— РАЗБИРАМ. — Тонът му подсказваше, че смъртта е прекалено добра съдба за хора, които мразят котките. — ПРЕДПОЛАГАМ, ХАРЕСВАШ ГОЛЕМИ ЛОВНИ КУЧЕТА?

— Всъщност да.

Кралят тъжно се загледа в зората. Кучетата му. Кучетата истински му липсваха. А се очертаваше такъв добър ден за лов!

Зачуди се дали призраците ходят на лов. Почти сигурно не ходеха, сам си отговори той. Вероятно и не се хранеха, както и не пиеха, а това си беше истински депресиращо. Той обичаше големите шумни банкети и през живота си беше излочил1 много халби добра бира. И лоша бира. Никога не успяваше да открие разликата, поне докато не се събуди на следващата сутрин.

Ритна вяло стената на замъка и с яд установи, че кракът му преминава безпрепятствено през камъка. Никакъв лов, никакво пиене, никакви гуляи, никакви васали, никакви питомни ястреби… Просветваше му, че е почти невъзможно да се отдадеш на плътски удоволствия, ако ти липсва плът. И изведнъж животът му престана да има смисъл, фактът, че той така или иначе не беше жив, не му донесе никаква утеха.

— НА НЯКОИ ХОРА ИМ ХАРЕСВА ДА СА ПРИЗРАЦИ -подметна Смърт.

— А? — каза разсеяно Верънс.

— НЕ Е ЧАК ТАКАВА БОЛКА ЗА УМИРАНЕ, ДОКОЛКОТО МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ. МОЖЕШ ДА ВИДИШ КАК РАСТЕ НАСЛЕДНИКЪТ ТИ. МОЛЯ? НЕЩО НЕРЕДНО ЛИ КАЗАХ?

Но Верънс беше изчезнал през стената.

А СЕГА ТЕ МОЛЯ ДА МЕ ИЗВИНИШ — заяде се Смърт. Огледа се наоколо с поглед, който прониква през пространството, времето и душите на хората, отбеляза свлачище в далечния Клач, ураган в Хоуондаленд и чума в Херген.

ОХ, РАБОТА, РАБОТА — промърмори той и пришпори коня си в небесата.

Верънс тичаше през стените на собствения си замък. Стъпалата му едва докосваха земята — заради неравностите по пода от време на време изобщо не стъпваше по него.

Като крал той беше свикнал да не забелязва прислугата и притичването през тях като призрак беше почти същото. Единствената разлика беше, че те не се отдръпваха от пътя му.

Верънс стигна до детската стая, видя разбитата врата и свлечените на пода чаршафи…

После чу чаткане на копита. Втурна се към прозореца и видя собствения си кон да препуска с все сила през портите на замъка, впрегнат в колесница. Секунди по-късно трима конници го последваха. Чаткането на копитата отекваше още няколко мига, след което утихна. Кралят блъсна с юмрук по стената и ръката му потъна на една педя в камъка.

След това се хвърли през прозореца във въздуха, без да обръща внимание на височината, и полупрелетя, полупретича през вътрешния двор по посока на конюшните.

Отне му не повече от двайсет секунди да установи, че към множеството други неща, които призраците не могат да вършат, трябва да се добави и язденето. Успя да се качи на седлото или поне успя да възседне въздуха непосредствено над него, но когато конят най-сетне хукна напред, ужасен до полуда от мистериозните неща, които се случваха зад ушите му, Верънс остана да виси във въздуха, яхнал пет стъпки чист въздух.

Опита се да догони конниците с тичане и успя да стигне до главната порта, преди въздухът около него да придобие плътността на смола.

— Няма да можеш — обади се тъжен старчески глас зад гърба му. — Трябва да останеш там, където си бил убит. Това е то витаенето. От мене да знаеш.

Баба Вихронрав замръзна с втората курабийка на половината път към устата си,

— Нещо приближава.

— Подсказа ти го собственият ти вътрешен глас ли? — сериозно попита Маграт. Тя беше научила много за вещерството от книгите.

— Подсказаха ми го собствените ми уши — отговори Баба и вдигна многозначително вежди по посока на Леля Ог.

Старата Уимпър беше прекрасна жена навремето си, но с прекалено модерни разбирания. Твърде много цветя, романтични идеи и други подобни.

