Нямаше никакво съмнение, че този човек ми предлагаше плана си абсолютно сериозно. Избегнах коментара, като отново повторих:

— Но тази земя просто не може да изхрани толкова много хора.

— Е, несъмнено няколко години ще трябва да ги храните главно със смляни трифиди. Доколкото виждам, от тази суровина недостиг няма да имате.

— С животински фураж! — възкликнах аз.

— Но хранителен — богат на важни витамини, доколкото знам. А и просяците, и особено слепите просяци, нямат право на избор.

— Вие сериозно ли ми предлагате да взема всички тези хора и да ги храня с животински фураж?

— Слушайте, мистър Мейсън, ако не бяхме ние, нито един от тези слепи хора нямаше да е жив сега. Нито пък децата му. Те трябва да слушат какво им казваме, да взимат каквото им даваме и да са благодарни, че го получават. Ако откажат това, което им предложим — тогава лека им пръст.

Реших, че за момента не е много благоразумно да му кажа какво мисля за философията му. Зададох му друг въпрос:

— Не мога да разбера… Кажете ми, каква роля играете вие и вашият Съвет във всичко това?

— Върховната власт и законодателството са съсредоточени в ръцете на Съвета. Той ще управлява. Освен това той ще контролира и въоръжените сили.

— Въоръжените сили! — тъпо повторих аз.

— Разбира се. Ще набираме войниците чрез мобилизация в, както ги нарекохте, феодалните владения. В замяна вие ще имате право да получавате помощ от Съвета в случай на външно нападение или вътрешни бунтове.

Почувствувах, че започвам да се задъхвам.

— Армия! Естествено става дума за малка подвижна полицейска част…?

— Виждам, че не сте осъзнали истинските размери на катастрофата, мистър Мейсън. Разбирате ли, бедствието не се е ограничило само в рамките на този остров. Това е по целия свят. Сега навсякъде цари все същият хаос — ако не беше така, досега щяхме да сме разбрали — и вероятно във всяка страна има по малко оцелели. Добре, оттук съвсем естествено следва, нали така, че първата страна, която стъпи отново на краката си и в която се въдвори ред, ще има възможността да въдвори ред и другаде. Смятате ли, че е редно да оставим някоя друга държава да направи това и да й позволим да се превърне в новата доминираща сила в Европа — а не е изключено и по-нататък? Естествено, че не. Наш национален дълг е да се изправим на крака колкото е възможно по-скоро и да си извоюваме този статут на водеща държава, за да можем да предотвратим всякаква опасна опозиция, насочена срещу нас. Оттук следва, че колкото по-скоро успеем да организираме сила, която ще бъде в състояние да потъпче всяка възможна агресия, толкова по-добре.

Няколко секунди в стаята цареше гробно мълчание. После Денис неестествено се разсмя.

— Всемогъщи боже! След като преживяхме всичко това, този човек идва и ни предлага да започнем война!

Торънс каза рязко:

— Изглежда, не съм се изразил много ясно. Думата „война“ е едно неоправдано преувеличение. Става въпрос само за омиротворяване и ръководене на племена, върнали се към примитивното беззаконие.

— Стига, разбира се, същата милосърдна идея да не е хрумнала и на тях — обади се Денис.

Почувствувах настойчивите погледи на Сюзън и Джозела. Джозела посочи към Сюзън и тогава разбрах причината.

— Чакайте да се разберем — казах аз. — Вие очаквате от нас тримата, които можем да виждаме, да поемем пълна отговорност за двайсет слепи възрастни и неопределен брой деца. Това ми се струва…

— Слепите не са съвсем безпомощни. Те могат да правят много неща, включително и за децата си, и да помагат при приготвянето на собствената им храна. При една добра организация голяма част от нещата могат да се сведат само до ръководство и надзор. Но вие, мистър Мейсън, ще бъдете двама — вие и жена ви, — а не трима.

Погледнах Сюзън, която седеше вдървено изправена. Беше облечена с костюмче и имаше червена панделка в косите. В очите й, скачащи ту върху мен, ту върху Джозела, се четеше настойчива молба.

— Трима — казах аз.

