— А ти, Маграт, защо питаш? — попита Баба Вихронрав.
— О… едно от момичетата на село ме попита — отговори Маграт и се изчерви до ушите.
Леля прочисти гърло и се ухили на Баба, която само подсмръкна.
— Туй си е постоянна работа — почна тя. — Признавам му го.
— Уф — възрази Баба. — Какъв съпруг ще излезе от такова нещо — да обикаля и да ти звънка по цял ден.
— Обаче пък винаги ще знаеш… ще знае… къде се намира мъжът й — на Леля играта започна да й харесва. — Само трябва да се ослуша.
— Нямай вяра на човек с рогове на главата — отговори Баба с равен глас.
Маграт се взе в ръце и се изправи на крака, като изглеждаше, че някои части от тялото й се завръщат много отдалеч.
— Вие сте две глупави бабички — кротко заяви тя. — А аз си отивам у дома.
Тя закрачи надолу по пътеката към селото си, без да каже дума повече.
По-възрастните вещици размениха безмълвни погледи.
— Добре! — каза Леля.
— Това е от всичките книги, дето младите ги четат в днешно време — отговори Баба. — Мозъкът прегрява. Ти не си й внушавала разни идейки, нали?
— Какво имаш предвид?
Знаеш много добре какво имам предвид.
Леля се изправи:
— Определено не виждам защо момичето да стои само цял живот единствено понеже ти смяташ, че така било редно — заяви тя. — Но тъй или иначе, ако на хората не им се раждат деца, ние с тебе за какво ще сме?
— Никоя от дъщерите ти не стана вещица — отвърна Баба, като също стана на крака.
— Но биха могли да станат — отбранително каза Леля.
— Да, ако ги беше оставила да работят върху себе си, вместо да ги подкокоросваш да се мятат на врата на първия срещнат мъж.
— Те са ми хубавки. Не бива да заставаш на пътя на човешката природа. Щеше да го знаеш, ако въобще някога беше…
— Ако въобще някога бях правила какво? — внимателно попита Баба Вихронрав.
Те се втренчиха една в друга стъписани и смълчани. И двете можеха да усетят напрежението, което пропълзяваше нагоре в телата им. То извираше от самата земя — изгарящото, болезнено усещане, че са започнали нещо и трябва да го довършат, каквото и да се случи.
— Познавам те още от малка — намусено каза Леля. — Беше една такава надута.
— Поне прекарвах повечето време изправена — отговори Баба. — Отвратително беше това твоето. Всички си го мислеха.
— Ти пък откъде знаеш? — сопна се Леля.
— Цялото село говореше за тебе — отговори Баба.
— И за тебе говореха! Наричаха те Ледената девица. Не знаеше, а? — присмя се Леля.
— Не бих оцапала устата си да произнеса думите, с които наричаха тебе — викна насреща й Баба.
— О, тъй ли? — писна Леля. — Е, хубаво тогава, нека ти обясня, добра ми жено…
— Не смей да ми държиш такъв тон! Ничия добра жена не съм…
— Именно!
Отново настъпи продължителна тишина, докато двете се гледаха една друга, опрели нос до нос. Но тази нова тишина беше цяло квантово състояние враждебност по-високо от предишната — човек можеше да си опече пуйка на нея. Вече нямаше крясъци. Нещата бяха отишли прекалено далеч, за да се решат с викане. Сега гласовете бяха тихи и изпълнени със заплаха.
— Трябваше да помисля с главата си, преди да послушам Маграт — изръмжа Баба. — Тази работа със сборището е идиотска. Привлича напълно погрешен тип хора.
— Радвам се, че успяхме да си поприказваме — изсъска Леля Ог. — Това прочиства въздуха.
Тя погледна надолу.
— И освен това сте на моя територия, мадам.
— Мадам!
Бурята изтътна в далечината. Обичайната за Ланкър буря след кратък гастрол към подножието на планините се беше завърнала за едно вечерно представление. Последните лъчи на залеза пронизваха мъртвешки бледите облаци, едри капки дъжд задумкаха по островърхите шапки на вещиците.
— Наистина не виждам защо трябва да си губя времето с тебе — изрече Баба, като потреперваше. — Имам къде къде по-важни неща за вършене.
