— Вещици? — произнесе лорд Фелмет.

— Вещици! — извика дукесата.

Из ветровитите коридори на замъка слаб глас, също като воя на вятъра в ключалките на вратите, повтори с нотка надежда: „Вещици!“

Хората със свръхестествен усет…

— Това си е намесване в реда на събитията и туй то — обяви Баба Вихронрав. — И нищо добро не ни чака.

— Толкова е романтично! — възкликна задъхано Маграт и потисна една въздишка.

— Гу-гу-гу — изгука Леля Ог.

— Както и да е — заключи Маграт, — ти уби оня ужасен човек!

— Не съм. Аз просто насърчих… събитията да поемат своя курс. — Баба Вихронрав се намръщи. — Той не проявяваше каквото и да е уважение. Веднъж да загубиш уважението на хората, и вече можеш да считаш, че си я загазила.

— Куко ма, мама, отю-ботю-бо.

— Мъжът с каляската обаче ни го донесе, за да го спасим! — извика Маграт. — Той е искал детето да оцелее! Толкова е очевидно! Съдбата така е решила!

— О, очевидно било — повтори Баба Вихронрав. — Признавам ти, очевидно беше. Но само защото са очевидни, не значи, че нещата са истински.

Тя претегли на ръка короната. Усещаше я много тежка, по оня особен начин, който отива отвъд мерките за тегло.

— Да, но идеята е… — започна Маграт.

— Идеята е — прекъсна я Баба, — че хората ще дойдат да го търсят. Ще ровят. Сериозни хора. Ще търсят сериозно. Търсене от вида на „събори-стените-на-къщата“ и „подпали-сламения-покрив“.

И…

— Куко ми пави малкия касавец?

— …И освен това, Гита, убедена съм, че всички ще се почувстваме далеч по-добре, ако престанеш да гукаш по този начин! — сопна се Баба.

Можеше да усети как й се опъват нервите. Винаги я хващаха нервите, когато не беше сигурна какво да предприеме. Междувременно се бяха пренесли в колибата на Маграт и обстановката започваше да я дразни, защото домакинята вярваше в мъдростта на Природата и в елфите, и в лековитата сила на цветовете, и в кръговрата на сезоните, и в какви ли не други неща, с които Баба Вихронрав не желаеше да си има вземане-даване.

— Ти мене няма да ме учиш как се гледат бебета — с мек глас я отряза Леля Ог. — Мене с моите петнайсет?

— Просто отбелязах, че следва да поразъждаваме върху ситуацията — отвърна Баба. Двете вещици се втренчиха в нея.

— Е? — подкани Маграт.

Пръстите на Баба забарабаниха по ръба на короната. Тя се начумери.

— Първо, трябва да го разкараме далеч оттук. — Тя вдигна предупредително длан. — Не, Гита, знам, че къщата ти е идеална и всичко останало, но просто тук не е безопасно. Детето трябва да замине някъде далеч оттук, където никой няма да го знае кое е. Имаме да се оправяме и с това. — Тя запремята короната от длан в длан.

— А, това е лесно — каза Маграт. — Имам предвид просто да я натикаме под някоя скала или нещо друго. Лесна работа. Много по-лесна от гледането на бебета.

— Не е тъй — възрази Баба. — И причината е, че цялата тая страна е пълна с бебета и всички те си приличат като две капки вода, но не ми се струва тъдява да има много корони: Те си имат свой начин да бъдат намерени. Викат някак си направо в човешките умове. Ако я тикнеш под камък някъде из околността, само след седмица някой случайно ще я намери. Помни ми думата.

— Истина е туй, истина е — потвърди сериозно Леля Ог. — Нали знаеш колко пъти си хвърляла магически пръстен в най-дълбоките океански глъбини и после, като се прибереш у дома и си купиш калкан за вечеря, пръстенът се оказва вътре в него?

Обмислиха казаното в пълно мълчание.

— Никога — заядливо отговори Баба. — Нито пък ти. Както и да е, детето може един ден да си я поиска. Това си е негово рождено право в края на краищата. Кралете много се уповават на короните си. Наистина, Гита, понякога ти хрумват възможно най…

— Аз да отида да направя чай, а? — досетливо я прекъсна Маграт и изприпка към кухнята.

