Дали комитетът все още не се беше спрял на конкретното място, или твърдо залегналото у военния убеждение, че тайната има някаква особена стойност, беше причината Полковника да пропусне да назове мястото или поне приблизителното му местоположение, но без съмнение този факт беше най-фаталната грешка, допусната тази вечер. Тогава обаче точно този начин на поведение още повече усили чувството за сигурност.

След като той седна, Майкъл се изправи отново. Той окуражи момичето с няколко думи, а после ни я представи. Една от най-големите ни тревоги, каза той, беше, че между нас няма нито един с медицинско образование, ето защо с огромно облекчение той приветствува мис Бер. Вярно е, че тя не притежава титли и впечатляващи дипломи, но в действителност е сестра с висока медицинска квалификация. Той лично смята, че наскоро придобитите знания може да се окажат по-полезни от титлите, получени преди много години.

Момичето, отново изчервявайки се, каза няколко думи, в смисъл че е твърдо решена да изпълнява задълженията си съвестно, и завърши някак неочаквано със съобщението, че преди да напуснем залата, всички ще бъдем имунизирани против най-различни работи.

Дребен, приличен на врабец мъж, чието име не успях да доловя, започна да навива, че здравето на всеки един от нас е грижа на всички и че ако някой има макар и най-слабо подозрение, че се разболява, трябва да съобщи незабавно, тъй като последствията от някоя заразна болест сред нас щели да бъдат много сериозни.

Когато той свърши, Сандра се изправи и представи и последния от групата, който щеше да говори. Доктор Е. Х. Ворлъс, доктор на науките от Единбург, професор по социология от Кингстънския университет.

Беловласият старец се приближи до катедрата. Поседя няколко секунди, подпрял върховете на пръстите си върху нея и свел глава, като че я изучаваше. Седящите зад него го наблюдаваха внимателно и даже някак разтревожено. Полковника се наведе и прошепна нещо на Майкъл, който кимна, без да сваля очи от Доктора. Старецът вдигна поглед. Прекара ръка през косата си.

— Приятели — каза той, — мисля, че спокойно мога да претендирам, че съм най-възрастният сред вас. Близо седемдесет години съм научавал, а се е налагало и да забравям, много неща — въпреки че не чак толкова, колкото ми се е искало. Но ако през този дълъг период на изучаване на хорските обичаи нещо ме е поразявало повече от тяхната устойчивост, това е тяхното разнообразие.

И действително, прави са французите, като казват „Autres temps, autres moeurs“11. Всички трябва да разберем, ако се замислим, че това, което в едно общество се смята за добродетел — в друго може да се смята за порок; че ако на нещо тук се мръщят — на друго място могат да го хвалят; че обичаи, заклеймявани в една епоха, са оправдавани в друга. И второто нещо, което трябва да разберем е, че всяко общество и всяка епоха са твърдо убедени в моралната правота на своите собствени порядки.

При положение, че много от тези порядки си противоречат, очевидно е, че те не могат всичките да бъдат „правилни“ в абсолютен смисъл. Единственото мнение, което можем да изкажем по техен адрес, ако изобщо имаме право на мнение, е, че за дадено общество в даден период те са били „правилни“. Може би те все още са, но много често се оказва, че не са и че обществата, които продължават да им се подчиняват сляпо, без да се съобразяват с изменилите се обстоятелства, правят това в своя вреда, което може да доведе до пълната им разруха.

Изглежда, слушателите не можеха да разберат къде ще ги изведе този увод. В залата настъпи раздвижване. Болшинството от тези хора бяха свикнали, когато чуят подобно нещо, веднага да изключат радиоапаратите си. Сега се чувствуваха като в капан. Ораторът реши да се изясни:

— Така — продължи той — ние не можем да очакваме, че ще намерим едни и същи форми на поведение, нрави и обичаи в едно бедно индийско селце, крепящо се на ръба на гладната смърт, и, да речем, в Мейфеър12. По същия начин народът на някоя топла страна ще имат огромни различия по въпроса за основните добродетели. С други думи, различните условия водят до различни морални норми.

