От друга страна, разсъждаваше той, може би е прекрасно да бъдеш дърво. Дърветата нямат уши, беше категоричен по въпроса. И освен това изглежда се справяха някак и без свещеното тайнство на брака. Мъжките дъбове — беше го видял с очите си — просто разпръскваха полена си и бризът го понасяше. Работата по отглеждането на жълъдите — освен ако не се наричаха дъбови ябълки, не, със сигурност бяха жълъди — се случваше някъде другаде…

— Да, съкровище мое — повтори той.

Да-а, дърветата всичко си бяха измислили. Дук Фелмет хвърли последен поглед към зеленото покривало на леса. Егоистични копелета.

— Разбира се, скъпа моя.

— Какво? — попита дукесата.

Дукът се поколеба, като отчаяно се опитваше да превърти назад в главата си монолога й от последните пет минути. Чул бе нещо, свързано с това, че бил половин мъж и… нарочно се преструвал на нерешителен. И със сигурност беше дочул оплакване от студа, царящ в замъка. Да, вероятно това беше. Е, тия окаяни дървета поне веднъж можеха да влязат в употреба.

— Ще наредя да отсекат няколко и да ги донесат право тук, любима моя — обясни той.

Лейди Фелмет за миг загуби дар слово. А това беше събитие за отбелязване в календара. Тя беше едра, внушителна жена и създаваше у хората, които се сблъскваха за пръв път с нея, впечатлението, че виждат пред себе си галеон, плаващ с пълна мощ. Ефектът се подсилваше от злощастната й вяра, че червеното кадифе й отива. То не подчертаваше характера й, а беше в абсолютна хармония с него.

Дукът често размишляваше върху щастливия си жребий с избора на съпруга. Ако не беше двигателят на нейната амбиция, той и досега би бил просто поредният местен лорд с нищо друго за вършене освен лова, пиенето и упражняването на своите droit de seigneur2. Вместо това сега беше само на крачка от трона и скоро щеше да бъде законен монарх на земите, докъдето му поглед стигаше.

Като се има предвид, че докъдето му се простираше погледът, той виждаше само дървета.

Въздъхна.

— Какво искаш да насечеш? — ледено попита лейди Фелмет.

— О, дърветата.

— Какво общо имат с това дърветата?

— Ами-и… толкова са много — отговори прочувствено дукът.

— Не променяй темата!

— Извинявай, сладка моя.

— Тъкмо казвах — как може да си толкова глупав, та да ги оставиш да ти се изплъзнат? Аз ти обяснявах, че оня слуга е прекалено лоялен. Не можеш да имаш доверие на подобни хора.

— Не, любов моя.

— По някаква случайност да си изпратил хора след тях?

— Пратих Бенцен. И двама стражи.

— О.

Дукесата направи пауза. Капитанът на личната гвардия на дука, Бенцен, по настървението си на убиец можеше да се мери с побъркана мангуста. Подразни я усещането, че за момент е лишена от възможността да уличи в грешка съпруга си, но успя да се измъкне грациозно от Ситуацията.

— Нямаше да се налага да го пращаш след бегълците, ако ме беше слушал овреме. Но ти никога не ме слушаш.

Какво не правя, страст моя? — прозя се дукът.

Изминалата нощ беше дълга. Вилня гръмотевична буря с излишно драматични размери, а след това на главата му се беше стоварила всичката тая объркана история с кинжалите.

Споменахме, че дук Фелмет беше само на една крачка от трона. Въпросната крачка се беше случила на върха на стълбището, което водеше към Голямата зала. Крал Верънс се беше строполил в подножието му само за да се наниже, в противоречие с всички вероятностни закони, на своята собствена кама.

Неговият личен знахар беше обявил, че смъртта е настъпила в резултат на естествени причини. Преди това Бенцен отиде да консултира човека и да му обясни, че падането по стълбище с кинжал, забит в гърба, всъщност е болест, причинена от неразумно отваряне на устата.

Няколко кралски телохранители, които явно не дочуваха добре, вече бяха прихванали заболяването. Нощес се беше разразила нещо като малка епидемия.

Тръпки полазиха по гърба на дука. Детайлите от изминалата нощ изникваха едновременно замъглени и ужасяващи в ума му.

