Трите вещици се извърнаха, за да видят едно вбесено джудже, което се опитваше да се надвеси над тях.
— Ние ли? — изненада се Маграт. — Ама ние не сме в…
— Разбира се, че сте, не помниш ли, сложих ви миналата седмица. Действие второ, В подножието, край котлето. Нищо нямате да казвате. Просто символизирате окултните сили в действие. Само се опитайте да изглеждате колкото се може по-порочни. Айде, вие сте ми добри момчета. Досега се справихте много добре.
Хуел тупна Маграт по дупето.
— Много добър цвят на лицето си докарал, Уилф — окуражи я той. — Но, за бога, да беше напъхал още подплънки, не ти е правилна формата. Чудесни брадавици, Билем. Бих казал дори — продължи, като отстъпи крачка назад, — изглеждате толкова гадна група вещици, че човек не може да мечтае за повече. Много добре. Жалко за перуките. Айде сега бягайте. Завесата се вдига след минутка. Потрошете си краката, но да сте навреме там.
Той плесна звънко Маграт по задника още веднъж, като леко си контузи ръката, и забърза нататък да вика някому другиму.
Никоя от вещиците не се осмели да заговори. Маграт и Леля Ог се уловиха, че инстинктивно извръщат погледи към Баба.
Тя изсумтя. Погледна нагоре. Огледа се наоколо. Разгледа ярко осветената сцена. След това плесна с ръце така звучно, че плясъкът отекна о стените на замъка, и ги потри една в друга удовлетворено.
— Удобно — изрече мрачно. — Давайте да започваме представлението.
Леля зловещо присви очи след Хуел.
— Дано ти си строшиш крака — промърмори тя.
Хуел се настани зад кулисите и даде сигнал за вдигане на завесата. И за гръмотевица.
Тя не се състоя.
— Гръмотевица! — изсъска той с глас, който достигна до половината публика. — Действайте!
Един глас проплака иззад най-близката колона:
— Ама аз огънах гръмотевицата, Хуел! Но тя направи само плинк-плинк!
Хуел остана неподвижен за момент, като броеше наум. Трупата го наблюдаваше, поразена от респект, но не и от гръм за съжаление.
Накрая вдигна юмруци към небесата и произнесе:
— Искам буря! Просто буря. Не ми е нужна дори много голяма буря. Каквато и да е буря искам. И държа да бъда абсолютно ЯСЕН! За днес ми СТИГА! Искам буря ВЕДНАГА!.
Копието светлина, с което небето му отвърна, превърна многоцветните сенки по стените на замъка в ослепително бяло и пепелно черно. Последва го тътнеща гръмотевица.
Тя представляваше най-силния звук, който Хуел беше чувал някога. Започна сякаш в черепната му кутия и си проби път навън.
Не заглъхна, а продължи да отеква и отеква от всеки камък на замъка. Посипа се вар. Отдалечена крепостна куличка се пречупи и с бавно движение, грациозна като балерина, се срути деликатно към гладната паст на ждрелото.
Когато всичко утихна, тишината, която остана да виси във въздуха, кънтеше като камбанен звън.
Хуел погледна към небето. Огромни черни облаци се бяха струпали над замъка и закриваха звездите.
Бурята се бе завърнала.
Прекара цяла вечност в усвояване на изкуството. С години се спотайваше из отдалечените долини. Репетираше пред глетчерите. Изучаваше великите бури на миналото. Ошлайфа техниката си до съвършенство. И сега, тази вечер, пред очите на тази очевидно затихнала в очакване публика тя щеше да им представи… Бурята.
Хуел се усмихна. Може би боговете все пак го слушаха в края на краищата. Дощя му се да беше помолил и за хубава машина за вятър.
Замаха истерично към Томджон.
— Хайде, почвай!
Момчето кимна и се впусна в централния си монолог.
— „И ето че господството ни днес е пълно…“
Малко зад него на сцената вещиците седяха прегърбени над котлето си.
— Направили са го от проста тенекия — изсъска Леля. — И е пълно с някаква гадост.
— А огънят е просто боядисана червена хартия — прошепна Маграт. — Оттам изглеждаше толкова истински, а тук — виж, мога да го бучна с пръст…
— Няма значение — спря ги Баба Вихронрав. — Просто изглеждайте заети и чакайте да ви дам знак.
