УБИЕЦ: Скъпа, но твойта прислужничка изнесе пантофките ми!

ПРИСЛУЖНИЧКА (отваря вратата): Архиепископът пристигна, Ваше величество.

СВЕЩЕНИК (изпод леглото): Господ да ми е на помощ!

(Разни шумотевици)

Томджон разсеяно се питаше какви ли ще да са „разните шумотевици“, които Хуел току вмъкваше някъде из сценичните си бележки. Джуджето отказваше да обясни. Може би имаше предвид, че хората поначало са склонни да вдигат врява.

Той се примъкна към писалищната маса и изключително предпазливо издърпа снопчето хартия изпод главата на заспалото джудже, като му подпъхна възглавница вместо него.

Най-горният лист гласеше:

Верънс Фелмет Нощта на Малките богове Нощта на ножовете кинжалите кралете, написана от Хуел от Хората на Витолър. Комедия Трагедия в осем пет шест три девет части.

Участници:

Фелмет, Добрия Крал.

Верънс, Лошия Крал.

Вихрунравъ, Иднъ Лошъ Вещицъ.

Хогъ, Иднъ Същу Тъй Лошъ Вещицъ.

Магерат, Иднъ Самодивъ…

Томджон прелисти страниците.

Сцена: Рисувалната стая Кораб насред океана Улица в Псевдополис Забутано плато. Влизат трите вещици…

Момчето почете още малко, след което отгърна последната страница.

Любезни господа, туй бе всичко. Накрая целият народ пил и ял, и пожелал дълъг живот на нашия крал. (Излизат всички, пеят тралала, и т.н. Дъжд от розови листчета. Камбанен звън. Боговете се спускат от небесата, демоните излизат от ада, повечко работа с въртящата се сцена и т.н.) Край.

Хуел изхърка.

Богове се издигаха и рухваха в сънищата му, кораби изкусно пореха ленени океани, картинките се редяха една след друга и се превръщаха в движещи се образи. Хората летяха, привързани с канапи, летяха и без канапи, огромните кораби на въображението му се сблъскваха в схватка нейде из фантастичните небеса, моретата разделяха водите си, за да направят път, жени биваха срязвани на половинки, а хиляди специалисти по специалните ефекти се кикотеха и бръщолевеха помежду си. Той плуваше из всичкото това изобилие с разперени в отчаяние ръце, знаейки, че нищо от това не съществува и няма никога да съществува и всичко, с което в действителност разполага, бяха няколко квадратни метра дървена рамка с опъната на нея канава и малко боя, с която да улови чезнещите образи, населили главата му.

Само в сънищата си ние сме свободни. През останалото време работим за надниците си.

— Хубава пиеса — одобри Витолър. — С изключение на призрака.

— Призракът остава — начумерено заяви Хуел.

— Ама хората винаги подсвиркват и хвърлят разни неща по него. Както и да е — знаеш колко е трудно после да изтупаме всичкия тебешир от дрехите.

— Призракът остава. Той е драматургична необходимост.

— Ти и за предишната пиеса каза, че било драматургична необходимост.

— Ами така си беше.

— И в „Както ви се иска“, и в „Магьосникът от Анкх“, и в останалите.

— Обичам призраци.

Стояха от едната страна и наблюдаваха как джуджетата-занаятчии сглобяват машината за морски вълни. Тя се състоеше от половин дузина издължени вретена с намотани по тях сложни платнени спирали, оцветени в синьо, зелено и бяло, които заемаха цялата ширина на сцената. Система от зъбчати колела и безконечни ремъци ги свързваше с въртящия механизъм зад кулисите. Когато всички спирали се въртяха едновременно, хората с по-слаби стомаси трябваше да отместят поглед.

— Морски битки — пое си въздух Хуел. — Корабокрушения. Тритони. Пирати!

— Скърцащи чаркове, приятелю — изстена Витолър и прехвърли тежестта си върху другия крак. — Разходи за поддържане. Пресрочване…

— Изглежда толкова… сложно — съгласи се Хуел. — Кой я е проектирал?

— Някакъв загубен старец от Улицата на хитроумните занятчии — отговори Витолър. — Леонардо да Куирм се нарича. Всъщност бил художник, тия работи ги майстори просто като хоби. Дочух, че е работил върху това нещо в продължение на месеци. Свих му го тъкмо когато беше установил, че не може да го накара да полети.