— Съжалявам, мистър Мейсън, нормата е десет души за единица. Момичето може да дойде в щаба. Ще й намерим някоя полезна работа, докато порасне достатъчно, за да й дадем собствена единица.

— За нас с жена ми Сюзън е като собствена дъщеря — казах рязко.

— Отново повтарям, съжалявам, но такива са разпоредбите.

Известно време го гледах. Той ми отвърна със същия продължителен поглед. На края казах:

— Ако това трябва да стане, вие поемате задължение към нея и държа да ми дадете твърда гаранция.

Чух няколко учудени изахквания. Торънс посмекчи малко тона си.

— Естествено ще ви дадем всички реално възможни гаранции.

Кимнах с глава.

— Нужно ми е време да обмисля нещата. Всичко това е съвсем ново за мен и ме сварва абсолютно неподготвен. За някои неща се сещам още в момента. Инструментите ми са пред износване. Да се намерят нови, неунищожени от ръждата, вече е много трудно. Освен това, както вървят нещата, съвсем скоро ще имам нужда и от силни работни коне.

— Въпросът с конете е много труден. В момента броят им е минимален. Известно време вероятно ще се наложи да използвате човешка сила.

— След това — проблемът с жилищата. Външните постройки и сега не отговарят на нуждите ни, а аз сам не бих могъл да построя нищо, даже и да използвам готови сглобяеми елементи.

— Тук мисля, че ще можем да ви помогнем.

Още двайсетина минути продължихме да обсъждаме подробностите. На края Торънс започна да проявява нещо като приветливост. После се отървах от него, като го изпратих да разглежда имението, воден от нацупената Сюзън.

— Бил, какво за бога…? — започна Джозела веднага щом вратата се затвори зад гърба на Торънс и придружвачите му.

Разказах й каквото знаех за него и методите му да се справя с трудните ситуации просто като стреля пръв.

— Изобщо не се учудвам — забеляза Денис. — Но знаете ли, това, от което се учудих в момента, е, че изведнъж започнах да изпитвам най-топли чувства към трифидите. Ако не бяха те, кой знае още колко подобни чудесии щяха да ни се случат досега. И ако те са единственият фактор, който може да спре връщането на крепостничеството — тогава да живеят трифидите!

— Цялата тази работа е просто абсурдна — казах аз. — Това никога не може да стане. Как можем ние с Джозела да се грижим за една такава тълпа и в същото време да се борим с трифидите? Но — добавих — ситуацията е такава, че едва ли бихме могли да кажем твърдо „не“ на предложение, отправено ни от четирима въоръжени мъже.

— Но тогава ти не си…?

— Мила моя, ти наистина ли си ме представяш в ролята на феодал, който с камшик подкарва пред себе си своите роби и крепостни селяни? Даже и да предположим, че трифидите не са ни премачкали дотогава.

— Но ти каза…

— Слушай сега. Вече се стъмва. Стана късно и те няма да могат да си тръгнат. Ще трябва да прекарат нощта тук. Предполагам, че идеята им е утре да вземат Сюзън с тях, за да е сигурна гаранция за доброто ни поведение. А могат да оставят и един-двама от ония да ни следят. Е, струва ми се, че не можем да допуснем това, как мислиш?

— Не, но…

— Ето какво. Надявам се, успях да го убедя, че започвам да възприемам идеята му. След малко ще им дадем вечеря, която би могла да се възприеме като знак за взаимно разбирателство. Пригответе хубава храна. Всички да ядат много. Нахранете обилно и децата. Извадете най-хубавите ни напитки. Погрижете се Торънс и хората му да пият много, но вие добре внимавайте. Към края на вечерята ще изчезна за известно време. Ти ще поддържаш настроението така, че отсъствието ми да не се забележи. Ако искаш, пускай им мръсни песнички или нещо такова. И всички останали трябва да ги насърчавате във веселбата. И още нещо — никой не бива да споменава за Майкъл Бийдли и хората му. Торънс сигурно знае за колонията на остров Уайт, но мисли, че ние не знаем. А сега ми трябва една торба захар.

— Захар? — слисано повтори Джозела.

— Няма ли? Добре, тогава голяма тенекия мед. Мисля че и това ще свърши работа.