— Сега боиш ли се от него? — произнесе Гъмридж. — Той е тъй просмукан с вино. Дръж кинжала, съпруже — стоиш на едно острие от кралската корона.

— Не смея — отвърна Уимслоу, като същевременно се опитваше да погледне удивено към устните си.

— Но кой би узнал? — Гъмридж размаха ръце към публиката. Никога досега не бе играл така убедително. — Виж, единствено безоката нощ навън е. Вземи сега кинжала, а утре ще вземеш кралството. Хайде, намушкай го, човече!

Ръката на Уимслоу потрепери.

— Взех го, жено — каза. — Кинжал ли е туй, що пред себе си виждам?

— Разбира се, че е проклетият кинжал. Хайде, действай! Слабите не заслужават пощада. Ще обявим, че е паднал по стъпалата.

— Но хората ще подозират!

— Нямаме ли тъмници? Нямаме ли вериги? Законът, съпруже, е у този, който държи ножа.

Уимслоу отдръпна ръката си.

— Не мога! Той винаги е бил самото милосърдие към мене!

— А ти бъди самата смърт за него…

Дейф дочуваше гласовете, които се донасяха откъм сцената. Нагласи маската, огледа смъртоносното си отражение в огледалото и обзет от сценична треска, се зачете в текста на пиесата.

— Треперете Сега, Вий Смъртний — произнесе той. — Защото Аз Съм Смърт, Който Ни…

— КОГОТО.

— Благодаря — разсеяно отвърна момъкът. — Когото Ни Катинар…

— ЩЕ СПРЕ.

— …Ще Спре, Ни Резе Желязно. Дошъл Съм Да… да… да…

— Да събера в нощта на кралете.

Дейф въздъхна.

— Толкова по-добър си от мене — простена той. — Докарваш верния глас и помниш думите. — Той се обърна. — Само три реплики са и Хуел ще…ме… изкорми… жив.

Той се вцепени. Очите му се окръглиха и се превърнаха в две купички ужас, когато Смърт щракна пръсти пред лицето му.

— ЗАБРАВИ — заповяда той, обърна му гръб и закрачи безшумно към сцената.

Безокият му череп огледа редиците костюми и безпорядъка на гримьорната маса. Кухите му ноздри помирисаха обърканите аромати на нафталин, мазила и пот.

„Нещо друго има тук — помисли си той, — което принадлежи едва ли не на боговете. Човеците са създали свят вътре в света и той отразява истината горе-долу по същия начин, както капката вода отразява пейзажа. И все пак… и все пак… Вътре в този мъничък свят те са се погрижили да поставят всички ония неща, от които си мислех, че биха искали да избягат — омраза, страх, тирания и тъй нататък.“ Смърт беше обзет от любопитство. Човек смята, че иска да избяга от всичко това, а ето че във всяко изкуство, което създава, неизбежно го включва. Смърт беше очарован.

Той беше дошъл със съвсем конкретна и много деликатна задача. Имаше да прибере една душа. Нямаше време за безсмислици. Но какво е времето в края на краищата?

Краката му изиграха кратък неволен танц по каменните плочи на пода. Самичък сред сивкавите сенки, Смърт танцуваше степ.

— …ЗА СЛЕДВАЩОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ СИГУРНО ЩЕ

МИ УВЕСЯТ ЗВЕЗДА НА ВРАТАТА НА ГРИМЬОРНАТА…

Той се стегна, нагласи косата и безмълвно зачака да му подадат реплика.

Досега никога не беше пропускал.

Щеше да излезе и направо да ги усмърти.

— А ти бъди самата смърт за него. Сега!

Смърт влезе, краката му потракваха по пода на сцената. — ТРЕПЕРЕТЕ СЕГА, ВИЙ СМЪРТНИЙ! ЗАЩОТО АЗ СЪМ СМЪРТ, КОГОТО НИ…

Той се поколеба. Поколеба се за пръв път в историята на своето съществуване.

Въпреки че на Диска Смърт се разправя с милиони хора едновременно, в същото време всяка смърт е лична и интимна.

Хората рядко виждаха Смърт, освен онези, дето обладаваха окултни сили и естествено — клиентите му. Причината никой друг да не го вижда е, че човешкият мозък е достатъчно интелигентен и редактира тези гледки, които са прекалено ужасяващи, за да бъдат възприети. Проблемът в момента беше, че няколкостотин души очакваха да видят как Смърт излиза на сцената и следователно го виждаха.

Смърт бавно се извърна и срещна стотиците вперени погледи.

Дори и впримчен в хватката на истината, Томджон разпозна изпадналия в беда събрат-актьор и се пребори да раздвижи устни.

