Дукът доближи безумно лице до Шута, който надникна в чифт кръвясали очи.

— Аз не исках да го правя — прошепна съзаклятнически той. — Те ме накараха. Аз не исках…

Вратата на спалнята се отвори с трясък. Дукесата изпълни рамката. Всъщност двете имаха почти еднаква форма.

— Лионел! — лавна тя.

Шутът беше удивен от промяната, която се случи с очите на дука. Безумният червен пламък угасна, сякаш бе всмукан навътре и бе заменен с познатия твърд син поглед. Това не означава, че дукът е станал по-малко безумен, осъзна Шутът. Дори леденото му съзнание беше някаква лудост само по себе си. Мозъкът на дука тиктакаше отмерено като стенен часовник. И също като стенен часовник изкукваше от време на време. Лорд Фелмет я погледна благо.

— Да, мила моя?

— Какво означава всичко това? — властно попита тя.

— Вещиците, предполагам — отговори лорд Фелмет.

— Наистина не мисля… — започна Шутът. Погледът на лейди Фелмет не просто го лиши от дар слово. Той почти го прикова към стената.

— Това е просто очевидно. А ти си идиот.

— Шут, милейди.

— Да, и това също. — Тя се обърна към съпруга си. — Значи — усмихна му се мрачно, — отново те надвиха, така ли?

Дукът потръпна.

— Но как мога да се сражавам срещу магия? — попита той.

— С думи — вмъкна Шутът, без да мисли, и веднага съжали. Сега и двамата се бяха втренчили в него.

— Какво? — попита дукесата.

Шутът изпусна от притеснение мандолината си.

— В… в Гилдията — започна той — ни учеха, че словото може да бъде по-мощно от всякаква магия.

— Ама ти си клоун някакъв! — възклика дукът. — Думите са си просто думи. Сбор от кратки срички. Камъни и дърве… — започна той, вкусвайки мисълта — …могат да ме наранят, но думите не могат.

— Милорд, съществуват такива думи, които могат — възрази Шутът. — Лъжец! Узурпатор! Убиец!

Дукът се дръпна назад като попарен и стисна облегалката на трона.

— Подобни думи не казват истината — побърза да го успокои Шутът. — Но могат да се разпространяват по-бързо от пожар и да изгарят…

— Истина е! Истина е! — изпищя дукът. — Чувам ги през цялото време! — Той се приведе напред. — Заради вещиците е! — изсъска.

— Тогава, тогава, тогава те могат да бъдат победени с други думи — каза Шутът. — Има слова, които могат да победят дори вещица.

— Какви слова? — с надежда попита дукът. Шутът вдигна рамене.

Дърта вещица. Злоока. Изкуфяла старица.

Дукесата повдигна черна вежда.

— Ти не си абсолютен идиот всъщност. Говориш за слуховете.

— Именно, милейди. — Шутът подбели очи. В каква ли каша се беше набъркал?

— Вещиците са — прошепна дукът на света като цяло. — Трябва да измислим слова за вещиците. Те са зли. Те ще направят кръвта да се върне. Дори и шкурка не помага.

Докато Баба Вихронрав бързаше по тесните замръзнали горски пътеки, се усети втори трус. Преспа сняг се плъзна надолу по клона и се посипа по шапката й.

Това не беше никак редно и тя си го знаеше. Остави онова — каквото и да беше то, — но беше нечувано вещица да излезе посред Прасоколеда. В разрез с традициите беше. Не че някой знаеше защо, обаче някак не беше редно.

Тя излезе на платото и закрачи по чупливите стебла на изтравничетата, изжулени до блясък от вятъра. Лунният сърп висеше ниско над хоризонта и бледата му светлина огряваше билата, дето се извисяваха над нея. Там горе беше друг свят, където дори вещица рядко би се осмелила да пристъпи. Пейзажът сякаш бе изоставен от мразовитото рождение на света, целият в зелен лед, остри като нож зъбери и дълбоки потайни разломи. Тази природа никога не е била предвиждана за човешки същества — не че беше враждебна, просто бе ужасяващо безразлична.

С тази разлика, че нощес то я наблюдаваше. Разум, с какъвто Баба не се беше сблъсквала досега, й отделяше особено внимание. Тя се загледа в заледените преспи, наполовина очаквайки да види как исполинска сянка се размърдва под звездите.

