И изчезна.
Конфузната тишина бе нарушена от Маграт, която шумно се изсекна.
— Едно какво? — попита Леля Ог.
— Длъжни сме да направим нещо — заяви Маграт със задавен от вълнение глас. — Каквито ще да са законите.
— Прекалено е рисковано — предпазливо се обади Баба.
— Да, но какво друго можем да сторим?
— Ще обмислим нещата — отговори Баба. — Ще поразсъждаваме върху тях.
— Ти разсъждаваш вече цяла година — озъби се Маграт.
— Едно какво? Са едно какво? — продължи да настоява Леля Ог.
— Нищо хубаво не ни чака, ако вземем и се втурнем надолу с главата — отговори Баба. — Човек трябва да поспре, да помисли…
В този момент една колесница се зададе с тропот по пътя откъм град Ланкър. Баба не й обърна никакво внимание.
— …внимателно да огледа проблема от всичките му ъгли…
— На тебе просто не ти е ясно какво да предприемеш, признай си — прекъсна я Маграт.
— Глупости! Аз…
— Бабо, по пътя се задава колесница.
Баба Вихронрав сви рамене.
— Това, което вие, младите, не схващате… — започна тя.
Вещиците никога не обръщаха внимание на безопасността по пътищата. Трафикът, доколкото го имаше из планините, или ги заобикаляше, или, ако това не бе възможно, спираше и изчакваше, докато те се преместят встрани от пътя. Баба Вихронрав беше израсла, сигурна в този факт, и единствената причина, поради която не загина беше, че Маграт с бързите си рефлекси я сграбчи и я блъсна настрана в канавката.
Любопитна канавка беше тая. Из нея мърдаха дребни спираловидни нещица, преки потомци на нещата, изпълзели из първичния бульон на сътворението. Всеки, който мисли водата в канавките за застояла и скучна, би могъл да прекара поучителен половин час, въоръжен с мощен микроскоп. Наоколо имаше и доста коприва, част от която се пренесе върху Баба Вихронрав.
Тя си проби път през бурените, несвястна от ярост, и се изправи от канавката като някаква Венера Анадиомена, само по-възрастна и с повече водорасли по себе си.
— Т-т-т — заекна тя, като сочеше с треперещ показалец отдалечаващата се колесница.
— А, това беше младият Нешели, живее оттатък пътя за Инкап — донесе се от близкия храсталак гласът на Леля Ог. — Семейството му винаги са били малко нещо буйни глави. Естествено, майка му беше от рода на Уипъл.
— Замалко да ни утрепе! — викна Баба.
— Е, ама и ти можеше да се мръднеш малко от пътя — забеляза Маграт.
— Да се мръдна от пътя? — потресе се Баба. — Ама ние сме вещици! Хората трябва да се дърпат от нашия път!
Тя изджвака до средата на пътя, стъпи в единия от коловозите, а показалецът й все още сочеше след далечната колесница.
— В името на Хоки, ще го накарам да пожелае никога да не се е раждал…
— Той е просто едно голямо дете — бързо я прекъсна храстът. — Майка му доста препати навремето си.
— Никога не ми се беше случвало подобно нещо, никога досега — продължи Баба, все още напрегната като опъната тетива. — Ще го науча аз как ще ни подминава, сякаш, сякаш, сякаш сме някакви обикновени хора!
— Той това вече го е научил — отбеляза Маграт. — Би ли ми помогнала да изтегля Леля от тоя храсталак?
— Ще го превърна в…
— Така е, защото хората вече си нямат уважение един другиму — обясни Леля, докато Маграт я откачаше от тръните. — Струва ми се, че е защото няма крал, който да тежи на мястото си.
— Ние сме вещици — размаха юмруци към небесата Баба.
— Да, да — опита се да я успокои Маграт. — Балансът и хармонията между Вселената и всичко останало. Струва ми се, че Леля е малко поизморена.
— Какво съм правила през всичкото това време? — извика Баба с такъв риторичен патос, който би накарал дори самият Витолър да зяпне.
— Не особено много — отговори Маграт.
— Да ми се подиграват! Да ми се подиграват! По собствените ми пътища! В собствената ми държава! — продължаваше да вика Баба. — Нямам намерение да търпя подобно нещо още десет години! Няма да го търпя и ден повече!
