— Ами-и, бих казал, че по-скоро не си ги плащат, разбирате ли. Никога не сме смятали, че…Предишният крал никога не би помислил… Ами-и, просто не си ги плащат.

Дукът положи длан върху ръката на съпругата си.

— Разбирам — студено произнесе той. — Много добре. Можеш да си вървиш.

Церемониалмайсторът кимна с облекчение и побягна рачешката извън залата.

— Тъй — каза дукесата.

— Именно.

— Значи по такъв начин семейството ти е управлявало кралството? Сега разбирам, че е било по-скоро въпрос на лична отговорност да убиеш братовчед си. Очевидно е в интерес на подобряване на породата. Слабите не заслужават да оцелеят.

Дукът потръпна. Сякаш нарочно продължаваше да му натяква. Той не възразяваше по принцип срещу избиването на хора или по-скоро срещу издаването на заповед те да бъдат убити и наблюдаване на процеса. Но убийството на роднина някак си му присядаше на гърлото. Или в конкретния случай — някъде в областта на черния дроб.

— Точно тъй — успя да отговори той. — Разбира се, вероятно ще се окаже, че тъдява има доста вещици и няма да е лесно да открием точно ония трите, които са били на ливадата.

— Няма никакво значение.

— Разбира се, че няма.

— Вземи нещата в свои ръце.

— Да, любов моя.

Да вземе нещата в ръцете си. Ще вземе нещата в ръце и още как. Ако затвореше очи, можеше да види как тялото се свлича надолу по стъпалата. Беше ли дочул нечие стреснато изохкване там долу, в тъмата на залата? Сигурен беше, че никой не е видял. Да вземе нещата в ръце! Тогава се опита да измие кръвта от ръцете си. Ако успееше да отмие кръвта, каза си, все едно нищо не се е случило. Той търкаше и търкаше. Търкаше, докато закрещя.

Баба не се чувстваше у дома си на обществени места. Седеше сковано, цялата в напрегнато внимание, над своя портвайн с лимон, сякаш чашата беше щит срещу светските съблазни.

Леля Ог, от друга страна, ентусиазирано преполовяваше третото си питие и вече беше, както Баба с раздразнение забеляза, далеко по оня път, който най-често завършваше с обичайните танци върху масата, мятане на фусти и пеене на „Таралежа никогаш не мож’ го избъзика“.

Масата беше покрита с медни монети. Витолър и съпругата му седяха в двата края и брояха. Отстрани изглеждаше, сякаш се състезаваха.

Баба огледа внимателно госпожа Витолър, докато тя грабваше петачетата изпод пръстите на съпруга си. Беше интелигентна на вид жена, която май се държеше със съпруга си, както овчарското куче се отнася с любимата си овца. Тънкостите на брачната връзка бяха познати на Баба само от разстояние, както астрономът познава повърхността на далечна чужда планета. Но вече й ставаше ясно, че съпругата на Витолър ще да е изключителна жена с бездънни запаси от търпение, организационни способности и чевръсти пръсти.

— Госпожо Витолър — предпазливо започна тя, — мога ли да се осмеля да ви запитам дали вашият съюз вече е бил благословен с плод?

Двамата я погледнаха тъпо.

— Тя има предвид… — започна Леля Ог.

— Разбирам — отговори кротко госпожа Витолър. — Не. Имахме момиченце. Някога.

Облаче увисна над масата. За секунда-две Витолър придоби прости човешки размери и остаря с години. Той се втренчи в малката купчинка монети пред себе си.

— Понеже ние имаме едно дете — обясни Баба, като кимна към вързопа в Лелините ръце. — Което има нужда от дом.

Двамата Витолър загледаха бебето. Мъжът въздъхна.

— Не е живот за малко дете това нашето — каза той. — Непрекъснато сме в движение. Сменяме град след град. Как ще му дадем образование? Казват, че било важно в днешно време. — Но погледът му остана прикован във вързопчето.

Госпожа Витолър попита:

— Защо има нужда от дом?

— Защото си няма — обясни Баба. — Поне не такъв, където да е добре дошло.

Тишината продължи още малко. След това госпожа Витолър продължи:

А вие, дето питате, вие сте негови?…

Кръстници — твърдо обяви Леля Ог.

Баба се стъписа. Подобно решение никога не би й хрумнало.

Витолър безцелно си поигра с монетите. Жена му протегна ръка през масата и докосна неговата. Настъпи момент на безсловесно общуване. Баба отклони поглед. Беше се научила да разчита лица, но понякога й се искаше да не го прави.

