— Тука, писе — осмели се да подвикне той. Грибо го стрелна с пронизващ жълт поглед.
— Котко — бързо се поправи кралят и отстъпи подканящо назад.
За миг изглеждаше, сякаш котаракът няма да го последва, но тогава за негово облекчение Грибо се изправи, прозя се и лапа по лапа тръгна след него. Котаракът не срещаше често призраци и затова беше удивен от този висок брадат мъж с прозрачно тяло.
Кралят го поведе след себе си по някакъв прашен страничен коридор към стаята за вехтории, която беше натъпкана с разпадащи се гоблени и портрети на отдавна умрели крале. Грибо я огледа критично, след това седна в центъра на прашния под и загледа очаквателно краля.
— Тук има достатъчно мишки и други работи, разбираш ли — обясни Верънс. — Дъждът вали през оня счупен прозорец. И освен това можеш да спиш върху гоблените. Извинявай — добави кралят и се обърна към вратата.
Беше работил върху себе си през всичките дълги месеци. Докато бе жив, винаги се беше грижил внимателно за тялото си и когато умря, продължи да се поддържа във форма. Толкова лесно е човек да се предаде и да започне да се размива по ръбовете. Някои от призраците в замъка не бяха нищо повече от неясни петна. Но Верънс обладаваше желязна самодисциплина, тренираше — тоест напрегнато мислеше за тренировки — и бе развил лъскави релефни призрачни мускули. Месеците, прекарани в помпане на ектоплазма, го бяха довели до най-добрата форма, в която някога е бил, с изключение на факта, че беше умрял.
Отначало започна с малки тежести, с прашинки. Първата от тях едва не го погуби12, но той упорстваше и напредна до песъчинки, след това вече повдигаше цели зрънца сушен грах. Все още не се осмеляваше да припари до кухнята, обаче се забавляваше да пресолява яденето на Фелмет с по някоя щипка сол, докато в един момент се взе в ръце и реши, че хранителното отравяне е недостойно дори когато насреща си има просто някаква гад.
Сега той се облегна с цялата си тежест върху вратата и наложи на всеки свой микрограм да натежи колкото се може повече. Потта на самовнушението се стичаше от върха на носа му и изчезваше, преди да достигне пода. Грибо наблюдаваше с интерес как призрачните мускули на ръцете на краля мърдаха като съешаващи се футболни топки.
Вратата започна да помръдва, изскърца, след това набра инерция и се затръшна с глух тътен. Резето щракна на мястото си.
Това трябва да проработи, дяволите го взели, каза на себе си Верънс. Никога не би успял сам да вдигне резето. Но ще се наложи вещицата да дойде да си потърси котката, нали?
Горе, сред хълмовете отвъд замъка, Шутът лежеше по корем и се взираше в дълбините на малко езерце. Две пъстърви се взираха нагоре към него.
Здравият разум му подсказваше, че някъде по Диска би трябвало да съществува някой по-окаян от него. Чудеше се кой ли ще да е този човек…
Не беше молил да става Шут, но и да беше молил, нямаше да има никаква разлика, защото не си спомняше някой от роднините му някога да се бе вслушвал в думите му, особено след като Тате избяга.
Не и Дядо със сигурност. Най-ранните му спомени бяха от Дядо, изправил се над него, да го кара да повтаря вицове наизуст и да набива с каиша смешния момент в главата му. Каишът беше направен от дебела кожа и това, че имаше звънчета по себе си, не облекчаваше особено нещата.
Дядо беше официално признат за откривател на няколко нови вица. Беше печелил почетната шапка с камбанки от Гран При на „Веселите идиоти“ на Анкх-Морпорк четири последователни години, което никой друг дотогава не беше постигал, и се подразбираше, че това го прави най-веселия човек, живял някога. Здраво се беше потрудил за тази си слава, трябваше да му се признае.
Шутът потръпна от спомена как веднъж на шестгодишна възраст бе доближил боязливо възрастния мъж след вечеря и му бе разказал шегата, която току-що бе съчинил. Беше за една патица.
Това му донесе най-якия тупаник в живота му, който се оказа изпитание дори и за стария шегаджия.