— Кой си ти? — извика. — Какво искаш?

Гласът й се блъсна в скалите и отекна. Някъде високо сред върховете долетя далечен тътен на лавина.

Най-отгоре на платото, там, където лятос яребиците се криеха из храсталаците като пърхащи идиотки, стоеше побитият камък. Приблизително на мястото, където се срещаха териториите на вещиците, въпреки че никой никога не бе разчертавал подобни граници.

Камъкът беше почти с човешки ръст и представляваше скала с метален синкав нюанс. Смятаха го за силно магичен, защото въпреки че беше един-единствен, никой не бе успявал да го преброи. Ако забележеше, че някой го оглежда преценяващо, той се скриваше зад останалите. Това беше най-стеснителният монолит, съществувал някога.

Освен това беше една от многото точки, където магическата енергия, акумулирана в планините Овнерог, се изливаше навън. Земята на няколко разкрача край него беше пуста, без сняг по нея и… леко димеше.

Камъкът заотстъпва от Баба, докато накрая се ската зад дънера на едно дърво, откъдето продължи да я наблюдава подозрително.

Тя почака десетина минути, докато Маграт пристигна бързешком откъм Бесния Пор — селце, чиито добронамерени жители започваха да свикват с масажа на уши и хомеопатичните цярове9 на билкова основа като лек за всяка болест с изключение на обезглавяването. Тя бе останала без дъх. Бе наметнала само шал върху вечерна рокля, която, ако Маграт имаше какво да открие, би била много смела.

— И ти ли го почувства? — попита.

Баба кимна.

— Къде е Гита?

Те погледнаха едновременно надолу към пътя, водещ до град Ланкър. Той лежеше в подножието подобно на грозд светлинки сред снежния мрак.

Вихреше се вечеринка. Светлината се изливаше през прозорците на улицата. Поток хора влизаха и излизаха от къщата на Леля Ог, а отвътре току долитаха взрив от смях, звук на строшени чаши и детски кикот. Очевидно бе, че в този дом се гледаше много сериозно на семейния живот.

Двете вещици спряха неуверено насред улицата.

— Мислиш ли, че е редно да влезем? — попита Маграт. — Не е като да са ни поканили. Пък и не носим бутилка.

— На мене ми звучи, сякаш вече са били донесени предостатъчно бутилки — коментира Баба Вихронрав с неодобрение. Някакъв човек се препъна на прага, оригна се, бутна Баба, каза: „Весела

Прасоколеда, мадам“, мерна лицето й и изтрезня мигновено.

— Госпожица — сопна му се Баба.

Наистина ужасно съжалявам… — започна той.

Баба го подмина величествено.

— Да вървим, Маграт — нареди тя.

Врявата вътре беше на границата да причини болки в ушите. Леля Ог заобикаляше Прасоколедната традиция, като канеше множество гости, в резултат на което въздухът в стаите вече беше надминал всякакви допустими норми на замърсяване. Баба се ориентира в мелето от тела по високия дрезгав глас, който обясняваше на света, че в сравнение с нечувано множество други животни таралежът си е голям късметлия.

Леля Ог седеше в кресло до огъня с еднолитрова халба в ръка. В другата си ръка държеше пура, с която дирижираше припева. Ухили се, щом видя лицето на Баба.

— Добра вечер, стара моя приятелко — надвика врявата тя. — Намина насам, значи. Сипи си едно. И още едно. Умната, Маграт! Придърпай си оня стол и му кажи на котака, че е копеле.

Грибо, който се бе навил на кравай в топлата ниша до камината и наблюдаваше тържествата с едно жълто око със зеница, тясна като процеп, потрепна веднъж-дваж с опашка.

Баба приседна сковано, същински щръкнал прът на благоприличието.

— Няма да се задържаме дълго. — Тя хвърли поглед на Маграт, която тъкмо опитваше на вкус съдържанието на купа с фъстъци. — Виждам, че си заета. Просто се чудехме дали случайно не си забелязала нещо — каквото и да е. Тази нощ. Преди съвсем малко.

Леля Ог сбърчи чело.

— На голямото на нашия Дарън му стана зле. Ама то защото пи много от бирата на баща си.

— Освен ако не е било изключително болно — започна Баба, — се съмнявам, че съм усетила точно него. — Тя изписа във въздуха сложен окултен символ, който Леля напълно пренебрегна.