Двамата погледаха как имитацията на вълни се издига и спуска.

— Все още ли смяташ да заминаваш? — не издържа накрая Витолър.

— Да. Томджон си е луда глава. Ще има нужда от някой по-възрастен да се мотае край него.

— Ще ми липсваш, приятелю. Не се свеня да ти го кажа. Ти си ми като син. На колко си години впрочем? Така и не съм те питал.

— На сто и две.

Витолър унило кимна. Той беше на шейсет и артритът му вече се обаждаше.

— Значи си ми бил като баща в такъв случай — поправи се той.

— Всичко се уравновесява в края на краищата — неуверено се обади Хуел. — На половината ръст, но два пъти на години. Може да се каже, че средно имаме еднаква продължителност на живота с човеците.

Стопанинът на театъра въздъхна.

— Просто не зная как ще я карам тук без Томджон и без тебе наоколо и туй то.

— Няма да ни има само през лятото, а и без това повечето от трупата остават, фактически ще заминат само новаците. Сам беше казал, че е добре да понатрупат опит.

Витолър изглеждаше съкрушен в мразовития въздух на недовършения театър, доста по-дребен от обикновено, като балон, изостанал две седмици след купона. Разсеяно побутна някакви дървени стърготини с върха на бастуна си.

— Остаряваме, майстор Хуел. Най-малкото — се поправи той, — аз остарявам, а ти ставаш малко по-възрастен. Чуваме вече полунощните гонгове.

— Аха. Ти като че не искаш той да заминава, а?

— Това е едно на ръка. Знаеш. След това обаче си помислих: тук се намесва пръстът на съдбата. Точно когато нещата започват да се нареждат добре, ще вземе да се намеси проклетата съдба. Имам предвид — нали той е родом оттам. Някъде от планините. И сега съдбата му го призовава да се върне. Нивга не ще го видя веч.

— Ама ние само за лятото…

Витолър вдигна длан.

— Не ме прекъсвай. Тъкмо хванах вярната драматична нотка.

— Извинявай.

Бастунчето почукваше дървените стружки и ги изстрелваше нагоре във въздуха.

— Знаеш, че той не е моя плът и кръв.

— Но пък е твой син — отговори Хуел. — Тая работа с унаследяването съвсем не е такава, за каквато я имат.

— Колко мило от твоя страна да го кажеш.

— Наистина така мисля. Я ме погледни мене. Да не съм се родил, за да пиша пиеси случайно? От джуджетата не се очаква дори да могат да четат. На твое място изобщо не бих се кахърил за съдбата. Моята беше да стана миньор. Съдбата не улучва поне в половината случаи.

— Но нали и ти каза, че той ти приличал на оня шут. Аз не мога да видя приликата, имай го предвид.

— Светлината трябва да пада под подходящ ъгъл.

— Може би и тук съдбата има пръст.

Хуел вдигна рамене. Знаеше, че съдбата е странна птица. Не можеше да й се има доверие. Често пъти човек не успяваше да я съзре дори. Тъкмо когато си мисли, че я е притиснал в ъгъла, и се оказва, че било нещо друго — съвпадение може би или пък провидение. Тъкмо залостиш вратата и тя се окаже зад гърба ти. Или докато си мислиш, че си успял да я приковеш към стената, тя се изплъзва, че ти отмъква и чука.

Той доста си служеше със съдбата. Като инструмент в пиесите му вършеше далеч по-добра работа дори от призраците. Нищо не завърташе колелото на сюжета тъй добре, както пръстът на съдбата. Но грешка би било да мислим, че сме я уловили. А колкото до това да я контролираме…

Баба Вихронрав припряно се вторачи в кристалното кълбо на Леля Ог. То не беше особено добро кълбо, беше намерено в рибарска мрежа и един от синовете й го беше донесъл от чуждоземни краища. Баба Вихронрав подозираше, че изкривява всичко, включително и реалността.

— Определено е тръгнал на път — каза накрая тя. — С кола.

— Далеч по-добре щеше да е, ако идваше, яхнал бял огнедишащ жребец — отбеляза Леля Ог. — Нали се сещаш — със златни стремена и всичко както си му е редът.

— Носи ли магически меч? — проточи шия Маграт.

Баба Вихронрав се облегна назад.

— Вие двете сте позор за занаята — обяви тя. — Просто не мога да ви разбера — магически коне, огнени мечове… Лигавите се като някакви дойки.