Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Кочияшът, изправен на капрата, сякаш бе водач на бойна колесница. Махна перчема от очите си и се взря в мрака напред. Никой не живееше из този край, в самото лоно на планините Овнерог, но въпреки това той съзря светлинка отпред. По божията милост на пътя му имаше светлина.

Една стрела се заби в покрива на колесницата зад него.

В същото време крал Верънс, владетелят на Ланкър, направи откритие. Както повечето хора — поне онези на възраст под шейсет години, — Верънс не беше обременявал мозъка си с разсъждения какво се случва с човек, когато умре. Подобно на повечето хора от зората на времето той се заблуждаваше, че в края на краищата нещата се нареждат някак си. И подобно на повечето хора от зората на времето до днес той беше мъртъв.

Всъщност лежеше в подножието на едно от собствените си стълбища в замъка Ланкър с кинжал, забит в гърба.

Той седна и с изненада установи, че докато някой, за когото беше свикнал да мисли като за своя личност, се бе надигнал и приседнал на каменните плочи, нещо, което силно напомняше за собственото му тяло, остана да лежи на пода.

Сега, след като за пръв път го погледна отстрани, на краля му направи впечатление, че имаше доста добро тяло. Винаги се беше чувствал привързан към него, въпреки че в момента връзката май липсваше.

Тялото беше едро и мускулесто. Той се грижеше за него. Беше си пуснал мустачки и дълги вълнисти коси. Стараеше се да му осигурява достатъчно здравословни упражнения на открито и много печено месо. И ето сега, точно когато тялото можеше да му свърши някаква полезна работа, то го беше провалило. Или по-скоро бе го изритало навън.

На всичкото отгоре явно имаше да се разправя с високата кльощава фигура, която се появи зад него. Тя беше скрита в закачулен черен плащ, но едната ръка, която се показваше изпод него и стискаше удивително голяма коса, се състоеше само от кости.

Когато умре, човек започва инстинктивно да разпознава някои работи.

— ДОБЪР ВЕЧЕР.

Верънс се изправи в цял ръст или по-скоро щеше да се изправи, ако тази част от него, към който думата „ръст“ е приложима, не се вкочанясваше на пода и имаше бъдеще, в което само думата „дълбочина“ би била уместна.

— Аз съм кралят, имай го предвид — натърти той.

— БЯХТЕ, ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО.

— Какво? — излая Верънс.

— КАЗАХ БЯХТЕ. НАРИЧА СЕ МИНАЛО ВРЕМЕ. СКОРО ЩЕ СВИКНЕТЕ ДА ГО ИЗПОЛЗВАТЕ.

Високата фигура забарабани с костеливи пръсти по дръжката на косата си. Очевидно нещо го притесняваше.

И като стана дума, Верънс също се тревожеше за доста неща. Но разнообразните сигнали, които си пробиваха път през присъщата му налудничаво храбра тъпота, го караха да мисли, че в каквото и царство да беше попаднал в момента, той не беше негов владетел.

— Значи ти си Смърт, приятелче? — предположи той.

— ИМАМ МНОГО ИМЕНА.

— И кое от тях използваш в момента? — попита Верънс с намек за уважение. Около тях като привидения се суетяха хора, по-точно доста от хората се суетяха през тях.

— А, значи Фелмет го е направил — разсеяно добави кралят, като гледаше към човека, който надничаше с безсрамна наслада откъм върха на стълбището. — Казваше ми татко никога да не го пускам зад гърба си. Защо не се чувствам бесен?

— ЗАРАДИ ЖЛЕЗИТЕ — късо обясни Смърт. — АДРЕНАЛИН И ТАКА НАТАТЪК. И ЕМОЦИИТЕ. ВЕЧЕ ГИ НЯМАШ. ВСИЧКО, КОЕТО ТИ Е ОСТАНАЛО, Е САМО МИСЪЛТА. — Очевидно високата фигура стигна до някакво решение. — ТОВА Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕРЕДНО — промърмори той, очевидно на себе си, — НО, ОТ ДРУГА СТРАНА, КОЙ СЪМ АЗ, ЧЕ ДА СЪДЯ?

— Наистина кой?

— МОЛЯ?

— Казах кой си наистина?

— Я ДА МЛЪКВАШ.

Смърт постоя с наведен на една страна череп, сякаш вслушан във вътрешния си глас. Когато качулката се смъкна от главата му, покойният крал забеляза, че Смърт изглежда като полиран скелет във всяко отношение с изключение на едно. Очните му кухини светеха в небесносиньо. Верънс не беше изплашен, и то не само защото беше трудно да се страхува, когато частите от тялото, отговарящи за страха, бързо се вкочанясваха на няколко разкрача. А и защото никога през целия си живот не се бе чувствал истински изплашен и нямаше намерение да започва сега. Липсата на страх се дължеше отчасти на слабото му въображение, но също и на факта, че той беше един от редките индивиди, абсолютно фокусирани във времето.