Говоря ви тези неща, защото светът, който познавахме, загина — изчезна завинаги. Условията, които са оформяли и са ни учили на нашите морални норми, изчезнаха заедно с него. В момента нашите нужди са различни и целите ни също трябва да бъдат различни. Ако искате пример, ще ви припомня само, че всички ние прекарахме този ден, без да имаме никакви угризения на съвестта, в занимания, които само преди два дни щяхме да определим като кражба с взлом. С разчупването на старата форма се налага да намерим такъв начин на живот, който е най-подходящ за новата. Ние не само трябва да започнем да строим отново, трябва да започнем и да мислим отново, което е много по-трудно и далеч по-неприятно.

Физическите възможности на човека да се адаптира към различни среди се оказаха изключителни. Но всяко едно общество формира съзнанието на своята младеж по калъп, като за спойващ елемент използва предразсъдъците. Резултатът е едно изключително твърдо вещество, способно да устои на въздействието даже на много вродени тенденции и инстинкти. По този начин беше възможно да се създаде човек, който ще се опълчи срещу вроденото си чувство за самосъхранение и доброволно ще рискува живота си в името на някакъв идеал, но по този начин беше създаден и дръвникът, който е сигурен във всичко и винаги знае кое е „правилно“.

Съобразно с това, което е пред нас, ще трябва да се разделим с много от старите си предразсъдъци или радикално да ги изменим. Трябва да приемем и съхраним само един основен предразсъдък и той е, че расата трябва да се запази. На тази мисъл трябва да бъде подчинено всичко останало. Поне за известно време. Всичко, което вършим, трябва да го вършим с мисълта: „Това ще помогне ли на расата да оцелее, или ще й попречи?“ И ако ще помогне, трябва да го направим, независимо че може да е в противоречие с идеите, с които сме били възпитани. Ако ли не — трябва да го избегнем, даже това да е в разрез с предишните ни понятия за дълг, ако щете за правда.

Няма да е лесно. Старите предразсъдъци умират много трудно: простият човек разчита на подкрепата на правилата и принципите. По същия начин на тях разчита и страхливият, и умствено ленивият — и всички ние, въпреки че ни е трудно да го повярваме. Сега, когато организацията загина, нашите учебници за поведение вече не дават верни отговори. Ние трябва да имаме моралната смелост да мислим и планираме самостоятелно.

Той замълча и замислено изгледа слушателите си.

После каза:

— Едно нещо трябва да ви е съвсем ясно, преди да решите дали да се присъедините към нашето общество, или не. И то е, че всеки един от нас, който се захваща с тази работа, ще има своя задача. Мъжете трябва да работят, жените да раждат деца. Ако не можете да се съгласите с това условие, за вас място в нашето общество няма.

След кратък интервал, преминал в гробно мълчание, той добави:

— Можем да си позволим да поддържаме ограничен брой жени, които не виждат, защото те ще раждат деца, които виждат. Но не можем да си позволим да поддържаме мъже, които не виждат. При това положение в нашия нов свят децата стават много по-важни от съпрузите.

След последните му думи тишината продължи няколко секунди, а после изолираният шепот бързо прерасна във всеобщо бръмчене.

Погледнах Джозела. За мое удивление видях, че се усмихва дяволито.

— Какво смешно намираш в това? — запитах я малко рязко.

— Най-вече изражението върху лицата на хората — отговори тя.

Трябва да призная, че имаше право. Огледах залата и на края спрях погледа си върху Майкъл. Очите му шареха насам-натам. Опитваше се да прецени реакцията на хората.

— Майкъл изглежда малко разтревожен — забелязах.

— Има защо — каза Джозела. — Виж, ако Бригъм Янг13 беше успял в средата на деветнайсети век, сега неговата задача щеше да е по-лесна.