— С парите, уви, сме зле… — започна Витолър.

— Но ще се оправим — твърдо заяви съпругата му.

— Да. Мисля, че ще се оправим. Бихме били щастливи да поемем грижата за него.

Баба кимна и заровичка из бездънните дебри на пелерината си. Накрая измъкна малка кожена кесийка и я изсипа на масата. Вътре имаше много сребро и дори няколко дребни златни монети.

— Това ще стигне да покрие разходите за… — фразата увисна — …пеленки и тям подобни. Дрехи и други. Каквото трябва.

— И то стократно, струва ми се — немощно се съгласи Витолър. — Защо не казахте по-рано?

— Ако трябваше да ви купувам, не бихте си стрували цената.

— Но вие не знаете нищо за нас! — възкликна госпожа Витолър.

— Тъй си е — кротко потвърди Баба. — Естествено, ние бихме искали да научаваме как се развива. Можете да ни пращате от време на време писма и тям подобни. Но не би било добра идея да разправяте за случката наляво-надясно, като си тръгнете оттук. Заради детето.

Госпожа Витолър изгледа двете по-възрастни жени.

— Тук има нещо тайно, нали? — досети се тя. — Има скрито нещо голямо зад цялата тази работа.

Баба се поколеба, след това кимна.

Но няма да е добре за нас, ако го узнаем?

Баба отново кимна.

След това видя няколко от актьорите да се приближават към тях, изправи се рязко на крака и развали магията на мига. Актьорите имат навика да изпълват докрай пространството около себе си.

— Имам да свърша някои неща — обяви тя. — Моля да ме извините.

— Как е името му? — попита Витолър.

— Том — отговори Баба, без да се поколебае.

— Джон — отвърна Леля. Двете вещици размениха погледи. Баба надделя.

— Том Джон — твърдо каза тя, след което се втурна към вратата. …За да срещне останалата без дъх Маграт.

— Намерих сандъка. В него са всичките им корони и останалите неща. Тъй че аз я скрих, както ми поръча, най-отдолу под всичко друго.

— Добре.

— Нашата корона изглежда толкова… просешка в сравнение с останалите!

— Другите са само за пред хората — каза Баба. — Някой видя ли те?

— Не, всички бяха много заети, но… — Маграт се поколеба и се изчерви.

— Казвай, момиче!

— Точно след като излязох, един мъж дойде и ме ощипа по дупето. — Лицето на Маграт стана пурпурночервено и тя притисна длан към устата си.

Тъй ли? — попита Баба. — И после какво?

— И после, и после… — Да?

— Той каза, той каза…

— Какво каза?

— Каза: „Здравей, красавице, какво ще правиш довечера?“

Баба предъвка фактите няколко пъти, след което попита:

— Старата баба Уимпър не те е извеждала много-много сред хора, а?

— Защото я боляха краката, знаеш.

— Но те е учила на акушерство и други такива, нали?

— О, да, доста пъти съм акуширала.

— Но… — Баба се поколеба, докато си проправяше път през непознатата територия — явно никога не ти е споменавала какво се случва преди това.

— Моля?

— Нали разбираш — продължи Баба с искрица отчаяние в гласа. — За мъжете и другите подобни.

Маграт изглеждаше, сякаш ей сега ще изпадне в паника.

— Какво за тях?

Баба Вихронрав беше вършила множество необичайни неща през живота си и не й беше леко да устои на предизвикателството, но накрая се предаде.

— Мисля си — безпомощно започна тя, — че би било добра идея да си поговориш насаме с Леля Ог тия дни. Колкото може по-скоро.

Взрив от смях стигна до тях откъм прозореца на странноприемницата, звън на чаши и след това треперлив глас се извиси в песен:

— …със жираф, ако се покатериш на стол. Обаче таралежът…

Баба спря да слуша.

— Само не и в момента — додаде тя.

Трупата потегли на път няколко часа преди залез. Четирите големи коли се заклатушкаха надолу по пътя, който отвеждаше към равнините Сто и големите градове. В Ланкър имаше златно правило всичките му там актьори, шарлатани и прочие потенциални престъпници да излязат извън крепостните стени до падането на нощта. Това правило всъщност не оскърбяваше никого, понеже градът нямаше стени в буквалния смисъл на думата и никой не възразяваше, ако посетителите прескачаха обратно за по едно питие след мръкване.