Хуел не се смяташе за стар. Баща му все още копаеше по три тона руда на ден, а беше над двестагодишен.

Е, сега се почувства старец. Видя как Томджон излиза с куцукане от сцената, и за секунда почувства какво е да бъдеш дебел старец, маринован във вино. Той продължава да води старите си войни, за които никой повече не го е грижа, увиснал над пропастта между средната възраст и старостта, ужасен да направи следващата крачка. Увиснал, но само на една ръка, защото с другата показва среден пръст на смъртта. Разбира се, знаеше всичко това, докато беше писал текста. Но не го разбираше.

Същата тази магия за съжаление не се беше вселила в новата пиеса. Бяха я пробвали няколко пъти просто за да видят как ще върви. Публиката гледаше внимателно, след което се разотиваше по домовете си. Даже не се главоболяха да мятат предмети. Не че беше чак толкова лоша. Просто не беше нищо особено.

Но нали включи вътре всички необходими съставки? Традицията беше пълна със зли властници, които са си получили заслуженото. Вещиците винаги се харесваха. Появата на Смърт беше особено успешна, с някои много добри реплики. Като се омеша всичкото това заедно… явно нещата се неутрализираха взаимно и се превръщаха с еднообразна баналност в запълване на сценичното време.

Късно нощем, когато актьорите спяха, Хуел ставаше и трескаво пишеше. Преместваше сцените, орязваше репликите, добавяше нови реплики, постави клоун, включи още един двубой и нагласи специалните ефекти. Пиесата се превръщаше в огромно грандиозно платно, което отблизо предизвикваше взрив от впечатления, но от разстояние приличаше просто на размазани петна.

Когато го връхлетеше по-мощен порой вдъхновение, той дори се опитваше да смени стила си. Ранобудниците редовно намираха сутрин смачканите неуспешни експерименти да красят тревата край колите като някакви изключително начетени гъби.

Томджон си запази един от най-странните:

ПЪРВА ВЕЩИЦА: Той закъснява.

(Пауза)

ВТОРА ВЕЩИЦА: Каза, че ще дойде.

(Пауза)

ТРЕТА ВЕЩИЦА: Каза, че ще дойде, но не идва. Туй е последният ми тритон. За него го пазех. А той не дойде.

(Пауза)

— Струва ми се — посъветва го по-късно Томджон, — че трябва малко да поуспокоиш топката. Вече свърши всичко, което ти поискаха. Никой не е казвал, че трябва да става шедьовър.

— Само ако можех! Само ако можех да я направя както трябва.

— Абсолютно ли си сигурен за призрака? — попита Томджон. От начина, по който подхвърли репликата, стана ясно, че той не беше.

— Нищо му няма на призрака ми — озъби се Хуел. — Сцената с призрака е най-доброто, което съм писал някога.

— Просто се чудех дали точно в тази пиеса трябва да го мушнеш.

— Призракът остава. Хайде вече да вървим, момче.

Два дена по-късно, когато синьобялата стена на планините Овнерог започна да преобладава в пейзажа над хоризонта по посока на Ръба, трупата беше нападната. Не беше нещо особено драматично — тъкмо бяха избутали колите през някакъв брод и си отдъхваха в сянката на малка горичка, когато от нея цъфнаха обирджии.

Хуел плъзна поглед по дължината на половин дузина лекьосани ръждиви остриета. Собствениците им като че не бяха уверени какво да правят оттук нататък.

— Фактурата остана някъде при мен… — започна той.

Томджон го сбута.

— Тия май не са членове на Гилдията — изсъска му. — По-скоро са на свободна практика.

Добре би било да споменем, че водачът на бандитите беше чернобрад наперен грубиян с червена кърпа на главата, златна обица и чене, с което да се остърже тиган. Всъщност дори е задължително да го споменем. Така си и беше. Хуел реши, че дървеният крак е чисто преиграване, но човекът явно се беше вживял в ролята.

— Айде сега — каза главатарят на бандитите. — Да видим какво сме си хванали ние тука и дали има пари?

— Ние сме актьори — отговори Томджон.

— Това отговаря и на двата въпроса — обясни Хуел.