Когато Злият Крал и Добрия Дук започнаха размяната на реплики, която трябваше да доведе до вълнуващата Сцена на дуела, те усетиха с неудобство, че зад гърбовете им се развива някаква напрегната дейност, съпроводена с изблици на кикот откъм публиката. След поредния абсолютно неуместен взрив от смях Томджон рискува да хвърли един поглед.
Едната от вещиците разглобяваше огъня им на парчета. Втората се опитваше да почисти котлето. Третата седеше със скръстени ръце и безстрастно наблюдаваше.
— „Земята съща плаче от тирана…“ — произнесе Уимслоу, след което улови изражението на Томджон и проследи погледа му. Гласът му потрепери и заглъхна.
— „И вика ме за мъст“ — притече му се на помощ Томджон.
— Н-но… — заекна Уилмслоу, като се опита тайно да посочи сцената с кинжала си.
— И след смъртта си не бих се появила някъде с котле като туй — обяви Леля Ог и шепотът й достигна до другия край на двора. — Трябват му поне два дни жулене с парцал и ведро пясък и туй то.
— „И вика ме за мъст“ — настойчиво изсъска Томджон. С периферното си зрение улови Хуел, застинал в състояние на сляпа ярост зад кулисите.
— Как ли го правят да примигва? — поинтересува се Маграт.
— Я по-тихо вие двете — сгълча ги Баба. — Смущавате хората. — Тя повдигна шапката си в посока на Уимслоу. — Продължавайте, млади момко. Не ни обръщайте внимание.
— К’во? — слиса се Уимслоу.
— А-ха, вика те за мъст, така ли? — отчаяно се обади Томджон. — И небесата също жадуват разплата вероятно?
Бурята им подаде реплика, като произведе мълния, която отнесе върха на друга кула…
Дукът се сви на мястото си с лице като панорама на ужаса. Насочи към сцената нещо, което някога беше пръст.
— Това са те — едва си пое дъх той. — Там са. Какво търсят в моята пиеса? Кой им е позволил да влизат в моята пиеса?
Дукесата, която не беше толкова склонна да задава риторични въпроси, повика с пръст най-близкия страж.
На сцената Томджон се потеше сам под тежестта на диалога. Уимслоу не беше на себе си. А ето че Гъмридж, който играеше Добрата Дукеса, с перука от най-фин лен, също беше загубил нишката.
— Аха, зъл крал ли ме нарече тъй тихо, че никой шепота ти не дочу — изграчи Томджон. — И стражата си призовал с таен някакъв сигнал, укрит от ушите и очите.
На сцената странично влетя един страж, загубил равновесие от тласъка на Хуел. Спря и се вторачи в Баба Вихронрав.
— Хуел пита какво по дяволите става? — прошепна той.
— Какво туй беше? — издекламира Томджон. — Не чух ли те да казваш: „Идвам, милейди“?
— Той каза да разкараш тия хора оттука!
Томджон излезе напред на сцената.
— Тий бълнуваш, човече. Виж как ловко отбягвам ленивото тий острие. Виж как отбягвам ленивото тий острие, казах. Острието тий, идиото. Държиш го в проклетата сий ръка, за бога!
Стражът го дари с отчаяна, замръзнала усмивка.
Томджон се поколеба. Тримата актьори около него гледаха немигащо във вещиците. Към него, с неизбежността на данъчна декларация, се приближаваше дуелът с мечове, по време на който очевидно щеше да му се наложи да парира собствените си атаки и да се промуши смъртоносно.
Извърна се към трите вещици. Челюстта му увисна.
И за пръв път през целия му живот феноменалната памет му изневери. Той не можеше да измисли нищо, което да изрече.
Баба Вихронрав се изправи. Приближи се до края на сцената. Публиката затаи дъх. Тя вдигна ръка.
— Призраците на ума и всичките чудовища да си отиват от света, денят на Истината да настъпи… — тя се поколеба — …та-та-та, та-та-та.
Томджон усети, че го обгръща хлад. Останалите също потрепериха.
От дълбините на празните им умове изплуваха слова, пурпурни от кръв и жажда за мъст, слова, които отекваха между стените на замъка, слова, запечатани в силиция, слова, които настояваха да бъдат изслушани, слова, които ги стиснаха така силно за гърлата, че опитаха ли се да не ги произнесат, щяха да си счупят челюстите.
