Бихме искали да кажем, че тя се нажежи в дланта му. Може и тъй да беше.

Баба седеше неподвижна като статуя и почти толкова изстинала. Ужасът на осъзнаването се разстилаше над нея.

— Това сме ние — отбеляза тя. — Около тъпото котле. Това трябва да ни представя нас, Гита.

Леля Ог се спря с орех на половината път към устата. Заслуша се в думите.

— Никога не съм потапяла никакви кораби! — възкликна тя. — Те току-що казаха, че сме удавяли хора! Никога не съм вършила подобни неща!

Горе, на кулата, Маграт сръга Шута в ребрата.

— Аз въобще не изглеждам така. Нали не изглеждам така?

— В никакъв случай — отвърна Шутът.

— И каква коса само!

Шутът надзърна иззад аркадите като усърден водоливник.

— Прилича ми на сламена — обясни той. — И не е особено чиста.

Шутът се поколеба, като драскаше с нокът лишеите по каменния зид от неудобство. Преди да си тръгне от града, попита Хуел за няколко подходящи думи, които да се кажат на девойка, и ги наизусти по пътя към дома. Сега или никога.

— Бих искал да знаеш, че мога да те сравня само със слънчев Летен ден. Защото — ами-и 12 юни беше доста приятен и… О, пак изчезна…

Крал Верънс сграбчи края на седалката. Пръстите му преминаха през дървото. Томджон тържествено се бе появил на сцената.

— Това той ли е? Това ли е синът ми?

Нестрошеният орех изпадна от пръстите на Леля и се изтърколи на земята. Тя кимна.

Верънс извърна измъчено, прозрачно лице към нея.

— Но какво прави той? Какви ги говори?

Леля поклати глава. Кралят слушаше с отворена уста Томджон, който с накуцване стигна до центъра на сцената и започна основния си монолог.

— Струва ми се, че изобразява тебе — с далечен глас каза Леля.

— Но аз никога не съм куцал така! Защо има гърбица? Какво му е на крака? — Той се заслуша отново и добави с потресен тон: — И със сигурност никога не съм правил така! Или пък така. Защо разправя, че съм вършил подобни работи?

Той хвърли на Леля продължителен, изпълнен с молба поглед. Тя вдигна рамене.

Кралят се пресегна нагоре, свали призрачната си корона и я разгледа.

— Но това на главата му е моята корона! Виж, същата е! А разправя, че съм извършил всичките тия… — Той млъкна за минута, за да изслуша поредния куплет, и добави: — Добре. Това може и да съм го правил. Подпалил съм някоя и друга колиба, вярно. Но всеки го прави. Поощрява строителната индустрия.

Той върна призрачната корона на главата си.

— Защо говори всичките тия небивалици за мене? — умолително запита той.

— Изкуство е това — отговори Леля. — То, кажи го де, е огледалото на живота.

Баба се извърна внимателно и огледа публиката. Те се взираха с възхитени лица в изпълнителите. Думите се изливаха върху тях в бездиханния въздух. Всичко беше реално. Беше дори по-реално от самата реалност. Това си беше история. Може и да не беше истина, но какво значение имаше.

Баба никога не бе имала особено време за думите. Те бяха тъй нематериални. Сега й се искаше да беше отделила време. Думите наистина бяха нематериални. Бяха меки като водата, но бяха и мощни като нея и сега заливаха публиката, подронваха бентовете на истинността и отмиваха миналото.

Това там сме ние. Всеки ни познава и знае кои сме в действителност, но ще се запомни ставащото на сцената — три дърдорещи дърти вещици с островърхи шапки. Всичко, което сме направили, всичко, което сме били, няма да съществува повече.

Тя се загледа в призрака на краля. Е, не беше по-лош от който и да е друг владетел. Може и да е опожарявал по някоя и друга колиба от време на време, някак си без да му пука много, но го е правил единствено когато е бил истински ядосан някому, пък и обикновено после я е възстановявал. Когато е наранявал света, раните са били лечими.

Който и да го беше писал тоя Театър, е разбирал как се използва магията. Дори и аз вярвам, че това се е случило, дето много добре зная, че няма капчица истина. Това е то Изкуството като Огледало на живота. Затова всичко се отразява точно наопаки.

