— Той обеща веднага да го пусне да излезе, Лельо.

Откъм дънера Баба Вихронрав подсмръкна.

— Чухте ли как се подхилкваше тълпата? — попита тя. — Някой се изкикоти!

Леля Ог приседна до нея.

— И неколцина ни сочеха. Видях аз.

— Подобно нещо не може да се търпи!

Маграт седна на другия край на дънера.

— Има и други вещици — каза тя. — Нагоре из Овнерог има много вещици. Може би те биха ни помогнали.

Другите две я изгледаха с болезнена изненада.

— Не мисля, че сме закъсали чак толкова — изръмжа Баба. — Че да молим за помощ.

— Много лоша практика е туй — кимна Леля.

— Но нали помолихме демона да ни помогне — възрази Маграт.

— Не, не сме — отговори Баба.

— Добре. Не сме.

— Ние му заповядахме да ни съдейства. — Тъй де.

Баба Вихронрав изпъна крака и се вгледа в обувките си. Бяха здрави обувки, целите набити с обущарски гвоздеи и сърповидни налчета. Човек не би повярвал, че ги е майсторил занаятчия. По-скоро бяха положили подметките и ги бяха построили от тях нагоре.

— Искам да кажа, спомни си само какви вещици живеят нагоре из планините — продължи тя. — Като Сестра Коя-Беше, дето живее по пътя към Скънд, дето синът й, кажи го де, замина да става моряк — нали се сещаш, Гита, оная, дето само подсмръква на хората и а си седнала, а ти е подпъхнала някоя от ония покривници, да не й цапаш облегалката на стола…

— Гродли й е името — отговори Леля Ог. — Стърчи й кутрето, когато пие чай, и приказва превзето.

— Да. Вярно. Е, не бих се унижила да разговарям с нея, не и от оня прецедент с бесилото, ако се сещаш. Смея да предположа, че на нея просто й се ще да си вре гагата, да пипа всичко, да души наоколо и да поучава хората как да си вършат работата. Да, нали? Помощ да искаме — как пък не! Само това ни остава.

— Да, а пък оттатък пътя за Скънд дърветата ти отговарят и се разхождат нощем — довърши Леля. — Дори без да те питат за позволение. Много слаба организация.

— А не такава добра организация, каквато ние тука си имаме ли? — попита Маграт.

Баба се изправи решително.

— Прибирам се у дома — заяви тя.

„Има хиляди основателни причини, поради които магията не може да управлява света. Наричат се вещици и магьосници“ — разсъждаваше Маграт, докато следваше двете по-възрастни жени обратно към пътя.

Вероятно ставаше дума за някакво мъдро решение от страна на майката-природа, за да защити сама себе си. Състоеше се в това, че всеки магичен талант беше също толкова склонен за сътрудничество, колкото и страдаща от зъбобол мечка. Тъй че всичките страховити сили бяха безопасно разпилявани в дърляници и съперничество. Имаше разлика в стиловете, естествено. Магьосниците се избиваха из влажни коридори, докато вещиците просто се поразяваха една друга, като се срещаха по улиците. И бяха егоцентрични като пумпали. Дори когато помагаха на хората, мислеше си Маграт, пак някак го правеха за себе си. Действително, държаха се като някакви големи деца.

Освен мене, самодоволно реши тя.

— Май че е много разстроена — обърна се Маграт към Леля Ог.

— Ех, ами… — започна Леля. — Нали точно в туй е проблемът. Колкото повече навлизаш в магията, толкова по-малко ти се иска да я използваш. Само ти пречи. Предполагам че и ти, когато си навлизала в занаята, първо си научила няколко заклинания от Старата Уимпър, мир на праха й, и си ги използвала през цялото време, а?

— Ами-и, да. Всеки постъпва така.

— Да, това е добре известен факт — съгласи се Леля. — Но когато навлезе в Занаята, човек се научава, че най-сложният вид магия е да не използва магията изобщо.

Маграт внимателно обмисли чутото.

— Това някакъв зен ли е? — попита.

— Знам ли? Никога не съм виждала никакъв Зен.

— Когато бяхме долу, в подземията, Баба каза, че би опитала с камъните. На мене ми прозвуча като много сложна магия.

— Е, Старата Уимпър не беше много-много по камъните — отговори Леля. — А иначе не е толкова сложно. Просто трябва да разръчкаш спомените им. Нали се сещаш — как е било в доброто старо време. Когато са били горещи и течни.