— „…когото ни катинар ще спре…“ — изсъска той през зъби, без да променя изражението си.

Смърт му се ухили истерично, връхлетян от пристъп на сценична треска.

— КАКВО? — прошепна той с глас, сякаш оловно чукче халоса наковалня.

— „… когото ни катинар ще спре, ни резе желязно….“ — окуражи го Томджон.

— …КОГОТО НИ КАТИНАР ЩЕ СПРЕ, НИ РЕЗЕ… ЪХ…- повтори Смърт отчаяно, вторачен в устните му.

— „…желязно…“

— ЖЕЛЯЗНО.

— Не, не мога да го сторя! — произнесе Уимслоу. — Ще ме видят! Долу от галерията някой наднича!

— Няма никой долу!

— Усещам погледа му!

— Жалък идиот! Аз ли трябва да го ръгам зарад тебе? Виж, кракът му стъпи на първото стъпало!

Лицето на Уимслоу се сгърчи от ужас и несигурност. Той отново отдръпна ръката си.

— Не!

От публиката се разнесе писък. Дукът се беше полуизправил от мястото си, напъхал в уста измъчените кокалчета на пръстите си. Втурна се напред сред сащисаните хора.

— Не! Не съм го извършил аз! Не беше тъй! Не можете да разправяте, че е било така! Вие не бяхте там! — Съзря вперените в него лица и замръзна. — Нито пък аз — изкикоти се. — По това време вече спях, знаете. Добре си спомням. По юргана имаше кръв, по пода имаше кръв, не можах да измия кръвта, но за тия неща не трябва да се приказва. Не мога да позволя дискусия по въпроси на националната сигурност. Всичко е просто сън, а щом се събудя утре, той ще бъде отново жив. А утре нищо няма да се е случило, защото утре не се е състояло. Утре ще можете да кажете, че аз не съм знаел. Утре няма да имам спомени за събитието. Какъв шум вдигна само, докато падаше! Достатъчен да разбуди и мъртвите… Кой би си помислил, че има толкова много кръв в себе си? … — Междувременно се беше покатерил на сцената и се хилеше щастливо на групичката актьори. — Надявам се, че това ви изясни ситуацията. Ха. Ха.

В последвалата тишина Томджон отвори уста да изрече нещо подходящо, нещо успокояващо и установи, че не може да каже нищо.

Но една друга личност пристъпи вътре в него, облада устните му и изрече с тях:

— Със собствения ми проклет кинжал, копеле! Зная, че беше ти! Видях те как смучеш палец на върха на стълбището! Още сега бих те убил, но ме спира мисълта, че ще трябва да прекарам следващата вечност в слушане на хленченето ти. Аз, Верънс, бивш крал на…

— Що за признания бяха това? — попита дукесата. Тя застана в центъра на сцената, а зад нея се струпаха половин дузина войници. — Това са само клевети — продължи тя. — Измяна! Декламации на безумни актьори.

— Аз бях скапаният крал на Ланкър! — изрева Томджон.

— В такъв случай си жертва и затова — заинтересувана страна — мило му обясни дукесата. — И не си в правото си да говориш от името на обвинението. В противоречие е с всички прецеденти.

Тялото на Томджон се извърна към Смърт.

— Ти беше на мястото. Видя всичко!

— СЪМНЯВАМ СЕ, ЧЕ БИХ БИЛ ДОПУСНАТ ЗА УМЕСТЕН СВИДЕТЕЛ.

— Следователно нямаш доказателство, а където няма доказателство, няма престъпление — обобщи дукесата. Тя придвижи напред войниците си. — Смятам да приключваме с твоя експеримент

— обърна се към съпруга си. — Струва ми се, че моят начин е по-добър.

Тя огледа сцената и съзря вещиците.

— Арестувайте ги — нареди.

— Не — произнесе Шутът, като пристъпи иззад кулисите.

— Какво рече?

— Аз видях всичко — простичко каза Шутът. — Аз бях в Голямата зала през онази нощ. Милорд, вие убихте краля.

— Не съм! — изпищя дукът. — Не си бил там! Не те видях там! Заповядвам ти да не си бил там!

— Преди не смееше да си признаеш — изсъска лейди Фелмет.

— Да, госпожо. Но трябва да го кажа сега.

Дукът неуверено фокусира погледа си върху него.

— Заклел си ми се във вярност, Шуте! — изсъска той.

— Да, милорд. Съжалявам.

— Ти си труп!

Дукът грабна кинжала от отпуснатата ръка на Уимслоу, втурна се напред и го ръгна чак до ръкохватката в сърцето на Шута. Маграт изпищя.