Най-после се размърдах но само за да се отпусна тежко на стола. С трепереща ръка запалих цигарата, която взех от кутията върху бюрото. Поседях така няколко минути, докато се поуспокоя и престане да ми се гади. След известно време ми попремина. Излязох от стаята и се върнах на мястото, където за пръв път го бях срещнал. Когато стигнах там, все още не се чувствувах съвсем добре.

На края на широкия коридор се виждаха вратите на някакво отделение. Всички стъкла бяха матови с изключение на малки кръгли прозорчета от обикновено стъкло на височината на очите. Сметнах, че там трябва да има някой дежурен, на когото да съобщя за случилото се.

Отворих вратата. Вътре беше доста тъмно. Очевидно след приключването на снощния спектакъл бяха спуснали завесите и те все още си стояха спуснати.

— Сестра? — извиках.

— Няма я — отвърна ми мъжки глас. — На всичкото отгоре — продължи той — не се е вествала от цяла вечност. Братче, не мож’ ли дръпна тез’ проклети завеси да влезе малко светлина? Не знам к’во става с това идиотско място тази сутрин.

— О’кей — съгласих се аз.

Даже и в цялата болница да цареше хаос, това съвсем не ми се струваше достатъчно убедителна причина нещастните пациенти да лежат на тъмно.

Дръпнах пердетата на най-близкия прозорец и пропуснах вътре сноп ярка слънчева светлина. Намирах се в хирургическо отделение с около двайсет пациента, всичките приковани на легло. Предимно с нараняване на крайниците. Имаше и няколко ампутации, доколкото можах да видя.

— Братче, престани да се будалкаш с пердетата, ами ги дръпни — обади се същият глас.

Обърнах се и погледнах човека, който говореше. Беше тъмен плещест мъжага със загрубяла от вятъра кожа. Седеше изправен в леглото и гледаше право срещу мен — и светлината. Струваше ми се, че очите му бяха втренчени право в моите, както и очите на съседа му, и на този до него…

Известно време и аз ги гледах. Не беше нужно много, за да разбера истината.

— Аз… те… изглежда, нещо е заяло. Ще намеря някой да дойде да ги оправи.

С тези думи изхвърчах от отделението.

Отново треперех целият и чувствувах остра нужда да пийна нещо силно. Струваше ми се, че започвам да разбирам, но ми беше трудно да повярвам, че всички мъже в онова отделение са слепи, точно както лекаря, и все пак…

Асансьорът не работеше, затова заслизах надолу по стълбите. На долния етаж се стегнах и събрах смелост да надникна в друго отделение. Там всички легла бяха разхвърляни. Отначало помислих, че стаята е празна, но не беше — поне не съвсем. Двама мъже по пижами лежаха на пода. Единият беше целият прогизнал в кръв от една отворена рана, а другият като че ли беше получил удар. И двамата бяха отдавна мъртви. Останалите си бяха отишли.

Когато отново излязох на стълбите, осъзнах, че повечето от приглушените гласове, които чувах през цялото време, идваха отдолу и сега бяха по-ясни и по-близки. Поколебах се за миг, но очевидно нямах никакъв друг избор освен да продължа в същата посока.

На следващия завой почти се спънах в тялото на някакъв човек, проснат на пътя ми в полумрака. На долната площадка лежеше някой, който беше успял да се спъне преди мен и при падането си беше разбил главата в каменните стъпала.

Най-после стигнах последната площадка, откъдето се виждаше централното фоайе. Очевидно всеки, който е бил в състояние да се придвижва, инстинктивно се е насочвал натам с цел или да намери някаква помощ, или да се измъкне навън. Може би някои бяха излезли. Една от централните входни врати беше широко отворена, но повечето от хората не можеха да я намерят. Долу имаше плътна тълпа от мъже и жени, почти всички по болнични халати, които бавно и безпомощно се въртяха в кръг. Движещият се поток жестоко затискаше тези от външната страна в мраморните ръбове и декоративните издатини. А други смазваше или задушаваше покрай стените. От време на време някой се спъваше. И ако пресата от тела го оставеше да падне, вероятността, че ще му позволи да се изправи отново, беше нищожна.

