Тя кимна на стражите и влезе вътре. На нито един от тях не му хрумна да я спре, защото вещиците, също както пчеларите и горилите, влизат където си искат. Във всеки случай възрастна дама, която удря с лъжица по купичка и вика „писи-пи-си-писи“, надали ще е острието на нечия нападаща армия.
Животът на стражите — пазачи на портата в замъка Ланкър, бе изключително отегчителен. Единият от тях се облягаше на копието си, докато Леля минаваше покрай него, и си беше пожелал животът му да стане малко по-вълнуващ. Скоро щеше да се поучи от грешката си. Другият страж се поизправи и отдаде чест.
— Добрутро, мамо!
— Добрутро, Шон — отговори Леля и пресече вътрешния двор.
Както всички останали вещици, и Леля Ог изпитваше неприязън към предните входове. Тя заобиколи отзад и влезе в кухнята през килера. Две прислужници й направиха реверанс. Така постъпи и домакинката, в която Леля бегло разпозна една от снахите си, въпреки че не можа да си спомни името й.
И се получи тъй, че когато лорд Фелмет излезе от спалнята си, той съзря срещу себе си по коридора да се задава вещица. Никакво съмнение не можеше да има. От върха на островърхата й шапка та чак до подметките на обувките това беше истинска вещица. Идваше за него.
Маграт безпомощно се хързулна надолу. Беше подгизнала до кости и покрита с кал. Когато човек чете всичките тия заклинания, разсъждаваше тя, си представя как излиза да събира билки в топла слънчева утрин някъде през късната пролет. А освен това беше пропуснала да погледне какъв точно проклет сорт трябваше да бъде скапаната папрат.
Едно дърво ръсна насъбралата се в листата му дъждовна вода връз нея. Маграт отметна подгизналата коса от очите си и тежко се отпусна на паднал дънер, от който бяха поникнали на гроздове бледи неприятни гъби.
А всичко й изглеждаше като толкова добра идея! Възлагаше такива надежди на Сборището. Сигурна беше, че вещицата не бива да бъде сама заради идеите, които й щукваха понякога. Мечтала си беше за мъдри дискусии за природата на естествените енергии, докато огромната луна виси в небето над главите им. След това евентуално можеха да пробват някои от древните танци, описани в книгите на Старата Уимпър. Не чак голи или „облечени в облачна премяна“, както му се викаше деликатно, защото Маграт не си правеше илюзии за формата на собственото си тяло, пък и старите вещици обикновено понатрупваха сланинки по задника. Но не беше и необходимо. Старите писания казваха, че вещиците едно време понякога са танцували по ризи.
Това, на което със сигурност не бе очаквала да попадне, бяха две заядливи старици, които трудно можеха да се нарекат културни в най-добрия случай и които въобще не навлизаха в духа на събитията. О, те постъпиха мило с детето по техния си начин, но човек не можеше да се отърве от усещането, че когато вещиците са мили към някого, то е поради дълбоко егоистични съображения.
А когато правеха магии, изглеждаха обикновени като… като домакинска работа. Не носеха никакви окултни бижута. Маграт дълбоко вярваше в окултната бижутерия.
Всичко се беше объркало. По-добре да си върви у дома.
Тя се изправи на крака, запретна мократа рокля и закрачи през мъглистата гора… …И чу звук на тичащи крака. Някой бягаше с все сила през гората, без да го е грижа кой ще го чуе и кой не, а над звука на строшени вейки се носеше странен глух звън. Маграт се притаи зад мокър чимширов храст и предпазливо надникна през листака.
Беше Шон, най-малкият от синовете на Леля Ог, а металният звук се дължеше на ризницата му, няколко номера по-голяма от неговия размер. Ланкър бе бедно кралство и в продължение на векове въоръжението на дворцовите стражи се бе предавало от поколение на поколение, често пъти — нанизано на копие. Конкретно тази ризница правеше човекът в нея да прилича на устойчива на куршум ловджийска хрътка.
Тя пристъпи пред него.
— Вие ли сте туй, госпойце Маграт? — попита Шон, като повдигна тенекето, което закриваше очите му. — Всичко стана заради мама!
— Какво й се е случило?
— Той я затвори! Каза, че отивала да го отрови! А аз не можах да сляза долу в тъмницата да я видя, защото беше пълно със стражи! Казаха, че била окована… — Шон сбърчи чело, — …а туй значи, че нещо ужасно има да се случва. Знаете каква става мама, когато изгуби търпение. Почне ли се, край няма…
— Ти накъде си тръгнал? — настоятелно попита Маграт.