Двете възрастни вещици седяха в двата края на масата, потънали в учтива, напрегната тишина. Най-накрая Леля Ог каза:

Подредила е хубавко, не смяташ ли? С цветенца и всичко останало. Какви са тия неща по стените?

Сигили4 — кисело отговори Баба. — Или нещо подобно.

— Изглеждат модерно — учтиво продължи Леля Ог. — Ами ония мантии и пръчици и други нещица?

— Модерни — натърти Баба Вихронрав и изсумтя неодобрително. — Когато аз бях млада вещица, имах само една буца восък и две карфици, но и на толкова бях доволна. Самички трябваше да си правим баенето в ония дни.

— Ех, да, много вода изтече оттогава — мъдро заключи Леля Ог и подруса приспивно бебето.

Леля Ог се беше омъжвала три пъти и управляваше племе от деца и внуци, пръснато из цялото кралство. Разбира се, на вещиците не беше забранено да се омъжват. Баба неохотно трябваше да се съгласи с този факт. Изключително неохотно. Тя отново изсумтя неодобрително. Това беше грешка от нейна страна.

— Каква е тая миризма? — рязко попита тя.

— Ах… — Леля Ог предпазливо отмести бебето. — Смятам да попитам Маграт дали няма някакви чисти пешкири.

Баба Вихронрав остана сама. Почувства се объркана, както човек обикновено се чувства, оставен сам в чужда стая да се бори с подтика да стане и да разрови книгите в библиотеката над скрина или да провери дали се е събрал прах на поличката над камината. Тя повъртя още малко короната в ръце. Отново й създаде усещането, че е по-голяма и по-тежка, отколкото беше в действителност.

Улови отражението си в огледалото над камината и сведе поглед надолу към короната. Беше изкушаващо. Направо я молеше да пробва как ще й стои. Е, добре де, защо пък не? Огледа се, за да се увери, че другите две вещици ги няма наоколо, след това с едно-единствено движение свали със замах шапката и постави короната на главата си.

Стана й. Баба гордо се изпъчи и величествено размаха ръка по посока на огнището.

— Много добре го мога това. — Махна с пренебрежение към дядовия часовник. — Резни му главата — нареди тя и се усмихна зловещо.

И замръзна, когато чу крясъците, тропота на коне, смъртоносното свистене на стрели и влажния нисък звук на копие, забило се в плът. Атака след атака отекваха в черепа й. Меч срещаше щит или меч, или безжалостно — кост. Години прелетяваха през ума й само за миг. Имаше времена, когато короната лежеше забравена сред мъртъвци или висеше на някой клон. Но винаги се намираше ръка, която отново я вдигаше, за да я постави на кадифена възглавничка…

Баба изключително предпазливо повдигна короната от главата си — нужно беше усилие на волята, на короната не й харесваше да бъде сваляна — и я положи на масата.

— Значи такова било усещането да си крал? — кротко каза тя. — Чудя се защо всички се натискат да получат работата?

— Да ти сипя ли захар? — попита Маграт зад гърба й.

— Трябва да си роден глупак, за да искаш да станеш крал — коментира Баба.

Моля?

Баба се обърна.

— Не те видях да влизаш. Какво ме пита?

— Искаш ли захар в чая си?

— Три лъжички — бързо отговори Баба.

Едно от житейските й разочарования беше, че въпреки всичките си усилия тя навлизаше във върха на професионалните си умения с тен като розова ябълка и с всичките си зъби в устата. Никакви ласкателства не можеха да убедят и една-едничка брадавица да впие корен по красивата й, макар и леко конска физиономия. Големите количества захар не успяваха да повредят зъбите й, а само като че ли й придаваха неукротима енергия. Тя дори се беше консултирала с един магьосник по въпроса и той й беше обяснил, че всичко се дължи на метаболизма й. Това й позволяваше да усеща леко превъзходство по отношение на Леля Ог, която вероятно през живота си не беше виждала жив метаболизъм.

Маграт прилежно изсипа в чашата три препълнени лъжички. Прекрасно би било, умислено си каза тя, ако хората понякога казваха и „благодаря“.

Усети, че короната я съзерцава.

— Усещаш го, нали? — попита Баба. — Нали ти казвах? Короните съобщават за себе си!