— Думите могат да променят света — забеляза той.

Тя присви очи.

— Това си го споменавал и по-рано. Но все още не си успял да ме убедиш. Според мен силните мъже са тези, които могат да променят света. Силните мъже и техните дела. Думите са просто като глазура върху тортата. Разбира се, на тебе може да ти се струва, че са важни. Нали си слабак — нищо друго не ти остава.

— Ваше благородие греши.

Пръстите на дукесата нервно забарабаниха по страничната облегалка на трона.

— Далеч по-добре би било за теб — процеди тя, — ако си в състояние да подкрепиш някак този си коментар.

— Милейди, нали дукът иска да изсече горите?

— Дърветата заговорничат зад гърба ми — прошепна лорд Фелмет. — Чувам ги как си шепнат, когато излизам на езда. Говорят лъжовни неща за мене!

Дукесата и Шутът размениха погледи.

— Но тази му идея — продължи Шутът — се сблъска с фанатична опозиция..

— Какво?

— На хората не им харесва.

Дукесата избухна.

— Какво значение има пък това? — ревна тя. — Нали ние управляваме! Те или ще правят каквото им наредим, или ще бъдат безжалостно екзекутирани!

Шутът скокна и размаха помирително ръце.

— Скъпа, така скоро ще ни се свършат хората — измърмори дукът.

— Няма нужда, няма нужда! — отчаяно заговори Шутът. — Нищо подобно не е необходимо да правите! Това, което трябва да направите, е… — той направи пауза, а устните му се размърдаха беззвучно — … да стартирате дългосрочен и амбициозен план за разширяване на земеделската индустрия, който ще осигури заетост на работната ръка във вятърните мелници, ще разкриете нови земи за разработване и ще ограничите сферата на действие на бандитизма.

Този път дукът изглеждаше напълно объркан.

— И как ще го направя всичкото това? — попита.

— Като изсечете гората.

— Ама ти каза, че…

— Млъквай, Фелмет — сопна се дукесата. После подложи Шута на продължителен изпитателен поглед. — Как точно — попита след малко — би нарекъл събарянето на къщите на хората, които не харесваме?

— Прочистване на градската среда — отговори Шутът.

— Мислех си и да ги подпалим.

— Прочистване и хигиенизиране на градската среда — бързо каза Шутът.

— И да посипя земята след тях със сол.

— Божке, подозирам, че това си е направо прочистване и хигиенизиране на градската среда, придружено с програма за екологично подобряване на района. Би било добра идея да бучнете няколко дръвчета отгоре.

— Никакви дървета повече! — викна Фелмет.

— О, не се безпокойте. Те тъй и тъй няма да се хванат. Важното е да ги посадите.

— Искам и да повиша данъците — продължи дукесата.

— Ами-и, чиче…

— Не съм ти чичо.

— Лелче?

— Не.

— Ами-и… красавице… значи имате нужда да финансирате вашата амбициозна програма за развитие на държавата.

— Моля? — не разбра дукът, който отново се беше загубил по пътя.

— Той иска да каже, че изсичането на дърветата ще струва пари — обясни дукесата и се усмихна на Шута.

Всъщност за пръв път го погледна, без да съзре в него единствено дребна, отвратителна хлебарка. Елементът на хлебарката определено продължаваше да присъства в погледа й, но сега той говореше: добра малка хлебарчица, научила си се да правиш номера.

— Интересно — обяви тя. — Но могат ли думите ти да променят и миналото?

— Туй даже е по-лесно, струва ми се — отговори Шутът. — Защото миналото е просто онова, което хората помнят, а спомените са само думи. Кой си спомня какъв е бил кралят преди хиляда години, да речем? Единственото, което остава, са спомените и приказките. И театърът, естествено.

— Ах, да. Ходих веднъж да гледам една пиеса — намеси се Фелмет. — Група юнаци по тесни чорапогащи се размотаваха по сцената. Много викаха. На хората им хареса.

— Да не искаш да кажеш, че историята е това, което ние внушим на хората? — обърна се отново към Шута дукесата.

Той огледа тронната зала и погледът му падна върху портрета на крал Грюнебери Добрия (906–967).

