На Шута започваше да му просветва, че бе изненадал вещица.

— Оп-па — каза той и търти да бяга.

— Недей… — започна Маграт, но Шутът топуркаше надолу по горската пътека, която водеше към замъка.

Маграт постоя загледана във вехнещия букет в ръцете си. Прокара пръсти през косата си и дъжд от повехнали венчелистчета се посипа оттам.

Усещаше, че бе позволила на важен момент да й се изплъзне подобно на мазно прасе в тясна уличка.

Почувства неудържим порив да прокълне някого. Беше научила огромно количество клетви. Старата Уимпър бе проявила истинска изобретателност в това отношение. Дори горските създания предпочитаха да пробягват край колибата й толкова бързо, колкото силите им позволяваха.

Но тъй и не успя да открие клетва, която най-пълно да отразява емоциите й.

— Ох, че гнус! — промълви тя.

Отново беше пълнолуние. Съвсем необичайно за тях, и трите вещици бяха подранили за срещата си при побития камък. Той толкова се смути, че се ската зад някакви храсталаци прещип.

— Грибо не се е връщал в къщи вече два дена — съобщи Леля Ог веднага. — Това не е в неговия стил. Никъде не мога да го открия.

— Котките могат сами да се грижат за себе си — отговори Баба Вихронрав. — Държавите не могат. Аз обаче имам да докладвам новини от разузнаването. Наклади огъня, Маграт.

— Ммм?

— Казах, наклади огъня, Маграт.

— Ммм? О, да.

Двете възрастни жени я наблюдаваха, докато тя се носеше безцелно из ливадата и се спъваше неволно из сухите храсти. Маграт явно беше потънала в дълбок размисъл.

— Май не е на себе си — отбеляза Леля Ог.

— Да. Може да е за добро — късо се съгласи Баба и седна на един камък. — Трябваше да го е разпалила още преди да сме дошли. Това си е нейно задължение.

— Тя е добра душа — защити я Леля Ог, докато замислено изучаваше отдалечаващия се гръб на Маграт.

— И аз бях добра душа на младини, но това хич не спираше острия език на Баба Филтър. Най-младата вещица трябва да отслужи времето си, знаеш как е. На нас да не ни е било леко, а? А пък виж я нея — дори не носи островърха шапка. Как се предполага хората да разберат, че е вещица?

Явно имаш нещо наум, Есме — забеляза Леля.

Баба навъсено кимна.

— Вчера имах посетител — отговори тя.

— И аз.

Въпреки грижите си Баба леко се раздразни от чутото.

— И кой беше?

— Кметът на Ланкър и група граждани. Не са доволни от краля. Искат крал, на когото могат да имат доверие.

— Аз не бих имала доверие на никой крал, на когото гражданите му имат доверие — обяви Баба.

— Да, ама това сегашното за никого не е добро — дето обикаля, събира данъци и убива местните. Новият сержант, дето си го е назначил, е много чевръст, щом стане нужда да се изгори някоя колиба до основи. Старият Верънс също понякога палеше, вярно… ама…

— Знам, знам. Той имаше по-личен подход — отговори Баба. — Човек усещаше, че кралят наистина го мисли. Хората са доволни, когато ги оценяват по достойнство.

— А тоя Фелмет просто мрази кралството — продължи Леля. — Всички го разправят. Казват, че когато му говорят, той само ги гледа втренчено, кикоти се от време на време, трие си ръцете и получава тикове.

Баба се почеса по брадичката.

— Старият крал обикновено просто ги овикваше и ги изритваше от замъка, ако си спомняш. Обичаше да казва, че няма време да се разправя с магазинери и тям подобни — добави одобрително тя.

— Но пък беше много милостив към тях — додаде Леля Ог. — Освен това той…

— Кралството е разтревожено — прекъсна я Баба.

— Да, вече го казах.

— Нямам предвид хората, имам предвид кралството.

Баба обясни. Леля я прекъсна на няколко пъти с кратки въпроси. Не й хрумна да се усъмни в ни една дума от чутото. Баба Вихронрав никога не си въобразяваше.

Накрая каза:

— Тъй.

— Взе ми думата от устата.

Представи си само.

— Именно.

— И какво направиха после животните?

— Разотидоха се. То ги беше докарало при мене, то и ги пусна да си вървят.

— И никой никого не изяде?

— Не и доколкото успях да видя.

— Странна работа.