Той се опита да убеди сам себе си, че всички неприятности са отминали и вече разполага с кралство. Не че беше кой знае какво — предимно дървета, като се поогледа човек, но все пак си беше кралство и той си имаше корона.

Стига само да успееше да я намери.

Замъкът Ланкър беше построен върху една издадена скала от архитект, който явно беше чувал за Горменгаст3, но не бе разполагал с нужния бюджет. Въпреки това човекът явно се беше постарал — наслагал беше преоценени назъбени кули, досущ като излезли от калъп, подземия, купени на сметка, колонади, амбразури и бойници, водоливници, островърхи кули, вътрешни дворчета, караулни помещения и тъмници. Почти всичко, от каквото един замък има нужда, с изключение може би на стабилни основи и хоросан, който да не се отмива от първия по-силен дъжд.

Замъкът шеметно се беше надвесил над разпенената бяла вода на река Ланкър, която мрачно тътнеше хиляда стъпки по-надолу. От време на време късчета мазилка падаха в нея.

Въпреки че беше малък, замъкът разполагаше с хиляди места, където да се скрие корона.

Дукесата профуча край него, за да си намери да ругае някого другиго, и остави лорд Фелмет да съзерцава унило пейзажа. Започваше да вали.

Наред с разигралите се събития някой гръмовно почука на портите на замъка. Това сериозно разстрои дворцовия вратар. Той играеше в топлината на кухнята „Черен Петър“ с дворцовия готвач и дворцовия шут.

Вратарят изръмжа и се изправи.

— Тропа се отвъд.

— Къде отвъд? — попита Шутът.

— Отвъд портата, глупако.

Шутът притеснено го изгледа.

— Тропане отвъд портата? — подозрително попита той. — Това Зен ли е, що ли?

Когато вратарят с пъшкане и сумтене се отправи към вратите на замъка, готвачът побутна още един петак към купчинката със залозите и хвърли остър поглед над картите си към Шута.

— Какво е Зен?

Камбанките на Шута звъннаха, докато си подреждаше картите. Без да се замисли, той обясни:

— О, това е разновидност на клачианската философска система Сумтин, известна с аскетизма си и със стремежа към личен духовен мир и завършеност, които се постигат посредством медитация и дихателни техники. Интересен аспект на философията им е задаването на привидно безсмислени въпроси с цел разширяване на дверите на възприятието.

— Я пак повтори — подозрително каза готвачът.

Той беше на ръба на нервен срив. Докато сутринта носеше закуската към Голямата зала, непрекъснато му се струваше, че нещо се опитва да измъкне подноса от ръцете му. И като че това не беше достатъчно лошо, та новият дук го беше върнал обратно, за да му донесе… Той потрепери. Овесена каша! И рохко яйце! Готвачът беше прекалено стар за подобни изненади. Беше свикнал да си върши работата по своя си начин. Беше готвач в истинските традиции на феодалното владение. Ако няма натикана ябълка в устата си и не става за печене, той отказваше да сервира ястието.

Шутът се поколеба с карта в ръка, потисна паниката си и заразсъждава трескаво.

— Мислим си, чиче — изквича той, — дека вий сте по-претъпкан с въпроси, отколкото е платноходката с платна.

Готвачът се успокои.

— Добре де, окей — каза, все още не напълно убеден. На Шута му се наложи да изгуби следващите три раздавания, само и само да замаже грешката.

Междувременно вратарят отвори прозорчето на малката портичка и надникна през дупката.

Кой тропа отвъд? — изръмжа той.

Въпреки че беше измокрен до кости и ужасен до смърт, войникът се поколеба.

— Отвъд? Отвъд кое? — попита той.

— Ако си ме разкарвал само за да ме разиграваш, като нищо можеш да си стоиш отвъд целия ден — меко каза вратарят.

— Не! Аз трябва да видя дука по неотложност! — извика войникът. — Вещиците са излезли!

Вратарят тъкмо се готвеше да отвърне нещо от рода на „Е, добро време на годината са си избрали да наизлизат“ или „И на мене ми се иска да изляза, ама…“. Спря, когато видя изражението на мъжа отвън. Не беше лице на човек, който би проумял шегата. Беше поглед на човек, зърнал неща, с които добрият гражданин не се осмелява да се шегува…