Обикновен човек би се промъкнал крадешком надолу по стълбището, въоръжен с ръжена. Баба просто обгърна коленете си с ръце и остави умът й да броди.

Нещото не бе в къщата. Тя можеше да усети малките бързи мозъчета на мишките и размитите умове на козите си, които лежаха с издути търбуси в уютната топлина на обора. Излязла на лов сова проблесна като внезапен кинжал от тревожност и се плъзна безшумно над покрива.

Баба се съсредоточи още, докато главата й се изпълни с тънкото шумолене на насекомите из сламения покрив и дървоядите в гредите на къщата. Нищо интересно там.

Тялото й се сгуши в леглото, а умът й се отнесе надалече в гората. Тя беше притихнала с изключение на случайния глух звук на пряспа, сринала се от клон. Дори посред зимата гората бе пълна с живот, най-често задрямал в дупки или заспал зимен сън в хралупите на дърветата.

Всичко си беше както обикновено. Баба разпростря ума си още по-надалеч, към високите плата и тайни просеки, където вълците безшумно пробягваха по заледената земя, докосна умовете им, остри като нож. Още по-високо и вече нямаше нищо, освен някакви гадинки8.

Всичко си беше тъй, както би трябвало да бъде, с изключение, че нищо не беше наред. Имаше нещо — да, нещо живо там отвън, нещо малко и същевременно древно, и…

Чувствата не са проста работа и Баба го разбираше много добре. Обели най-горния им слой и отдолу ще се покажат други…

Навън имаше нещо, което ако не престанеше да се чувства изгубено и изоставено много скоро, щеше да се ядоса.

Но въпреки това тя не успяваше да го намери. Можеше да почувства дребните умове на какавидите дълбоко в замръзналия чернозем. Усещаше дъждовните нервен, мигрирали надолу, там, където пръстта не беше замръзнала. Можеше да почувства дори няколко човеци, които бяха най-трудни от всичко — хорските умове мислеха за толкова много неща едновременно, че беше почти невъзможно да бъдат уцелени на едно място. Беше като да се опиташ да приковеш мъгла с пирон към стената.

Нищо и тук. Нищо нататък. Усещането я обграждаше отвсякъде, а нямаше нищо, което да го предизвиква. Тя бе слязла надолу, до най-дребните създания на кралството и все още не виждаше нищо.

Баба Вихронрав седна в леглото, запали свещ и си измъкна ябълка. После се втренчи в стената на спалнята.

Не обичаше да я побеждават. Навън очевидно имаше нещо, просмукано с магия, нещо, което растеше, нещо, което изглеждаше толкова живо, сякаш беше досами къщата, и въпреки това тя не можеше да го намери.

Баба остави внимателно огризката от ябълката в свещника и духна свещта.

Студеното кадифе на нощта отново се спусна над стаята.

Направи последен опит. Може би не гледаше в правилната посока…

И в следващия момент вече лежеше на пода, притиснала глава с възглавницата.

Като си помисли само човек, че беше очаквала то да е малко…

Замъкът Ланкър се разтресе. Не беше силно люлеене, но и не му трябваше повече, защото конструкцията му бе такава, че започваше да се клати дори и при най-слаб бриз. Малка куличка се катурна в дълбините на мъгливата урва.

Шутът лежеше на каменните плочи и потреперваше в съня си. Оценяваше високата чест — ако това беше чест, — но спането в коридора винаги го караше да сънува годините си в Гилдията на смешниците, където зад строгите сиви стени бе треперил през всичките седем години на обучение. Все пак плочите в коридора бяха малко по-меки от леглото му там.

На няколко стъпки от него една метална броня леко зазвъня. Пиката потрепери в металната ръкавица, сетне се наклони, разцепи въздуха на нощта като пикиращ прилеп и разби каменната плоча досами ухото на Шута.

Той седна и установи, че продължава да трепери. Трепереше и подът.

В спалнята на лорд Фелмет люлеенето предизвика водопади от прахоляк от древните гоблени. Той се събуди от съня си, в който огромен звяр тежко пристъпваше по коридорите на замъка, само за да реши в ужаса си, че това би могло да е истина.

Портретът на някакъв отдавна умрял крал падна от стената. Дукът изкрещя.

