— Магическият меч е важен — обясни Маграт. — Човек трябва да притежава меч. Можем да му измайсторим — добави с копнеж в гласа тя. — От стомана, закалена с небесен огън. Имам си за — писано заклинанието. Взимаш малко стомана, закалена с небесен огън — неуверено започна тя, — и след това правиш меч от нея.

— Нищо общо не искам да си имам с това — отсече Баба. — Човек може да чака с дни да падне светкавица, а накрая, когато удари, ти откъсва ръката като едното нищо.

— И рождено петно с форма на ягодка — продължи Леля Ог, която дори не забеляза прекъсването.

Двете я изгледаха очаквателно.

— Рождено петно с форма на ягодка — повтори тя. — Всеки принц, който идва да предяви правата си върху кралството, трябва да го има. Всички го знаят. Естествено, не знам откъде разбират, че е именно ягодка.

— Не мога да трая ягоди — процеди Баба, докато изучаваше отново кристала.

В напуканите му глъбини, вмирисани на ланшни раци, Томджон целуна родителите си за сбогом, ръкува се или прегърна останалата част от трупата и се покатери на предната кола.

Трябва да е проработило, каза сама на себе си Баба. Иначе нямаше да се запъти насам, нали? А тия, другите, сигурно са храбрата му дружина от верни другари. Това си е в крайна сметка въпрос на здрав разум. Никой не тръгва сам на петстотин мили път през опасна местност, всичко може да му се случи. Предполагам, че оръжията и доспехите им са в каруците.

Съмнение я загриза отвътре и тя се зае незабавно да го разсее. Каква друга причина би имал да идва насам? Явно сме направили заклинанието както трябва. Само дето поомешахме съставките. И повечето от баенето. И вероятно не го извършихме в правилното време. И Гита отнесе повечето на котката вкъщи, което със сигурност не е редно.

Но той е на път. Делата са важни, не думите.

— Метни му отгоре кърпата, като свършиш, Есме — помоли Леля. — Винаги се тревожа някой да не ме зяпа, докато се къпя.

— Той тръгна на път — заяви Баба с такова удовлетворение в гласа, че човек можеше да мели царевица с него. Нахлупи черната кадифена торбичка върху кълбото.

— Дълъг път го чака — отбеляза Леля. — Всякакви опасности ще го дебнат. Може да попадне на бандити.

— Ще се наложи да бдим над него — отвърна Баба.

— Не е редно. Ако ще става крал, трябва сам да печели битките си — намеси се Маграт.

— Ама ние не искаме да се размотава и да пилее силата си — грижовно се обади Леля. — Искаме си го хубав и свеж, като се появи тука.

— А сетне, надявам се, ще го оставим да води битките си тъй както иска — настоя Маграт.

Баба плесна с ръце, доволна от свършената работа.

— Точно тъй. Стига да се уверим, че побеждава, разбира се.

Събрали се бяха в къщата на Леля Ог. След като Баба си тръгна на зазоряване, Маграт си намери извинение да се забави под предлог, че ще помогне на Леля да разтреби.

— Какво стана с ненамесата? — попита тя.

— Какво имаш предвид?

— Много добре разбираш, Лельо!

— Ама това не е сериозно намесване — неуверено обясни Леля Ог. — Просто подпомагаме нещата да си дойдат по местата.

— Сигурно наистина не мислиш така!

Леля тежко седна и неспокойно отмести една възглавничка.

— Виж сега, тая работа с ненамесването е идеална при нормален курс на събитията — започна тя. — Лесно е да не им се месиш на хората, когато не е необходимо. Но аз имам семейство, за което трябва да мисля. Нашият Джейсън вече се е бил няколко пъти заради това, дето хората говорят. Нашия Шон са го изхвърлили от войската. Тъй както го виждам аз, като изберем нов крал, той ще ни дължи някоя и друга услуга. Всичко е точно.

— Ама само допреди седмица ти разправяше… — започна Маграт и спря, шокирана от тази демонстрация на прагматизъм.

— Седмицата може да бъде много дълго време в магьосническия занаят — отговори Леля. — Петнайсет години, да речем. Както и да е, Есме го е взела много насериозно, а аз не съм в настроение да я спирам.

— Тоест ти току-що ми каза — хладно започна Маграт, — че „ненамесата“ в събитията е като обещание да не плуваш. Абсолютно никога не го нарушаваш, освен ако не се озовеш във водата.