Повечето хора не са. Те изживяват живота си подобно на времево петно, размито около точката, в която се намира тялото им — или в очакване на бъдещето, или вкопчени в миналото си. Такива хора обикновено са толкова заети да разсъждават какво ще се случи утре, че единственият начин да научат какво се случва днес е като се върнат по-късно, за да хвърлят едно око. Повечето живеят по тоя начин. Те умеят да се страхуват, защото дълбоко, на подсъзнателно ниво, знаят какво ще им се случи после. За тях то вече се случва.

Но Верънс винаги беше живял само за настоящето. Поне до този момент. Смърт въздъхна.

— ДОПУСКАМ, ЧЕ НИКОЙ НЕ ТИ Е СПОМЕНАВАЛ НИЩО ПО ВЪПРОСА? — предположи той.

— Я повтори?

— ИМАЛ ЛИ СИ НЯКАКВИ ПРЕДЧУСТВИЯ? СТРАННИ СЪНИЩА? ПОБЪРКАНИ ГАДАТЕЛКИ ДА СА КРЕЩЕЛИ НЯКАКВИ СЛОВА ЗАД ГЪРБА ТИ НА УЛИЦАТА?

— За какво? За умиране?

— НЕ. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НЕ. БИ БИЛО ПРЕКАЛЕНО МНОГО ДА ГО ОЧАКВАМЕ ОТ ТЯХ — кисело отбеляза Смърт. — ВСИЧКАТА РАБОТА НА МЕНЕ ОСТАВЯТ.

— Кой? — объркано попита Верънс.

— СЪДБАТА. ОРИСТА. И ОСТАНАЛИТЕ. — Смърт прегърна краля през раменете. — ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ РЕАЛНОСТТА ТИ Е ПРЕДОПРЕДЕЛИЛА ДА СТАНЕШ ПРИЗРАК.

— О.

Верънс погледна към своето… тяло, което си изглеждаше съвсем материално. След това обаче някой премина през него.

— НЕ СЕ РАЗСТРОЙВАЙ.

Верънс наблюдаваше как благоговейно отнасят собствения му вкочанен труп.

— Ще опитам.

— БРАВО.

— Не мисля обаче, че ще успея да се справя с белите чаршафи и дрънчащите вериги. Трябва ли да обикалям, да стена и да вия?

Смърт вдигна рамене.

— ИСКА ЛИ ТИ СЕ?

— Не.

— В ТАКЪВ СЛУЧАЙ, АКО БЯХ НА ТВОЕ МЯСТО, НЯМАШЕ ДА СЕ БЕЗПОКОЯ ЗА ТОВА. — Смърт измъкна пясъчен часовник от гънките на тъмната си роба и се вторачи в него. — А СЕГА НАИСТИНА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.

Завъртя се на пети, нарами косата и закрачи през залата към далечната стена.

— Чакай! Спри за момент! — извика Верънс и се затича след него.

Смърт не се обърна. Верънс го последва през стената. Беше като да преминеш през гъста мъгла.

— И това ли е всичко? — настоя той. — Искам да кажа, колко дълго ще съм призрак? Защо станах призрак? Не можеш просто да ме оставиш така. — Той спря и издигна властен, леко прозиращ пръст. — Спри се! Заповядвам ти!

Смърт мрачно поклати глава и прекрачи през следващата стена. Кралят забърза след него с толкова достойнство, колкото успя да събере, и откри Смърт при бойниците на замъка да намества поводите на огромен бял кон.

— Не можеш просто да ме оставиш в такова положение — повтори въпреки неоспоримите факти.

Смърт се извърна към него.

— МОГА. РАЗБИРАШ ЛИ, ТИ СИ НЕУМРЯЛ. ПРИЗРАЦИТЕ НАСЕЛЯВАТ СВЕТА МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА. АЗ НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА НЕГО. — Той потупа краля по рамото. — НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ, НЯМА ДА БЪДЕ ЗАВИНАГИ.

— Хубаво.

— МОЖЕ ОБАЧЕ ДА ТИ ИЗГЛЕЖДА, СЯКАШ Е ЗАВИНАГИ.

— А колко дълго ще бъде в действителност?

— ДОКАТО ИЗПЪЛНИШ ПРЕДНАЧЕРТАНАТА СИ СЪДБА, ПРЕДПОЛАГАМ.

— А аз откъде ще разбера каква е съдбата ми? — попита кралят отчаян.

— НЕ МОГА ДА ТИ ПОМОГНА. СЪЖАЛЯВАМ.

— Добре де, а как да науча?

— ДОКОЛКОТО РАЗБИРАМ, В ЕДИН МОМЕНТ ТЕЗИ НЕЩА СТАВАТ ОЧЕВИДНИ — отговори Смърт и се метна на седлото.

— И дотогава трябва да витая из замъка. — Крал Верънс огледа ветровитите бойници. — Сам-самичък, предполагам. Никой ли няма да ме вижда?

— О, ХОРАТА СЪС СВРЪХЕСТЕСТВЕН УСЕТ. БЛИЗКИТЕ ТИ РОДНИНИ. И КОТКИТЕ, РАЗБИРА СЕ.

— Мразя котки.

Лицето на Смърт се вкочани още малко, ако това изобщо беше възможно. Синята светлина в очните му кухини просветна за миг в червено.

2
{"b":"283577","o":1}