Околните дървета се разлюляха, пътната прах се завихри на облаци край нея. Баба Вихронрав протегна дълга ръка, разгъна показалец и от върха на закривения нокът присветна октариново пламъче.
Половин миля по-надолу по пътя четирите колела на колесницата се строшиха едновременно.
— Ще затваря вещици, а! — извика към дърветата Баба.
Леля със зор се изправи на крака.
— По-добре да я спрем — предложи тя на Маграт. Двете се втурнаха към Баба, хванаха я за ръцете и силом ги прибраха до тялото й.
— Аз ей сега ще му покажа на проклетника на какво са способни вещиците! — продължи да вика Баба.
— Да, да, много хубаво, много хубаво — забързано приказваше Леля. — Само не веднага и не точно по този начин, нали?
— Чародейки, как пък не! — изписка Баба. — Ще го превърна…
— Дръж я за минутка, Маграт — помоли Леля и запретна ръкави. — Понякога така се случва с прекалено способните — додаде тя, като замахна и й отвъртя такъв шамар, че и двете вещици подрипнаха във въздуха. Вероятно с подобен звук някога ще настъпи краят на Вселената.
Настъпилата тишина, в която светът не смееше да си поеме дъх, беше нарушена от гласа на Баба:
— Благодаря ти. — Тя поправи с достойнство роклята си и добави: — Но наистина си го мисля. Ще се срещнем довечера при камъка и ще сторим, каквото следва да бъде сторено. Ъ-хъм…
След това поправи иглите, които придържаха островърхата й шапка, и се запъти неуверено към колибата си.
— А със закона за ненамесата в политиката какво стана? — поиска да разбере Маграт, докато наблюдаваше отдалечаващата се фигура.
Леля Ог разтри изтръпналите си пръсти.
— В името на Хоки, тая жена има челюст като наковалня — оплака се тя. — Какво ме питаше?
— Казах, какво се случи със закона, дето казвал, че не трябва да се намесваме? — повтори Маграт.
— А — отвърна Леля и взе ръката на момичето в своята. — Номерът е — обясни тя, — че когато напредваш в Занаята, научаваш и едно друго правило. Есме го е следвала неотклонно през целия си живот.
— И какво е то?
— То е, че когато нарушаваш правилата, трябва да го правиш качествено и истински — отговори Леля и се ухили с комплект венци, които изглеждаха далеч по-заплашително от каквито и да било зъби.
Дукът се усмихваше по посока на горите.
— Действа. Сега хората говорят срещу вещиците. Как го постигна, Шуте?
— С шегички, чиче. И слухове. Хората така или иначе винаги са готови да им вярват. Всички уважават вещиците. Номерът е, че никой не ги обича особено.
„Петък следобед — мислеше си той. — Трябва да набера цветя. И да си сложа най-хубавия костюм, със сребърните камбанки. О, господи!“
— Изключително съм доволен. Ако продължава все тъй, ще те посветя в рицарско звание, Шуте.
Шегичка номер 302 от книгата. Не би си позволил да изпусне повода.
— Скъпи чиче — уморено каза той, като пренебрегна болезнения спазъм, който пропълзя през лицето на дука, — ако имам нощна шапчица18, ще ми държи топло на ушите. А ако много рицари станат шутове, би…
— Да, да, хубаво — сопна му се лорд Фелмет.
Всъщност той вече се чувстваше далеч по-добре. Овесената му каша не беше пресолена на вечеря, а в замъка витаеше определено усещане за празнота. Никакви гласове не шепнеха на границата на подсъзнанието му.
Седна на трона. И за пръв път се почувства удобно.
Дукесата приседна до него, подпряла брадичка на дланта си, и напрегнато се втренчи в Шута, който пък се разстройваше от това. С дука нещата бяха ясни — просто трябваше да балансира между лудостта му и ведрото му настроение, но дукесата го плашеше истински.
— Изглежда думите могат да бъдат изключително могъщи — каза тя.
— Наистина, милейди.
— Явно си правил задълбочено проучване.
Шутът кимна. Мощта на словото му бе помогнала да изтърпи ада на обучението в Гилдията. Вещиците и магьосниците използваха думите като инструменти за постигане на целите си, обаче на Шута му се струваше, че словата бяха реалност сами по себе си.