— И никой да не ми се прави на много отворен — заплаши бандитът. — Живял съм в града и мога да позная, когато някой вземе да ми хитрее. И… — той се извърна наполовина към своите хора и вдигна вежда в знак, че следващата му забележка ще бъде остроумна — …ако не внимавате, аз ще направя някои остри забележки.

Зад гърба му се възцари мъртва тишина, докато той не направи нетърпеливо движение с меча си.

— Хубаво — продължи на фона на нестроен хор от неуверен смях. — Значи сега ще вземем каквито излишни пари имате, ценности, храна и някои по-хубави дрехи.

— Мога ли да кажа нещо? — попита Томджон.

Трупата се отдръпна от него. Хуел наведе глава и се усмихна.

— За милост ли смяташ да ме молиш? — поинтересува се бандитът.

— Точно така.

Хуел напъха ръце дълбоко в джобовете си и зарея поглед в небето, като лекичко си подсвиркваше и полагаше усилия да не се разхили истерично. Усещаше, че останалите актьори също наблюдават Томджон с очакване.

Май ще им изрецитира монолога за милостта от „Тролска приказка“, помисли си той…

— Бих искал просто да отбележа, че… — започна Томджон, стойката му се промени внезапно, гласът му стана по-дълбок, повдигна драматично дясна ръка:

„Цената на човека не мери с хвърчащите от меча му искри… И стойността му ти недей пресмята е глада за плячка, тлеещ във душата…“

Ще стане същото както с оня човек в Сто Лат, който се опита да ни окраде. Какво ли ще правим, ако се помъчат да ни дадат мечовете си? Пък и е толкова конфузно, като се разридаят.

Точно в този момент светът придоби зеленикав нюанс и му се стори, че на границата на възприятията си чува някакви далечни, призрачни гласове.

— Там има мъже с мечове, Бабо!

— „…раздират с бляскави остриета красотата на света…“ — рецитираше Томджон.

Гласовете на ръба на въображаемото казаха:

—  Моят крал не може да се моли на никого за нищо. Подай ми каната за мляко, Маграт.

— „…сърцето състрадателно, целувката…“

— Ама тя ми е подарък от леля ми.

— „…перлата на перлите, корона на короните.“

Настъпи тишина. Един или двама от бандитите тихичко хлипаха в шепи. Главатарят попита:

— Това ли беше всичко?

За пръв път в живота си Томджон изглеждаше стъписан.

— Ами-и, да — отговори. — Хм. Искате ли да го повторя?

— Добра реч — съгласи се бандитът. — Но не виждам какво общо има с мене. Аз съм практичен човек. Предайте всички ценности.

Мечът му се приближи до гърлото на Томджон.

— А вие, останалите, не стойте като идиоти — додаде той. — Действайте. Или момчето ще си го отнесе.

Уимслоу чиракът плахо вдигна ръка.

— Какво? — сопна се бандитът.

— А-а в-вие с-сигурен ли с-сте, че слушахте в-внимателно, г-господине?

— Няма да повтарям повече! Или чувам звън на монети, или вие ще чуете как му прерязвам гърлото.

Но в действителност всички чуха свистящ звук във въздуха и трошене на кана за мляко, заледена от бързата смяна на височината, която се стовари от небесата право върху островърхия шлем на главатаря.

Останалите бандити хвърлиха един поглед на резултата и офейкаха.

Актьорите се загледаха в проснатия бандит. Хуел подритна с крак буца замръзнало мляко.

— Тъй, тъй — каза немощно той.

— Даже не ми обърна внимание! — прошепна Томджон.

— Роден критик — съгласи се джуджето.

Каничката беше синьо-бяла. Интересно как дребните детайли изпъкват с времето. Личеше, че е била чупена на няколко пъти, защото парченцата бяха залепени много внимателно на местата им. Някой беше обичал истински тази каничка.

— Имахме си работа явно — опита се да внесе някаква логика в събитията Хуел — със случаен тайфун. Очевидно.

— Ама от небето не падат просто така кани с мляко — заяви Томджон, като демонстрира завидната човешка дарба да отрича очевидното.

— За кани не съм чувал. Знам за риба, жаби и камъни — съгласи се Хуел. — Никой не е забранил порцелана. — Той започна да се съвзема. — Това явно е някакъв необичаен феномен. Случват се непрестанно в тая част на света, нищо странно няма.