Шутът връхлетя със залитане в стаята, като се опитваше да запази равновесие. Подът се надигаше и спускаше като море. Дукът падна от леглото и се вкопчи в жилетката на дребния човек.

— Какво става? — изсъска той. — Земетресение ли има?

— Ние нямаме земетресения по тези земи, милорд — отговори Шутът, но беше блъснат настрана от някаква ракла, която бавно се тътреше по килима през стаята.

Дукът се спусна към прозореца и погледна огрените от луната гори. Белите шапки на дърветата се клатеха в тихия нощен въздух.

Парче мазилка се разби на пода. Лорд Фелмет се извъртя ужасено и този път хватката му вдигна Шута на метър от пода.

Едно от многото светски удоволствия, от които дукът се бе отказал, беше невежеството. Харесваше му да разбира какво се случва. Великолепието на несигурността не го привличаше.

— Вещиците са виновни, нали? — изграчи той, а лявата му буза се разтърси от спазми като риба на сухо. — Те са излезли навън, нали? Влияят на замъка, нали?

— Божке, чиче… — започна Шутът.

— Те управляват тази страна, нали?

— Не, милорд, ние никога…

— Тебе кой те пита?

Шутът трепереше от страх в съвършена анти-фаза със замъка, така че се оказа единственото нещо, което наглед стоеше неподвижно.

— Ами-и, вие, милорд — изквака той.

— Ти на мен ли ще възразяваш?

— Не, милорд!

— И аз така си помислих. Ти си се сдушил с тях, нали тъй?

— Милорд! — извика Шутът шокиран.

— Вие всички сте се сдушили срещу мене! — озъби се насреща му дукът. — Цялата ви пасмина! Не сте нищо друго, освен банда мошеници!

Той запрати Шута настрана, блъсна високите прозорци и се втурна навън, на ледения нощен въздух. Огледа спящото кралство.

— Чувате ли ме всички вие там? — кресна той. — Аз съм кралят!

Люлеенето спря и извади дука от равновесие. Той се закрепи на крака и изтупа нападалата мазилка от нощницата си.

— Добре тогава.

Но стана още по-зле. Сега гората го слушаше. Думите, които изрече, потънаха в бездънен вакуум от тишина.

Навън имаше някой. Можеше да го почувства. Беше достатъчно силен, за да разтърси замъка, а ето че сега го гледаше и го слушаше.

Дукът много предпазливо отстъпи крачка назад, като търсеше пипнешком рамката на прозореца. Внимателно пристъпи обратно в стаята, тресна черчеветата и спусна завесите отгоре.

— Аз съм кралят — тихо повтори той. Изгледа Шута, който усети, че явно се очаква да каже нещо.

„Този човек е мой лорд и господар — помисли си Шутът. — Аз съм ял неговата сол, или каквото там беше. В Гилдията са ме учили, че Шутът трябва да бъде предан на господаря си до самия му край, дори и след като всички останали са го изоставили. Никой не е говорил нищо за добри и лоши господари. Всеки водач има нужда от своя Шут. Всичко е единствено въпрос на лоялност. В това е цялата работа. Дори и за нищо да не го бива, аз съм неговият Шут, докато един от двама ни умре.“

За свой ужас установи, че дукът хлипа.

Шутът порови из ръкава си и измъкна доста мърлява жълто-червена носна кърпичка с избродирани по нея камбанки. Дукът я пое с изражение на жалка благодарност и издуха носа си. След това я отдръпна на една ръка разстояние и я загледа с безумно подозрение.

— Кинжал ли е туй, що виждам пред мен? — смънка той.

— Хм-м. Не, милорд. Това е носна кърпичка. Можете да различите едното от другото, ако се вгледате отблизо. Кърпичката няма толкова остри ръбове.

— Добър Шут — уморено каза дукът.

Абсолютно се е побъркал, помисли си Шутът. Толкова е превъртял, че човек може да вади коркови тапи с него.

— Коленичи пред мене, Шуте мой.

Шутът коленичи. Дукът положи ръка в мръсни бинтове на рамото му.

— Лоялен ли си към мен, Шуте? — попита. — Мога ли да ти имам доверие?

— Заклел съм се да следвам своя господар до самата смърт — прегракнало отговори Шутът.