Светкавиците осветяваха ливадите и се спускаха към гората, но дъждът и топлата лятна пръст изпълваха въздуха с валма мъгла.

— Чаткане на копита ли дочувам? — попита Леля Ог. — Никой не би се осмелил да дойде толкова нависоко по това време на нощта.

Маграт плахо се озърна. Тук-там из пустошта се извисяваха каменни колони-мегалити, чийто произход се губеше назад във времето. Говореше се, че живеят собствен живот. Тя настръхна.

— От какво се страхуват? — смънка Маграт.

— От нас — отговори самодоволно Баба Вихронрав.

Тропотът на копита приближи, конете забавиха ход. И внезапно колесницата изникна с трясък измежду високите храсти, конете бяха покрити с пяна. Кочияшът скочи от капрата, заобиколи колесницата, отвори вратата, измъкна отвътре голям вързоп и се втурна към вещиците.

Закова се на половината път към тях през подгизналия торф и се втренчи в Баба Вихронрав с ужасен взраз на лицето.

— Всичко е наред — прошепна тя и шепотът проряза тътнещата буря, ясен като камбанен звън.

Тя направи няколко крачки напред и една светкавица тъкмо навреме й позволи да погледне право в очите на мъжа. Те имаха специфичното разфокусирано изражение, което подсказваше на онези, които владееха Познанието, че човекът не вижда нищо повече на този свят.

В последен предсмъртен спазъм той тикна вързопа в ръцете на Баба и се строполи напред. Перата на стрелите, които стърчаха от гърба му, потрепваха на вятъра.

Три фигури се приближиха към светлината на огъня. Баба погледна в друг чифт очи, които бяха също тъй студени, както и склоновете адови.

Притежателят им захвърли настрана арбалета си. Метална ризница проблесна изпод подгизналия му плащ, когато изтегли меча си.

Не го размаха. Очите му не изпускаха лицето на Баба. Не бяха очи на човек, който би се забавлявал с размахване на предмети. А на човек, който знае точно за какво служат мечовете. Той протегна ръка.

— Дай ми го!

Баба отметна одеялото в ръцете си и се взря в малко личице, потънало в сън. Тя вдигна поглед.

— Не — отговори от принципни съображения.

Погледът на войника се стрелна от нея към Маграт и Леля Ог, които стояха толкова неподвижни, сякаш бяха част от мегалитите на високата пустош.

— Вие вещици ли сте? — попита.

Баба кимна. Светкавица се заби като небесен свредел и малко храстче на стотина разкрача разцъфна в пламъци. Другите двама войници измърмориха нещо, но той само се подсмихна и вдигна облечена в броня ръка.

— Да не би кожата на вещиците да отблъсква стоманата?

— Не, доколкото ми е известно — каза Баба с равен глас. — Но би могъл да пробваш.

Един от войниците пристъпи напред и плахо докосна началника си по рамото:

— При всичкото ми уважение, сър, това не е добра идея.

— Млъквай!

— Но би било ужасно лоша поличба да…

— Трябва ли да повтарям?!

— Сър.

Очите на войника уловиха погледа на Баба за секунда — в тях се отразяваше само безпомощният му ужас.

Водачът се ухили на Баба, която не беше помръднала и мускул.

— Твоята селска магия е само за глупаците, майко на нощта. Мога да те покося, както си стоиш.

— Тогава удряй, човече. — Баба погледна през рамо. — Ако сърцето ти го подсказва, удряй толкова силно, колкото смееш.

Мъжът вдигна меча си. Копие светлина полетя надолу и разцепи скалата на няколко крачки от тях, като изпълни въздуха с пушек и воня на овъглен пясъчник.

— Не уцели — злорадо се усмихна мъжът и Баба забеляза как мускулите му се напрегнаха, когато понечи да замахне с меча си.

Изражение на пълно объркване прекоси лицето му. Той наклони глава на една страна, отвори уста, сякаш се опитваше да проумее някаква нова, непонятна идея. Мечът се изплъзна от пръстите му и острието се заби в пръстта. Мъжът въздъхна и се сгърчи много бавно току в краката на Баба. Тя подритна леко трупа с върха на обувката си.

— Може би просто не си бил наясно в какво се целех — прошепна. — Майка на нощта, как пък не!

Войникът, който се беше опитал да възпре началника си, гледаше с ням ужас окървавения кинжал в ръката си и отстъпваше механично назад.