— Ще са ни нужни месеци да се дотътрим дотам.
— На мене би ми харесало да отида — обяви Томджон. — Там съм роден.
Витолър се загледа в тавана. Хуел се загледа в пода. Всичко би било по-добре в този миг, освен да срещнат погледите си.
— Вие така сте ми казвали — продължи момчето. — Казахте, че докато сте гастролирали из планините…
— Да, но не си спомням точно къде — промърмори Витолър. — Всичките тия планински селца ми изглеждат съвсем еднакви. Повече време сме прекарали да бутаме колите през рекичките и да ги влачим нагоре по хълмовете, отколкото на сцената.
— Мога да взема някои от младите и да направим лятно турне — предложи Томджон. — Ще им изиграем старите шлагери. И пак ще се върнем навреме за Деня на следобедния чай за душата.
Ти можеш да останеш тук и да наглеждаш как върви строежът на театъра, а ние ще се върнем за Тържественото откриване. — Ухили се на баща си. — За момчетата ще е добре — проточи лукаво. — Нали винаги си казвал, че младите не знаят какво значи истинско представление.
— Хуел дори още не е написал пиесата — отбеляза Витолър.
Хуел бе потънал в мълчание. Седеше и се взираше в нищото. Не след дълго ръката му забърника из пазвата на двуредния му жакет и измъкна оттам свитък хартия, след това изчезна в пояса му и извади малка мастилничка, запушена с коркова тапа, и снопче перодръжки.
Те наблюдаваха как, без дори да ги погледне, джуджето приглади хартията, отпуши мастилничката, потопи перото, подържа го насочено за момент над листа като ястреб над жертва и започна да пише.
Витолър кимна на Томджон.
Като пристъпяха колкото се може по-тихо, двамата напуснаха стаята.
В ранния следобед внесоха поднос храна и ново снопче хартия.
Вечерта подносът си стоеше неначенат. Хартията беше свършила.
Няколко часа по-късно преминаващ член на трупата докладва, че е чул крясък: „Така не може! Всичко е обърнато наопаки!“, и звук от хвърлен през стаята предмет.
Тъкмо преди лягане до Витолър достигна гръмогласно искане за още свещи и нови пера.
Томджон се опита да си легне рано тая нощ, но сънят му беше прекъснат от творческата дейност в съседната стая. Разнасяха се декламации за някакви балкони, както и мърморене дали светът наистина се нуждае от машини за морски вълни. Останалото бе мълчание, с изключение на яростното скърцане на перата.
По едно време Томджон засънува.
— Всичко ли сме донесли тоя път?
— Да, Бабо.
— Наклади огъня, Маграт.
— Да, Бабо.
— Хубаво. Хайде сега…
— Всичко съм записала, Бабо.
— Мога да чета, мойто момиче, задължена съм ти много. Туй к’во е: „Котлето ти избиколи, отровните вътрешности изхвърли…“ Това пък какво ще рече?
— Нашия Джейсън закла едно прасе вчера, Есме.
— На мене ми се струват съвсем добри чревца, Гита. Поне два хубави обяда има в тях, ако ме питаш.
— Моля те, Бабо.
— Ако знаеш само колко хора гладуват в Клач и не биха си отвърнали носовете от тях, това само искам да ти кажа… Хубаво де, хубаво. „Златно зърно и леща в котлето кипни, та задуши.“ А жабата къде отиде?
— Моля ти се, Бабо. Само ни бавиш.. Знаеш, че Старата Уимпър беше против безсмислените жестокости. Растителният протеин е напълно приемлив заместител.
— Това означава ли, че няма да слагаме саламандри и блатни змии?
— Няма, Бабо.
— Ами врътка от тигър?
— Тука е.
— Какво, по дяволите, е това, ще ме извинявате за клачианския ми?
— Това е тигърска врътка. Нашият Уейн я купил от някакъв търговец от чужбинските краища.
— Сигурна ли си?
— Нашият Уейн специално е питал, Есме.
— На мене ми прилича на съвсем обикновена врътка. Абе, хубаво. „Хопни-тропни, скокни-тропни. Огънче, гори, котленце, ври…“ Маграт, ЗАЩО котлето не ври?
Томджон се събуди разтреперан. Стаята беше тъмна. Няколко звезди пронизваха градската мъглица, от време на време крадец изсвирваше в нощта и забързани стъпки се разнасяха, когато се отправеше по напълно законните си дела.
