— Аз… аз… аз не можех да го допусна. Той не трябваше да… Не е.. не е правилно — заекна той.

Тукашен ли си, млади момко? — попита Баба.

Човекът се отпусна на колене.

— От Бесния Вълк съм, г’спожо, — отговори. Погледът му се върна върху тялото на поваления капитан. — Сега ще ме убият! — завайка се.

— Ти просто стори това, което считаше за правилно — успокои го Баба.

— Не съм станал войник за това. Не и за да обикалям и да убивам хора.

— Точно така. Ако бях на твое място, щях да стана моряк — каза Баба замислено. — Да, морска кариера. И бих започнала колкото е възможно по-скоро. Всъщност още сега. Бягай, човече! Бягай към морето, където не остават следи. Обещавам ти дълъг и успешен живот. — Тя се замисли за момент и добави: — Най-малкото по-дълъг, отколкото ако продължаваш да се мотаеш наоколо.

Войникът се надигна, изгледа я със смесица от благодарност и страхопочитание и изчезна в мъглата.

— Ще ни каже ли някой най-после за какво беше всичко това? — обърна се Баба към третия човек. Към мястото, където третият човек беше стоял. Трите вещици дочуха отдалечаващ се тропот на копита, който бързо заглъхна в торфа. Леля Ог се приближи с накуцване.

— Бих могла да го хвана — предложи тя. — Как мислиш?

Баба поклати глава. След това приседна на един камък и се загледа в детето в ръцете си. Беше момченце, не повече от двегодишно, голичко под одеялото. Тя го полюля разсеяно и се втренчи в нищото.

Леля Ог разгледа двата трупа със самочувствието на човек, у когото смъртта не всява страх.

— Тримата конници може да са били бандити — каза с трепет в гласа Маграт.

Леля поклати глава.

— Странна работа. И двамата носят един и същ герб. Две мечки на щит в черно и златно. Някой да знае какво означава това?

— Това е гербът на крал Верънс — обясни Маграт.

— А кой е той? — попита Баба Вихронрав.

— Той управлява тази страна.

— А, този крал — каза Баба с пренебрежение.

— Войниците на краля да се избиват един друг…Не виждам никакъв смисъл в това — учуди се Леля Ог. — Маграт, я иди да огледаш колесницата.

Най-младата от трите вещици надникна вътре и се появи с голяма торба в ръце. Изтръска я и нещо тупна с глух звук на земята.

Бурята беше отшумяла към другата страна на планината и влажната луна разпръскваше деликатна светлина върху подгизналата пустош. Тя се отразяваше с мек блясък в това, което без никакво съмнение беше изключително важна корона.

— Но това е корона! — възкликна Маграт. — Вижте, има си всичките заострени нещица отгоре.

— О, боже — промърмори Баба.

Детето изгука в съня си. Баба Вихронрав не обичаше да поглежда бъдещето, но в момента усещаше как бъдещето се е втренчило в нея.

Изражението му никак не й се понрави.

Крал Верънс гледаше миналото с подобни чувства.

— Можеш ли да ме видиш? — попита той.

— О, да. Доста ясно при това, бих казал — отговори новодошлият.

Верънс озадачено вдигна вежди. Да бъдеш призрак изискваше чувствително повече умствено напрежение, отколкото му бе нужно приживе. Той се беше справял изненадващо добре през последните четирийсетина години, без да му се налага да разсъждава повече от веднъж-дваж дневно, а сега вършеше този нелек труд през цялото време,

— Аха, Значи и ти си призрак.

— Добро попадение.

— Досетих се заради главата, дето я държиш под мишница — доволен от находчивостта си, отвърна Верънс. — Насочи мислите ми в правилната посока.

— Притеснява ли те? Мога да си я нахлупя обратно, ако те дразни — услужливо предложи възрастният призрак. Протегна свободната си ръка. — За мен е удоволствие да се запознаем. Аз съм Чампот, крал на Ланкър.

— Верънс. И аз. — Той сведе поглед, за да разгледа по-внимателно чертите на лицето на другия, и добави: — Не си спомням да съм виждал портрета ти в Дългата галерия…

— О, нея я построиха по-късно — махна пренебрежително с ръка Чампот.

— А ти откога си тук?