Загубени сме. Срещу тази магия не можем да сторим нищо, без да се превърнем в обратното на това, което трябва да бъдем.

Леля Ог зверски я ръгна в ребрата.

— Чу ли го туй? — попита тя. — Единият каза, че сме хвърляли бебета в котела! Това си е жива клевета! Не възнамерявам да седя повече тука и да ги слушам как дърдорят за бебетата и котлите!

Баба я сграбчи за пелерината, когато Леля понечи да се изправи.

— Недей да правиш нищо! — изсъска й Баба. — Само ще влошиш нещата.

— Опропастено било от калпавата грозница. Сигурно имат предвид младата Мили Хипууд, дето не посмяла да признае на майка си и излязла уж да събира дърва. Цяла нощ не мигнах заради нея — измърмори Леля. — Но на момиченцето нищо му нямаше. Клевета! Защо „калпава грозница“?

— Думи — прошепна Баба. — Нищо друго не остава. Единствено думите.

— А сега излезе един човек с тромпет. Какво ли смята да прави? О, край на Първо действие.

Словата няма да бъдат забравени, мислеше си Баба. Те имат своя собствена сила. Пък и са дяволски добри.

Изтрещя втори буреносен тътен и завърши с оня шум, който се разнася, да речем, когато някой изпусне на земята лист тенекия.

Отвън, в света около сцената, жегата задушаваше като с възглавница и изстискваше всичкия животец от въздуха. Баба видя как някакъв лакей се надвеси над ухото на дука. Не, той няма да спре пиесата. Разбира се, че няма. Той иска събитията да следват посоката си.

Дукът като че усети острия й поглед с тила си. Обърна се, намери я с очи и й се усмихна със странна, тънка усмивчица. След това сръга жена си. Двамата избухнаха в смях.

Баба често се чувстваше ядосана. Смяташе го за една от силните си черти. Искреният гняв беше една от най-големите съзидателни сили на света. Но човек трябва да се научи как да го контролира. Това обаче не означава да го остави да се отцеди постепенно. Човек заприщва бента му, внимателно оформя ударната му мощ, наводнява цели равнини на ума си с него и тогава, когато цялата структура аха да се срути, отпушва тъничък изход в основата му и освобождава твърдата като стомана струя гневна мощ да задвижи турбините на отмъщението.

Тя почувства земята под себе си въпреки няколкото етажа подземия, паважа, гьона на подметките и двата ката чорапи. Усети очакването.

Чу кралят да казва:

— Моята плът и кръв? Защо ми причинява всичко това? Ще отида да говоря с него!

Баба хвана внимателно ръкава на Леля Ог.

— Ела, Гита.

Лорд Фелмет се облегна назад в трона си и диво се ухили на света, който в момента изглеждаше съвсем правилно. Нещата се нареждаха по-добре, отколкото смееше да се надява. Можеше да усети как миналото се разтапя край него както лед напролет.

Хрумна му нещо и повика лакея си.

— Викни капитана на стражите — нареди той — и му кажи да намери вещиците и да ги арестува.

Дукесата подсмръкна.

— Спомни си какво стана миналия път, глупако!

— Тогава оставихме две от тях на свобода — отговори дукът. — Този път… и трите. Вълната на обществените чувства е на наша страна. Подобни неща влияят на вещиците, можеш да си сигурна.

Дукесата изпука кокалчетата на пръстите си, за да демонстрира виждането си за общественото мнение.

— Трябва да се съгласиш, съкровище мое, че експериментът ни изглежда проработи.

— Така изглежда.

— Чудесно. Не стой така, човече! Искам ги заловени, преди да е свършила пиесата. Затворени, под ключ.

Смърт нагласи картонения череп пред огледалото, намести качулката в подходящи гънки, отстъпи крачка назад и огледа цялостния ефект. Това щеше да бъде първото му участие с реплики. Искаше му се всичко да бъде наред.

— Треперете Сега, Вий Смъртний — произнесе той. — Защото Аз Съм Смърт, Който Ни… ни…ни… Хуел, който ни какво?

— О, за бога, Дейф! „Когото ни катинар ще спре, ни резе желязно“, наистина не мога да разбера какво му е мъчното… не нататък, идиоти такива! — Хуел се втурна през мелето зад кулисите, за да спре двама настойчиви сценични работници.