— По-добре, отколкото да се удавиш — отвърна Леля.

Тя се протегна и свали от поличката над камината порцеланова лула, прилична на малка катранена яма. Запали я с боринка, изпаднала от огъня под внимателния поглед на Грибо, който я съзерцаваше от възглавничката си.

Маграт небрежно свали покривалото от кълбото и погледна в него.

— Струва ми се понякога — каза тя, — че никога няма да разбера до дъно вещерския занаят. Точно когато реша, че съм схванала правилата, и те се променят.

— Ние сме обикновени хора. — Леля издуха облак синкав дим към комина. — Всеки си е просто обикновен човек.

— Мога ли да взема назаем кристалното ти кълбо? — внезапно попита Маграт.

— Заповядай — ухили й се Леля. — Да не сте се скарали с твоя младеж?

— Не разбирам за какво намекваш.

— Не съм го виждала тъдява вече седмици наред.

— О, дукът го изпрати в… — Маграт спря, сетне продължи: — Изпрати го надалеч по някаква работа. Не че ме е грижа във всеки случай.

— Личи си. Вземи кълбото, разбира се.

Маграт беше доволна, когато успя да се прибере най-после у дома. Никой не би тръгнал нощем из ливадите, но през последните няколко месеца нещата видимо се бяха влошили. Освен обичайното подозрение, което таяха към вещиците, на хората в Ланкър, общуващи с чужбина, бе започнало да им просветва, че а) или по света са се случвали далеч повече неща, отколкото те бяха чували, или б) времето е спирало. Подобни неща не бяха никак лесни за доказване24, обаче няколкото търговци, които се завърнаха по планинските пътеки в края на зимата, изглеждаха поостарели доста повече, отколкото би трябвало. Неочакваните събития бяха повече или по-малко очаквани в планините Овнерог заради високия магически потенциал, но няколко години да изчезнат само за една нощ — това идваше малко в повечко.

Маграт залости портата, хлопна кепенците и положи внимателно зеленото стъклено кълбо на кухненската маса.

След това се съсредоточи…

Шутът дремеше под брезента на някакъв речен шлеп, който пътуваше нагоре по Анкх с постоянните две мили в час. Не беше кой знае колко вълнуващ метод за придвижване, обаче човек обикновено стигаше, закъдето се беше отправил.

Шлепът изглеждаше достатъчно устойчив, но въпреки това Шутът се мяташе и въртеше насън.

Маграт се чудеше какво ли е цял живот човек да прави нещо, което не желае. Също като да е умрял, реши тя, само че още по-лошо, защото е жив и страда.

Тя смяташе, че Шутът е слаб, заблуден и че отчаяно се нуждае от подкрепа. А ето че сега копнееше да дочака завръщането му, само и само да може никога да не го вижда повече.

Лятото беше дълго и горещо.

Трупата не се беше разбързала. Доста път лежеше между Анкх-Морпорк и планините Овнерог. Дори Хуел трябваше да се съгласи, че им беше много забавно. А джуджетата като цяло не се чувстват на ти с това понятие.

„Както ви се иска“ се приемаше изключително добре. Тя винаги се приемаше. Младоците надминаха себе си. Забравяха си репликите, въртяха си шеги. В Сто Лат изиграха цялото трето действие на „Гретелина и Мелиас“ на фона на декора от „Магическите войни“, но май никой не забеляза, че най-известната любовна сцена в историята бе представена на фона на приливна вълна, помитаща континента. Това стана, защото Томджон изпълняваше Гретелина. Ефектът от неговото появяване бе тъй объркващо вцепеняващ, че Хуел го накара да играе друга роля на следващата сцена, стига това определение да е подходящо за наета за един ден плевня. Въпреки това той продължаваше да приковава вниманието на зрителите, макар Гретелина да се играеше от младия Уимслоу, който леко простееше и честичко се запъваше, но пък пъпките по лицето му вероятно скоро щяха да изчезнат.

На следващия ден в някакво безименно селце насред безбрежно море от зелки Хуел накара Томджон да изиграе Стария Мъскин в „Както ви се иска“ — роля, в която Витолър винаги беше блестящ. Никой под четиридесетте не би могъл да я изиграе добре, ако не иска Стария Мъскин да ходи с напъхана възглавница под жакета и с изрисувани бръчки.