последва мъжа навън и видя, че двама опричници вече са застанали на пост на стълбището. Тя се върна вътре, затвори вратата зад гърба си и се огледа наоколо. В стаята имаше четири легла, четири сандъка за багаж и още малко мебелировка. По сивите каменни стени бяха окачени лисичи и мечи кожи, а във всеки ъгъл стоеше по една икона, поставена в ниша. Въздухът се отопляваше от котлета с вряща вода, ароматизирана с тамян.

— Защо не ни убиха? — мина направо на въпроса Купър, сядайки на леглото си.

— Аз също се чудя — отвърна Сен Клер.

— Откъде знаеш езика им?

— Прекарах известно време в манастира „Свети архангел Михаил“, но това е без значение сега.

— Какво ще стане с нас? — попита Ребека.

— Господ ще реши — каза йезуитът. — И, разбира се, царят.

На следващата сутрин, след като слугите им бяха поднесли по една купа с овесена каша и някакво сладко бяло вино, Дмитрий се появи на прага им. С изключение на шапката и шлема командирът на опричниците беше облечен като преди и изглеждаше също толкова зловещ и заплашителен.

— Негово величество ще ви приеме сега — заяви той. — Когато влезете при него, каквото и да си помислите — и това се отнася най-вече за теб, белокоси демоне — Дмитрий почти навря показалеца си в лицето на Купър, — паднете на колене и три пъти се поклонете до земята. Ще трябва да преглътнете гордостта си, пък и малко прах с нея — командирът на опричниците ги огледа от глава до пети. — Дрехите ви не са много чисти, но пък и случаят не е много тържествен — той се ухили. — Всъщност видът ви е съвсем приемлив за среща с един оттеглил се в отшелничество владетел. А сега, Сен Клер — Дмитрий се отмести встрани, — имаш посетител.

В следващия момент в стаята пристъпи някакъв облечен в пурпурни одежди монах със сребристосива коса и брада. От врата му висеше сребърна верижка, на която беше закачен православен кръст, а очите му бяха зачервени от плач.

— Отче Силвестър! — Сен Клер разпери ръце и двамата мъже се прегърнаха, разменяйки си целувката на мира.

Ребека незабавно хареса този възрастен мъж с вид на светец. Силвестър погледна към нея и към Купър, благослови ги, а после каза нещо на Дмитрий. Опричникът само сви рамене и излезе от стаята. Тогава отецът хвана ръката на йезуита и му заговори бързо и настойчиво, като от време на време стискаше дланта му, за да подчертае думите си. После по вратата се потропа, Силвестър бързо се сбогува и излезе от стаята също толкова неусетно, колкото беше и влязъл.

— Подгответе се — нареди Дмитрий, прекрачвайки прага. — След няколко минути тръгваме.

Щом опричникът излезе, Сен Клер направи знак на Ребека и Купър да се приближат към него.

— Отец Силвестър дойде да ме предупреди, че Русия вече не е каквато беше. Той познава цар Иван добре и смята, че господарят му е бил обладан от кръвожаден демон. Фрогмор също е в двореца. Царят не знае какво да го прави, но в Москва са пристигнали турски пратеници, които настояват магьосникът да им бъде предаден. Така или иначе, на Фрогмор са му осигурени всички привилегии на почетен гост. Според Силвестър магьосникът е пожелал ние също да бъдем предадени на султана. Пратениците на Сюлейман са се настанили в някакъв дворец в покрайнините на града.

— А какво мисли царят за всичко това? — попита Купър.

— За щастие негово величество не обича да му се диктува какво да прави, но от друга страна, турците контролират южната граница на царството му. Освен това Иван се страхува от Фрогмор. Засега царят ще остане в Москва, но Силвестър ми каза, че е чул ужасни слухове за двореца, който си е построил на две мили североизточно оттук — Александрова слобода. Преди там имало ловна хижа, но Иван я разрушил и превърнал мястото в зловещ манастир, където той и водачите на опричниците му се отдават на сатанински ритуали и кървави жертвоприношения — Сен Клер въздъхна. — Според Силвестър трябва да бъдем много внимателни.

Купър се канеше да попита още нещо, но тогава по вратата се потропа и Дмитрий, със сабя в ръка и метална ризница на раменете, им направи знак да го последват. Коридорът беше пълен с облечени в черно войници с извадени оръжия. Ребека и двамата й спътници бяха изведени от къщата. Навън, под слабото пролетно слънце, се разхождаха още много стражи и скоро девойката се почувства безкрайно потисната от мълчаливото им, но зловещо присъствие.

Накрая затворниците бяха въведени в някаква дълга и мрачна зала, и вратата се затръшна зад тях. Помещението беше съвсем голо, като изключим железните поставки по стените, в които горяха насмолени факли. Две редици опричници стояха на пост отляво и отдясно, а в дъното се издигаше висок подиум, върху който беше поставен каменен трон. В трона седеше някакъв мъж, облечен като монах. На стъпалата към подиума, с гръб към мъжа, бяха коленичили още опричници, а зад него стоеше някакво жълтокосо джудже, облечено в шарени парцали, което току надничаше иззад трона и любопитно се взираше в затворниците.