Тя се поколеба за момент, след което бръкна припряно в джоба си. Измъкна оттам камъче от подовата настилка на замъка и видимо си отдъхна.

— За миг си помислих, че съм го забравила — обясни тя. — Вече можеш да излизаш.

Силуетът бе едва различим в яркия ден, като някакво слабо блещукане във въздуха в сянката на дърветата. Крал Верънс примигна. Беше отвикнал от дневната светлина.

— Есме — повика я Леля. — Един човек тука иска да те види.

Баба бавно се обърна и примижа срещу призрака.

— Видях те в тъмницата — каза тя. — Кой си ти?

— Верънс, крал на Ланкър — представи се призракът и направи поклон. — Дали имам честта да разговарям с Баба Вихронрав, доайена на вещиците?

Вече отбелязахме, че макар да бе наследник на многовековно кралско потекло, Верънс не беше глупак. Освен това цяла година, без да бъде подлаган на изкушенията на плътта, беше сторила чудеса. Баба Вихронрав се имаше за абсолютно неподатлива на ласкателства, но кралят професионално прилагаше еквивалента на допълнителна порция бита сметана върху сладкиша. Поклонът определено беше подходящ детайл.

Едно мускулче потрепна в ъгълчето на устата на Баба. Тя направи кратък скован поклон в отговор, защото не беше сигурна какво точно значи „доайен“.

— Аз съм т’ва — допусна тя. — И вече можеш да се изправиш — додаде величествено.

Крал Верънс остана на колене около три пръста над повърхността на земята.

— Копнея да ми бъде направена услуга — бързо каза той.

— А ти как изобщо се измъкна от замъка? — прекъсна го Баба.

— Почитаемата Леля Ог ми съдейства — отговори кралят. — Допуснах, че след като съм прикован към камъните на Ланкър, бих могъл да отида там, където и те отидат. Опасявам се, че я въвлякох в неприятности, за да наглася работата. Понастоящем витая в престилката й.

— Не си първият — механично отбеляза Баба. — Есме!

— Умолявам те, Бабо Вихронрав, възкачи сина ми на престола.

— Да го възкача ли?

— Знаеш какво имам предвид. Той в добро здраве ли е?

Баба кимна.

— Последния път, когато го Наблюдавахме, ядеше ябълка — отговори тя.

— Неговата съдба е да стане крал на Ланкър!

— Да, де. Ама съдбата, знаеш, е сложно нещо.

— Няма ли да ми помогнете?

Баба водеше вътрешна борба.

— Ама това си е чисто набъркване, видиш ли — каза тя. — Грешно е да се набъркваме в политиката. Искам да кажа, че веднъж като почне човек, след това не може да спре. Фундаментален закон на магията е това. А не можем да се разхождаме насам-натам и да им се бъркаме на фундаменталните закони.

— Значи няма да ми помогнете?

— Ами-и… естествено, някой ден, когато момчето поотрасне…

— Къде е той сега? — студено попита кралят.

Вещиците избягваха да срещат погледите си.

— Изведохме го безопасно извън страната — отговори с неудобство Баба.

— При много добро семейство — бързо додаде Леля Ог.

— Що за хора са? — попита кралят. — Да не са от простолюдието?

— В никакъв случай — твърдо отговори Баба, щом образът на Витолър изплува във въображението й. — Съвсем не са обикновени. Много необикновени даже. Хм.

Погледът й умолително се спря на Маграт.

— Теспианци17 са — подкрепи я Маграт, като вложи в гласа си такава доза одобрение, че кралят се усети да кима механично в съгласие.

— О — възкликна той. — Хубаво.

— Ами-и? — прошепна Леля. — На мене не ми изглеждаха тъй.

— Не демонстрирай невежеството си, Гита Ог — измърмори й Баба и отново се обърна към призрака на краля: — Извинявайте за недоразумението, Ваше величество. Тя само така си приказва. А дори не знае къде се намира Теспия на картата.

— Където и да се намира, надявам се, че знаят как да обучат младежа във военно изкуство — отговори Верънс. — Защото познавам Фелмет. След десет години ще се е окопал в царството ми като жабок под камък. — Кралят обходи с поглед вещиците. — И какво кралство ще завари момчето, когато се завърне? Дочувам слухове в какво вече се превръща страната ми. Нима ще гледате през всичките тия години как се руши и разграбва? — Призракът на краля избледня. Само гласът му остана да виси във въздуха, лек като бриз. — Помнете, добри ми сестри, земята и кралят са едно.