— Да викна нашия Джейсън и нашия Уейн, и нашия Дарън, и нашия…
— Я чакай малко.
— Ох, ама госпойце Маграт, ами ако вземат да я измъчват? Знаете какъв език вади, когато е ядосана…
— Чакай! Мисля — прекъсна го Маграт.
— Той си е поставил собствени телохранители на вратите и навсякъде…
— Виж сега, Шон, можеш ли да млъкнеш поне за минутка?
— Нашият Джейсън, като научи, ще му даде на дука да се разбере, госпойце. Той тъй и тъй казва, че вече му било време.
Джейсън на Леля Ог беше млад мъж с телосложение и, както Маграт подозираше, с интелект на стадо биволи. Но колкото и да бе дебелокож, надали би устоял на рой прецизно насочени стрели.
— Не му казвай все още — замислено произнесе тя. — Може би има и друг начин…
— Ще отида да намеря Баба Вихронрав тогава, а, госпойце? — попита Шон, като нервно подрипваше от крак на крак. — Тя ще знае какво да прави, нали е вещица.
Маграт замръзна абсолютно неподвижно. Преди малко си беше мислила, че е ядосана, но сега вече беше направо вбесена. Беше й студено, беше гладна, а този мъж тука… Преди време, чу мислите си тя, би избухнала в сълзи в такъв момент.
— Оп-пала — възкликна Шон. — Ух! Не исках да кажа това. Оп-па. Хм… — Той отстъпи.
— Ако случайно срещнеш Баба Вихронрав — започна бавно Маграт с тембър, който би гравирал думите й върху стъкло, — можеш да й кажеш, че ще се погрижа за проблема. А сега се омитай, преди да съм те превърнала в крастава жаба. Ти тъй и тъй си приличаш на жаба.
Тя се обърна, подхвана полите на роклята си и се затича като луда към колибата си.
Сякаш природата бе създала лорд Фелмет да злорадства. Много беше добър в този спорт.
— Е, удобничко ли ти е тука? — поинтересува се той.
Леля Ог обмисли въпроса.
— Имаш предвид, като изключим веригите ли?
— Глух съм за нечистите ти словоизлияния — обяви дукът. — Презрял съм лъжовните ти примамки. И трябва да те предупредя, че сега ще бъдеш изтезавана.
Това като че не предизвика очаквания ефект. Леля оглеждаше тъмницата с небрежното любопитство на минаващ турист.
— И след това ще бъдеш изгорена — допълни дукесата.
— Окей — отговори Леля.
— Окей ли?
— Ами тука долу си е направо кучешки студ. Какво е онова голямото, гардеробестото нещо с остриетата там?
Дукът се разтрепери.
— А-ха! — възкликна той. — Започна да загряваш, а? Това, любезна ми госпожо, е Желязната девица. Последна мода. И нищо чудно да се озовеш…
— Мога ли да вляза да я погледна отвътре?
— Молитвите ти срещат оглушал… — гласът на дука заглъхна постепенно. Тикът му пак се появи.
Дукесата се наведе надолу, докато едрото й червендалесто лице не се доближи на една педя от носа на Леля.
— Безхаберието явно ти доставя удоволствие — просъска тя, — но скоро ще се смееш с обратната страна на лицето си!
— Ама то си има само една страна — посочи очевидното Леля.
Дукесата прокара гальовно пръст по ръба на тавата с инструменти.
Ще видим ние тази работа.
Тя измъкна чифт клещи.
— Не си и помисляй, че някой от твоите хора ще ти се притече на помощ — добави дукът, който въпреки студа се потеше. — Ние и само ние държим ключа от тъмницата. Ха-ха. Ще станеш за назидание на всички ония, които дръзват да разпространяват зловредни слухове за мен. Не се опитвай да се изкарваш невинна! Аз чувам гласовете, непрекъснато ги чувам, лъжовни…
Дукесата свирепо го стисна за лакътя.
— Достатъчно — гракна тя. — Идвай, Лионел. Ще я оставим да помисли известно време върху съдбата си. — …лицата… злонамерени лъжи… аз не бях там, а той въпреки това падна… овесената ми каша, винаги пресолена… — не спираше да мърмори дукът, като се олюляваше.