— Той бил ли е добър? — посочи към картината. — Кой знае? В какво именно е бил добър? Но ще си остане в историята като Грюнебери Добрия, докато свят светува.

Дукът се приведе напред на трона, а очите му горяха.

— Искам да бъда добър владетел. Искам хората да ме харесват. Искам хората да ме запомнят с обич.

— Нека да допуснем — започна отдалеч дукесата, — че има и други факти, обект на противоречиво тълкуване. Исторически бележки, които са малко… неясни…

— Не съм го направил аз — бързо каза дукът. — Той се подхлъзна и падна. И това беше. Подхлъзна се и падна. Аз даже не бях там. Той ме нападна. Беше самозащита. — Гласът му се сниши до неясно мърморене. — Нямам спомени за ситуацията.

Потърка ръката, с която бе държал кинжала, въпреки че терминът ставаше все по-неподходящ.

— Кротко, съпруже — лавна дукесата. — Знам, че не си го извършил. И аз не бях с тебе на мястото, ако си забравил. И не ти подадох кинжала. — Дукът отново потрепери. — А сега, Шуте — продължи лейди Фелмет, — бях стигнала, доколкото си спомням, дотам, че вероятно има определени факти, които следва да бъдат правилно документирани.

— Божке, за това, дето и двамата ви е нямало там през цялото време ли? — проницателно попита Шутът.

Истина е, че словата обладават голяма мощ и едно от нещата, на които са способни, е да се изплъзват от устата на човека, без да му оставят шанс да ги спре. Ако думите бяха пухкави малки агънца, тогава Шутът би наблюдавал как — скок-подскок — потъват едно по едно в огнеметния поглед на дукесата.

— Нямало ни е къде? — попита тя.

— Никъде — припряно отговори Шутът.

— Глупак! Никъде е все някъде.

— Искам да кажа, че може да сте били навсякъде освен на върха на стълбището — поправи се Шутът.

— На кое стълбище?

— Което и да е стълбище — започна да се поти Шутът. — Ясно си спомням, че не ви видях.

Дукесата го фиксира с поглед още малко.

— Хубаво, стига добре да го помниш — процеди тя и шумно се почеса по брадичката. — Значи казваш, че реалността е съставена единствено от безсилни думи. Следователно, думите са действителността. Но могат ли да се превърнат в история?

— Много добра пиеса беше оная, дето я гледах — замечтано говореше сам на себе си Фелмет. — Имаше много боеве, но никой не умря наистина. И доста хубави монолози имаше.

Откъм брадичката на дукесата отново се разнесе стържене като с шкурка.

— Шуте?

— Милейди?

— Можеш ли да напишеш пиеса? Такава, която да обиколи света и да бъде помнена дълго след като слуховете утихнат?

— Не, милейди. За това е нужен специален талант.

— А можеш ли да намериш някой, който има такъв талант?

— Срещат се подобни хора, милейди.

— Намери ми някой от тях — измърмори дукът. — Намери най-добрия. Най-добрия. Истината ще възтържествува. Намери ми такъв човек.

Бурята си отдъхваше. Не че й се искаше, но понякога се налагаше. Беше прекарала две седмици да изучава изключително известния антициклон над Морето на Ръба, който даваше представления всеки божи ден. Висеше непрекъснато около студения му фронт, благодарна за всяка изникнала възможност да изкорени случайно дръвче или да вдигне във въздуха някоя прерийна къщурка и да я запрати към най-близкия изумруден град. Но големият климатичен пробив така и не настъпи за нея.

Тя утешаваше сама себе си, че дори истински великите бури на миналото — като Големия тайфун от 1789, да речем, или пък Урагана Зелда и Удивителния й дъжд от жаби — бяха преминали през подобен спад в кариерата си. Това си беше просто част от вековните традиции на времето.

Освен това се поразкърши в стихийния еквивалент на пантомимата долу из равнините, като ръсваше по някой извънсезонен сняг или докарваше убийствено измръзване на милиони. Сега не й оставаше нищо друго, освен да погледне философски на завръщането си у дома, където нямаше кой знае с какво да се занимава, само да духа изтравничетата насам-натам. Ако беше човек, бурята в момента щеше да работи на половин ден, като разнася хамбургери, нахлупила картонена шапчица.