— Права си.

Леля Ог се загледа в залязващото слънце.

— Не съм чувала кралствата често да вършат такива работи — отбеляза тя. — Ти го видя на театъра — кралете и тям подобните се избиват един друг през цялото време. Кралствата просто се мъчат да извлекат максималната полза от това. Как стана тъй, че нашто взе, та внезапно се обиди?

— То си е било тука от много време — обясни Баба.

— Тъй е с всички други навсякъде — каза Леля и добави с убедеността на дългогодишен познавач:

— Туй навсякъде се е намирало, където си е, още от времето, когато е било поставено там. На туй му викат география.

— Говориш за земята — възрази Баба. — А тя не е същото като кралството. Държавата се създава от разнообразни неща. Идеи. Лоялност. Спомени. Те някак си съжителстват. И всички сътворяват някакъв начин на живот. Не живот като да имаш тяло, което да обитаваш, а по-скоро като живееща идея. Направена от всички живи създания и от всичко, за което те мислят. И всичко, за което хората преди тях са мислили.

Маграт се появи и започна да стъкмява огъня, сякаш бе изпаднала в някакъв транс.

— Виждам, че доста си мислила върху това. — Леля бавно и внимателно произнасяше всяка дума. — И това твое кралство би искало по-добър крал, така ли? — Не! Тоест — да. Виж… — Баба се приведе напред, — то няма същите пристрастия и неприязън като хората, разбираш ли?

Леля Ог се отдръпна леко.

— Няма да има, естествено, че може ли? — предположи неуверено тя.

— То не се интересува дали хората са добри или лоши. Дори не съм сигурна дали би могло да направи разликата повече, отколкото ти би могла да кажеш дали една мравка е добра или не е. Но то иска кралят да се грижи за него.

— Да, ама… — започна объркано Леля. Блясъкът в очите на Баба започваше да я тревожи. — Много хора са се избивали едни други, за да станат крале на Ланкър. Извършвани са били всякакви убийства.

— Това няма значение! Няма значение! — размаха ръце Баба. Тя започна да изброява на пръсти: — Едно е, когато човекът обикаля насам-натам и убива, за да стане крал — това е част от предопределението му. То не се брои за убийство. Друго е, когато убива, за да защити кралството си. То е нещо важно. Този новият обаче иска само властта. Той мрази кралството.

— Малко прилича на куче, нали? — включи се Маграт.

Баба я изгледа с уста, отворена да изрече някакво подходящо възражение, след което внезапно чертите й омекнаха.

— Да, много подобно — съгласи се тя. — Кучето не го е грижа дали господарят му е лош човек или добър, стига да си го обича.

— Ами хубаво — обобщи Леля. — Значи никой и нищо не харесва Фелмет. Какво ще правим тогава?

— Нищо. Знаеш, че не бива да се намесваме.

— Ама ти нали спаси бебето — отбеляза Леля.

— Това не е вмешателство!

— Нека да бъде по твоему — съгласи се Леля. — Но един ден то може да се завърне. Съдбата да го призове. Ти нали каза да скрием короната. Всичко това ще се завърне — помни ми думата! Няма ли да побързаш с тоя чай, Маграт?

— Ти какво направи с гражданите? — попита Баба.

— Казах им, че трябва сами да се оправят. Защото веднъж започнем ли с магия, никога няма да можем да я спрем. Знаеш как е.

— Правилно — отговори Баба, но с повей на копнеж в гласа си.

— Едно ще ти кажа обаче — продължи Леля. — На тях хич не им хареса. Мърмореха на тръгване.

Маграт се изтърва:

— Знаете ли Шута, дето живее в замъка?

— Дребният човечец със сълзящите очички ли? — попита Леля, доволна, че разговорът се насочи към по-нормални въпроси.

— Не е чак толкова дребен — отговори Маграт. — Как се казва той, някой знае ли?

— Викат му просто Шута — каза Баба. — Не е работа за свестен мъж, да си кажа правичката — да обикаляш насам-натам и да дрънчиш с камбанки.

— Майка му се казваше Белдами, от отвъдната страна на пътя към Черното стъкло — обясни Леля Ог, която имаше славата на легендарен познавач на генеалогията на Ланкър. — На младини беше красавица. Много сърца разби навремето си. Но стана някакъв скандал с нея, чу се преди години. Баба обаче е права — в края на краищата Шутът си е просто шут.