— Ясно — отговори Смърт на света като цяло и се обърна отново към огледалото. — „Който Ни…Тата-Татам… Ни Та-Там Желязно“ — неуверено завърши той и размаха косата. Острието й падна. — Мислиш ли, че изглеждам достатъчно ужасяващ? — попита, докато се опитваше да го намести обратно.

Томджон, който беше приседнал върху гърбицата си и отпиваше чай, му кимна окуражително.

— Нямаш проблеми, приятелю. В сравнение с твоето появяване дори самият Смърт няма да е толкова страшен. Но би могъл да опиташ да си придадеш повече пустота на погледа.

— Какво искаш да кажеш?

Томджон остави чашата си. По лицето му сякаш заиграха сенки. Очите му потънаха навътре, устните му се отдръпнаха от зъбите, а кожата му се опъна и побледня.

— ЗА ТЕБЕ, НЕУКО АКТЬОРЧЕ, ДНЕС СЪМ ДОШЪЛ — каза той с нужната интонация, а всяка сричка падаше на мястото си като капак на ковчег. След това лицето му върна обичайните си черти. — Ето така.

Дейф, който се беше прилепил до стената, малко се поотпусна и се изкикоти нервно.

— Боже, дори не мога да си представя как го постигаш. Искрено ти казвам, никога не бих могъл да стана толкова добър.

— Нищо особено. А сега бягай, че Хуел ще те мисли.

Дейф му отправи изпълнен с благодарност поглед и изтича да помогне с подреждането на декорите.

Томджон отпи притеснено от чая си, околният шум го обгърна като гъста мъгла. Беше разтревожен.

Хуел го уверяваше, че всичко с пиесата е наред освен самата пиеса. На Томджон все му се струваше, че тя насила се опитва да смени формата си. Умът му непрекъснато долавяше други слова, прекалено неясни, за да бъдат разбрани. Беше почти като да подслушва чужд разговор. Налагаше му се да вика по-силно, за да заглуши жуженето в собствената си глава.

Не беше правилно така. Веднъж написана, пиесата е длъжна да си остане, ами… написана. Не бива внезапно да оживява и да почва да се гърчи и усуква.

Нищо чудно, че всички имаха нужда да им се суфлира. Пиесата се огъваше в ръцете им и се опитваше да смени формата си.

О, богове, колко щастлив ще се чувства, веднъж да се махне от този побъркан замък, далеч от ненормалния дук. Огледа се, прецени, че до следващото действие има още време, и безцелно тръгна да глътне малко свеж въздух.

Вратата поддаде на натиска му и той се озова на бойниците. Затвори я зад гърба си. Сценичните шумове секнаха и ги замени кадифена тишина. Оттук се виждаше живописен залез, скован зад облачни решетки, но въздухът беше неподвижен като езерна повърхност и горещ като във фурна. Нощна птица изписка в гората отдолу.

Той се разходи до другия край на бойниците и надникна в бездънния мрак на каньона. Някъде далеч под него река Ланкър вреше във вечните си мъгли и пара.

Обърна се и попадна в поток на толкова леденостуден въздух, че дъхът му секна.

Необичайни ветрове подхванаха дрехите му. В ушите си дочуваше странен шум, сякаш някой се опитваше да му каже нещо, но не беше налучкал скоростта. Постоя неподвижно, колкото да си поеме дъх, и побягна към вратата.

— Ама ние не сме вещици!

— Тогава защо приличате на вещици, а? Вържете им ръцете, момчета!

— Да, извинете, обаче ние не сме истински вещици!

Капитанът на стражата обходи с поглед лицата им. Погледът му обхвана островърхите им шапки, разрошените коси и миризмата на влажно сено, болнавия зеленикав цвят на кожата и множеството брадавици. Постът капитан на дворцовата стража не беше постоянна работа за хора, дето проявяват инициатива. Беше му казано за три вещици, така че тия щяха да свършат работа.

Капитанът никога не беше ходил на театър. Още в лоното на юношеството си той беше сериозно наплашен от едно представление с кукли на конци и оттогава отбягваше организираните развлечения. Прекара последния час и нещо, като пиеше на спокойствие в караулното помещение.

— Казах ли да им вържете ръцете? — лавна той.

— Да им запушим ли и устите, капитане?