Това ми приличаше на… как да ви кажа? Предполагам, че сте виждали грешниците в ада от картините на Доре. Само че Доре не е могъл да изобрази и звуците — риданията, приглушените стонове и отчаяните вопли, които се разнасяха от време на време.

Не беше по силите ми да издържа гледката повече от една-две минути. Побягнах обратно нагоре по стълбите.

Имах чувството, че съм длъжен да направя нещо за тези хора. Може би да ги изведа на улицата и поне да сложа край на това убийствено въртене. Само един поглед обаче ми бе достатъчен, за да се убедя, че не бих могъл да се добера до вратата, за да ги насоча навън. Освен това, ако трябваше да ги изведа и действително успеех да го направя — после какво?

Седнах за малко на едно стъпало и хванах главата си с ръце, опитвайки се да превъзмогна кошмара, а ужасните звуци продължаваха да отекват в ушите ми. После намерих друг изход. Тясна служебна стълба, която водеше до някакъв черен вход и оттам на двора.

Може би не разказвам тази част от историята много добре. Всичко беше толкова неочаквано и шокиращо, че за известен период съвсем съзнателно се мъчех да забравя подробностите. Точно тогава всичко ми се струваше някакъв ужасен кошмар, спасение от който отчаяно, но напразно търсех в събуждането си. Даже след като вече бях излязъл на двора, все още почти отказвах да повярвам, че видяното е истина.

В едно нещо обаче бях абсолютно сигурен. Действителност или кошмар, не знам, но чувствувах такава необходимост от алкохол, каквато никога преди не бях изпитвал.

Малката странична уличка, където се озовах, беше пуста, но почти точно срещу вратата на двора имаше бар. И сега си спомням името му — „Оръжието на Алъмейн“. На една дъска, закачена на желязна скоба, беше нарисувана някаква особа, която би трябвало да прилича на виконт Монтгомъри, а отдолу една от вратите зееше отворена.

Насочих се право натам. Още с влизането ме обзе успокояващо чувство за нормалност. Вътре беше прозаично и познато, както в безброй други барове.

Въпреки че в централното помещение нямаше никой, зад ъгъла с положителност ставаше нещо. Чуваше се тежко дишане. Някаква тапа с гръм напусна бутилката си. Тишина. После мъжки глас забеляза:

— По дяволите, пак джин! Аман от тоя джин!

Последва оглушителен трясък и пиянски кикот.

— Я, огледалото ше штроши. И беш туй от теш огледала няма полжа.

Гръмна нова тапа.

— Отново тоз’ проклет джин. — обидено се оплака гласът. — Да го вземат мътните тоя джин!

Този път бутилката се удари в нещо меко, тупна на пода и остана да лежи там, избълбуквайки съдържанието си.

— Хей! — извиках аз. — Нещо за пиене ли искаш?

Възцари се тишина. После:

— Ти кой си? — предпазливо се осведоми гласът.

— От болницата съм. Искам да пийна нещо.

— Не моа си спомня гласа ти. Можеш ли да виждаш?

— Да.

— Добре тогава, докторче, иди за бога до бара и ми намери бутилка уиски.

— Колкото за това, доктор съм.

Покатерих се през тезгяха и влязох отзад. Там само по панталони и риза без яка стоеше червендалест шкембелия с посивяващи моржови мустаци. Беше порядъчно пиян. Имаше вид на човек, който не е много сигурен дали да отвори бутилката, която държеше, или да я използва за оръжие.

— Кат’ не си доктор, к’ъв си? — запита той подозрително.

— Бях пациент, но имам точно толкова нужда от алкохол, колкото всеки лекар. — И добавих: — А това, което държиш, отново е джин.

— А, така ли! Проклет джин! — каза той и го запрати нанякъде.

Шишето излетя през прозореца с бодър трясък.

— Я ми дай този тирбушон.

Свалих от рафта бутилка уиски, отворих я и му я подадох с една чаша. За себе си избрах силен коняк със съвсем малко сода, а после още един. След това ръката ми не трепереше толкова много.

Погледнах другаря си. Пиеше уискито си чисто, направо от бутилката.

— Ще се напиеш — казах му.

Той спря и обърна главата си към мен. Бих могъл да се закълна, че ме вижда.