Съседната стая бе потънала в тишина, но в процепа под вратата се виждаше светлинката от свещта.
Върна се в леглото си.
От другата страна на придошлата река Шутът също не можеше да заспи. Той бе отседнал в Гилдията на смешниците, не по свой избор, разбира се, а защото дукът не му бе дал пари за нищо друго, пък и по принцип не му беше лесно да заспи. Мразовитите стени извикваха толкова спомени. Ако се заслушаше, можеше да чуе приглушени хлипания и спорадично хленчене да се донасят от студентските общежития, докато възпитаниците обмисляха ужасното бъдеще, простряло се пред тях.
Понамести твърдата като камък възглавница и потъна в неспокоен сън. Дори започна да сънува.
— Сурово и накълцано, да. Но не се казва как точно да го накълцаме.
— Старата Уимпър препоръчваше да се пробва малко в чаша със студена вода. Като карамел.
— Колко жалко, че не сме се сетили да си донесем чаша, Маграт.
— Есме, мисля, че трябва да продължаваме бързо. Нощта скоро ще свърши.
— Да не ме обвинявате, ако не работи като хората. Дай да видим сега-а… „Козина от бабуин и…“ У кого е козината? А, благодаря ти, Гита, въпреки че това повече ми прилича на котешки косми, ама карай да върви. „Козина от бабуин и коренче от мандрагора…“ Това пък ако е истинска мандрагора, много ще се изненадам. „…Сок от морков и език на патък.“ Разбирам, малко хумор има тука, види се…
— Побързай, моля те!
— Добре де, добре. „Качулка от кукумявка и светлик от светещ червей. Кипни — и след това остави да къкри.“
— Да ти кажа, Есме, това даже е вкусно.
— Абе, не трябва да го пиеш, бе, загубена доайенка такава!
Томджон се изправи рязко в кревата си. Това бяха те, същите, със същите лица и гьлчащи гласове, изкривени от времето и пространството.
Дори след като надникна през прозореца, откъдето светлината на новия ден се разливаше над града, той продължаваше да чува гласовете им в далечината подобно на отдалечаваща се буря…
— Аз, да речем, изобщо не вярвам в езика на патъка.
— Още е прекалено течно. Да му досипем ли малко царевично брашно?
— Няма значение. Или ще дойде по тоя начин, или няма…
Той стана и наплиска очите си с вода от легена.
Тишината долиташе на талази откъм стаята на Хуел. Томджон се мушна в дрехите си и бутна вратата.
Изглеждаше, сякаш там бе натрупал сняг. Валяло беше на огромни тежки снежинки, които бяха отплували към различните кьошета на стаята. Хуел седеше зад писалището си в центъра на стаята, положил глава върху куп листове хартия, и хъркаше. Томджон прекоси на пръсти стаята и събра безразборно разхвърляните листа. Изглади ги и зачете:
КРАЛЯТ: Сега смятам просто да окача короната си на туй храстче тука и искам вие да ми кажете, ако някой се опита да я вземе.
ГЛАСОВЕ: Да!
КРАЛЯТ: Ако пък и успея да си намеря кончето…
(Първи наемен убиец изниква иззад скалата.)
ПУБЛИКАТА: Зад теб!
(Първи наемен убиец се укрива.)
КРАЛЯТ: Шегички ли се опитвате да въртите на свойто царче, вий гадни…
Нататък имаше много задраскано и голямо мастилено петно. Томджон захвърли листа и измъкна нов от купчината.
КРАЛЯТ: Туй да не е патка нож кинжал, дето виждам зад досами пред себе си, човката дръжката му насочена към мен ръката ми?
ПЪРВИ УБИЕЦ: Кълна се, че не е тъй. О, не, ни най-малко!
ВТОРИ УБИЕЦ: Вий истина глаголите, царю! О, да, тъй си е!
Ако можеше да съди по гънките на хартията, точно този лист е бил запратен с особена сила към стената. Хуел веднъж бе обяснил на Томджон теорията си за вдъхновението и по всичко изглеждаше, че нощес се бе изсипал същински порой.
Очарован от възможността да надникне отвътре в творческите процеси, Томджон пробва трети захвърлен лист:
КРАЛИЦАТА: За бога, шум се донесе отвъд! Дали съпругът ми не се завръща веч? Бързо влизай в гардероба и не смей да се показваш, дорде повеля не получиш!