— Изслушайте ни поне, ние сме с театъра…

— Да — вдигна рамене капитанът. — Запушете им и устите.

— Моля ви…

Капитанът се наведе и се втренчи в трите чифта изплашени очи.

— Това — бавно произнесе той — ще е последният път, когато изяждате нечия чужда палачинка. — Усети, че войниците му също го гледат с недоумение. Той се покашля и се изправи. — Много хубаво в такъв случай, мили ми театрални вещици. Шоуто свърши и дойде време за аплодисментите. — Той кимна към хората си. — Оковете ги във вериги.

Трите вещици стояха в сумрака зад сцената и отсъстващо се взираха в тъмнината. Баба Вихронрав беше докопала копие от сценария и сега надничаше в него, сякаш търсеше някаква идея.

— Разни шумотевици и вълнения — прочете несигурно тя.

— Означава, че има да се случват много лоши неща — обясни й Маграт. — Винаги го пишат в пиесите.

— Какви шумотевици, бе? — не разбра Леля Ог, която не слушаше.

— И вълнения — търпеливо напомни Маграт.

— О — на Леля й просветна. — Туй си го имаме в излишък.

— Я да млъкваш, Гита — намеси се Баба Вихронрав. -Това не е за тебе, а само за ония на сцената. От толкоз шумотевици ще се развълнуват, я!

— Не можем да допуснем това да се случи — бързо и високо произнесе Маграт. — Ако пиесата завърши, вещиците завинаги ще останат гнусни старици, намазани със зелен грим. — …които се месят в кралските дела — додаде Леля. — Нещо, което ние никога не правим, както е добре известно.

— Аз не възразявам срещу намесването изобщо — обясни Баба, подпряла брадичка на дланта си. — А срещу злото намесване.

— И срещу жестокото отношение към животните — измърмори Маграт. — И срещу всичките ония глупости за око на куче и ухо от жаба. Никой вече не използва подобни работи.

Баба Вихронрав и Леля Ог се опитаха да избягнат погледите си.

— Калпава грозница, значи! — горчиво произнесе Леля Ог.

— Вещиците просто не са такива — натърти Маграт. — Ние съществуваме в хармония с великите цикли на Природата и не причиняваме вреда никому. Затова е изключително злонамерено от тяхна страна да твърдят обратното. Трябва да напълним костите им с олово.

Двете възрастни вещици я изгледаха с нараснало уважение. Тя се изчерви, макар и не в зелено, и сведе поглед към коленете си.

— Старата Уимпър ми беше оставила рецептата — призна си тя. — Много е лесно. Просто се взима малко олово и…

— Не мисля, че би било редно да го правим — предпазливо възрази Баба след известна вътрешна борба. — Може да остави у хората погрешни впечатления.

— Но не и за дълго — замечтано произнесе Леля.

— Не, няма да тръгваме по този път — този път малко по-твърдо настоя Баба. — Така и не знаем къде ще свърши.

— Защо просто не подменим думите? — предложи Маграт. — Можем, когато се върнат на сцената, да им въздействаме тъй, че да забравят какво имат да казват, и след това да им дадем нови слова.

— Предполагам в такъв случай, че си специалистка по театралните думи, а? — саркастично попита Баба. — Трябва да са правилните думи, иначе хората ще ни заподозрат.

— Не може да е толкоз трудно — пренебрежително махна с ръка Леля. — Учила съм го. Само трябва да правиш та-там та-там та-там.

Баба обмисли този факт.

— Струва ми се, че не ще да е само това — каза накрая. — Някои от речите бяха изключително добри. Думица не им разбрах.

— Няма никакъв номер тука — настоя Леля. — Както и да е, и без това половината от тях си забравят репликите и без наша помощ. Няма да е трудно.

— А ще поставим ли нови слова в устата им? — попита Маграт.

Леля Ог кимна.

— За нови думи не зная. Можем обаче да ги накараме да забравят тези думи.

Двете се извърнаха да погледнат Баба Вихронрав. Тя вдигна рамене.

— Предполагам, че поне си струва да опитаме — отстъпи накрая.

— Неродените още вещици ще ни бъдат признателни — пламенно заяви Маграт.

— А, хубаво — отговори Баба.

— Най-сетне! Вие трите къде се бяхте дянали? Навсякъде ви търсихме!