Чампот протегна надолу ръка и замислено се почеса по носа.

— От около хиляда години може би — каза със сянка на самодоволство в гласа. — Като човек и като призрак.

— Хиляда години!

— Фактически аз построих замъка. Тъкмо го бяхме боядисали и отвътре, племенникът ми взе, че ми отсече главата, докато спях. Просто не мога да ти опиша колко ми докривя от тая работа.

— Но… хиляда години… — повтори немощно Верънс.

Чампот го подхвана за лакътя.

— Не е толкова зле — довери му, докато разхождаше сащисания крал по двора. — В доста отношения е дори по-хубаво, отколкото да бъдеш жив.

— Ще да са ужасно необичайни отношения, значи! — сопна се Верънс. — На мене ми харесваше като бях жив!

Чампот му се ухили с разбиране.

— Скоро ще свикнеш, не се бой.

— Аз не искам да свиквам!

— Имаш мощно морфогенно поле, затова е — отбеляза Чампот. — Мога да го почувствам оттук. Аз обръщам внимание на тия неща. Да. Изключително мощно, бих казал.

— Това пък какво е?

— Никога не съм бил силен в приказките. Винаги ми се е струвало по-лесно да ударя някого с нещо, вместо да му приказвам. Но доколкото схващам, всичко се свежда до това колко жив си бил. Когато си бил жив и здрав, искам да кажа. Нещото се нарича… — направи пауза той — животинска жизненост. Да, точно тъй беше. Животинска жизненост. Колкото повече от нея имаш, толкова по-дълго оставаш себе си, след като се превърнеш в призрак. Предполагам, че ти си бил сто процента жив приживе.

Въпреки нежеланието си Верънс се почувства поласкан.

— Стараех се да не оставам без работа — отговори.

Двамата крале преминаха с отмерена стъпка през стената и влязоха в Голямата зала, която понастоящем беше празна. Видът на грубите кръстокраки маси отключи автоматична реакция у Верънс.

— Как решаваме проблема със закуската? — попита той.

Чампот го изгледа изненадано.

— Ние не закусваме — отговори. — Ние сме призраци.

— Ама аз съм гладен!

— Не, всъщност не си. Всичко е просто плод на твоето въображение.

От кухнята се дочу потракване на съдове. Готвачите вече бяха станали и по липса на други инструкции приготвяха обичайното за замъка сутрешно меню. Познати аромати се носеха из въздуха току под опушения свод, който отвеждаше към кухнята.

Верънс подсмръкна.

— Наденички — замечтано произнесе той. — Бекон. Яйца. Пушена риба. — Загледа се в Чампот. — Кървавица — прошепна.

— Ти всъщност дори нямаш стомах — отбеляза възрастният призрак. — Всичко става единствено в съзнанието ти. Силата на навика, разбираш ли. Само си мислиш, че искаш да ядеш.

— Аз мисля, че умирам от глад.

— Да, но така или иначе не можеш дори да докоснеш храната — внимателно обясни Чампот. — Нищо не можеш да пипнеш.

Верънс приседна на една от пейките, като внимаваше да не потъне през нея, и обгърна с длани главата си. Беше чувал, че смъртта е лошо нещо. Просто досега не си беше давал сметка колко лошо беше всъщност.

Той жадуваше за отмъщение. Искаше да се измъкне от този ужасен замък и да намери сина си. Но истински го плашеше фактът, че това, което му се искаше най-много от всичко на света, беше поднос пържени бъбречета.

Влажна зора наводни пейзажа, озари бойните кули на замъка Ланкър, атакува караулното помещение и най-накрая проникна през капаците на прозорците.

Дук Фелмет унило се взираше в мократа гора. Наоколо имаше толкова много от нея!… Не че лично той имаше нещо против дърветата като такива, просто гледката на толкова много дървета на едно място му се струваше безкрайно депресираща. Продължаваше да му се иска да започне да ги брои.

— Наистина, любов моя — каза.

Дукът извикваше у хората представа за някакъв вид влечуго, вероятно от тези, които обитават вулканични острови, помръдват веднъж дневно, притежават рудиментарно трето око и мигат по веднъж месечно. Той самият считаше себе си за цивилизован мъж, далеч по-приспособен към сухия въздух и яркото слънце на някой по-добре организиран климат.