— И аз също — отвърна Леля.
— Лека вечер ти желая.
— И аз на тебе.
Те обърнаха гръб една на друга и закрачиха в проливния дъжд.
Среднощният дъжд барабанеше по закритите с перденца прозорци на Маграт, докато тя съвестно прелистваше книгите на Старата Уимпър в търсене на това, което по липса на по-добра дума бихме нарекли природна магия.
Възрастната жена бе навремето си забележителен събирач на подобни работи и което беше по-странно, ги беше записала. Вещиците обикновено не намират особено приложение за грамотността си. Но тук том след том бяха педантично описани резултатите от търпеливи експерименти в областта на приложната магия. Старата Уимпър в действителност беше вещица-изследователка13.
Маграт четеше любовните заклинания. Всеки път, щом затвореше очи, тя съзираше фигура в червено и жълто в тъмнината отвътре. Трябваше нещо да се направи по този въпрос. Тя хлопна книгата и погледна записките си. Първо, трябва да научи името му. Старият трик с обелената ябълка щеше да свърши работа. Човек просто обелва ябълката, взима най-дългата лентичка обелка и я хвърля зад гърба си — тя ще падне на пода, изписала името на възлюбения. Милиони момичета бяха пробвали тоя номер и неизменно се бяха разочаровали, освен ако възлюбеният не се казваше Ссссс. А това беше тъй, защото те не бяха използвали неузряла ябълка от сорта Чуден залез, откъсната три минути преди пладне през първия мразовит есенен ден, и не я бяха обелили с лявата ръка, използвайки сребърен нож с острие, по-тънко от един пръст. Старата Уимпър доста бе експериментирала и беше абсолютно категорична по този въпрос. Маграт винаги пазеше подръка няколко ябълки, ако изникне някой спешен случай, а този явно беше такъв.
Тя пое дълбоко дъх и хвърли обелката през рамо.
Обърна се бавно.
Аз съм вещица, напомни си тя. Това е просто едно обикновено заклинание. Няма от какво да се плаша. Я се стегни, момиче. Жено.
Тя погледна надолу и захапа опакото на дланта си от нерви и притеснение.
— Кой би се сетил? — възкликна гласно тя.
Беше проработило.
Тя се върна към записките си, а сърцето й трепетно биеше. Какво се правеше по-нататък? Ах, да — да събере папратово семе в копринена кърпичка преди разсъмване. Дребният краснопис на Старата Уимпър продължаваше в две страници подробни ботанически инструкции. Ако бъдеха последователно спазвани, щяха да доведат до получаването на доза любовна отвара, която трябваше да се съхранява в плътно запушено бурканче на дъното на ведро ледена вода.
Маграт отвори задната портичка. Бурята бе отминала, но първите сивкави лъчи на новия ден бяха подгизнали от равномерното ръмене. Въпреки това времето можеше да се квалифицира като „зазоряване“, а Маграт беше решена на всичко.
Къпинаци дърпаха роклята й, косата й прилепна по главата от ситния дъждец, докато тя си проправяше път в капещата гора.
Дърветата се разлюляха, въпреки че нямаше вятър.
Леля Ог също бе подранила. Тъй или иначе, не успя да заспи, а освен това се тревожеше за Грибо. Той беше една от малкото й слабости. Докато рационално знаеше, че той е един дебел, хитър, неприятно миришещ сериен изнасилвач, въпреки всичко тя емоционално го възприемаше като малкото пухкаво котенце, каквото беше преди близо десетилетие, фактът, че веднъж той бе преследвал вълчица чак до клоните на дървото, в което тя се бе опитала да се скрие, а в друг случай бе изненадал неприятно една женска мечка, която невинно копаела земята да търси сладки корени, не спираше Леля да се притеснява, че нещо лошо би могло да го сполети. Всички освен нея в кралството бяха убедени, че единственото нещо, което би могло да забави Грибо по някакъв начин, е пряко попадение на метеорит.
В момента тя използваше малко магия за начинаещи, за да проследи дирите му, въпреки че всеки човек с обоняние би се справил не по-зле със задачата. Магията я бе отвела през мокрите градски улици до отворената порта на замъка.