— Трябва да запомниш, момче — спомни си той как всяко изречение беше подчертавано със звънливи удари, — че няма нищо по-сериозно от шегите. От днес нататък ти никога… — старецът направи пауза, за да си смени ръцете, — никога, ама никога не бива да изговаряш шега, която не е била одобрена от Гилдията. Кой си ти, че да решаваш какво е забавно? Ама, боже господи, дай да пуснем тогава необразованото кикотене на неумелите шегаджии, смеха на невежеството. Никога. Никога. Да не съм те сварил повече да се шегуваш.
След това се беше върнал към разучаването на триста осемдесет и трите одобрени от Гилдията вица, което бе достатъчно зле заедно с тълковния речник, а той беше още по-голям и още по-кофти.
Сетне го изпратиха в Анкх. Там, в голите, строги стаи той откри, че съществуват и други книги освен тежката, обкована с мед „Чудовищно смешна книга“. Цял ръкописен свят съществуваше там отвъд, пълен с необичайни места и хора, които вършеха интересни работи, като…
Пеене. Счу му се, че някой пее.
Той повдигна предпазливо глава и трепна от звъна на камбанките по шапката си. Сграбчи бързо омразните нещица.
Пеенето продължи. Шутът внимателно надникна иззад храсталака, който му осигуряваше удобно укритие.
Пеенето не беше особено добро. Единствената дума, която пеещата знаеше, очевидно беше „ла“, но пък я използваше упорито. Основният мотив даваше да се разбере, че момичето явно вярва, че хората следва да пеят „ла-ла-ла“ при определени обстоятелства, и беше решена да направи, каквото се очаква от нея.
Шутът рискува да надигне още малко глава и зърна за пръв път Маграт.
Тя беше спряла доста свенливия си танц по ливадата и в момента се опитваше да вплете маргаритки в косата си — без особен успех.
Шутът затаи дъх. В дългите нощи на студените камъни пред кралската спалня той бе мечтал за жена като нея. Въпреки че, ако се замисли човек, не точно като нея. Жените в мечтите му бяха малко по-надарени в гръдната област, носовете им не бяха толкова зачервени и остри, косите им бяха по-дълги и буйни. Но либидото на Шута беше достатъчно интелигентно, за да направи разлика между невъзможното и постижимото, и бързо включи няколко филтриращи програми.
Маграт береше цветя и им приказваше. Шутът наостри уши.
— Това е Вълнистата дружка — изпя тя. — А това е Шербетения червей, който е за възпаления на ухото…
Дори Леля Ог, която обладаваше бодър поглед върху света, би се затруднила да каже нещо ласкателно за гласа на Маграт. Но в ушите на Шута той звучеше като разцъфтял липов цвят. — … И петолистната Лъжлива мандрагора, отлична срещу нощно изпускане. А ето го и Дядовия жабокрек. Той е срещу запек.
Шутът плахо се изправи на крака, като предизвика порой от звънтящи камбанки. От гледната точка на Маграт стана тъй, че от ливадата, която до този момент не криеше опасности, по-сериозни от облачета бледосини пеперудки и няколко волнонаемни земни пчели, изникна едър жълточервен демон.
Той отваряше и затваряше беззвучно уста. На главата му застрашително дрънчаха три рога.
Настойчив глас в главата й шепнеше: бягай веднага оттук като плаха газела. Това е общоприетото поведение в подобни обстоятелства.
Ала се намеси здравият разум. Дори и в най-оптимистичните си моменти Маграт не би оприличила себе си на газела, плаха или инаква. А освен това здравият разум додаде: основната спънка да се затича като плаха газела бе, че тя лесно би надбягала всеки потенциален ловец…
— Ъ-ъ — издаде звук видението.
Разумът, с който, въпреки твърдата вяра на Баба Вихронрав, Маграт разполагаше в достатъчно количество, й каза, че твърде малко демони подрънкват жално и изглеждат така лишени от дъх.
— Здравей — рече му тя.
Мозъкът на Шута също работеше трескаво. Беше почнал да се паникьосва.
Маграт избягваше традиционната островърха шапка, носена от останалите вещици, но все пак се придържаше към основните повели на вещерството. Каква полза да бъдеш вещица, ако не приличаш на такава? В нейния случай това означаваше голямо количество сребърна бижутерия с октограми, прилепи, паяци, дракони и други подобни символи на ежедневния мистицизъм. Маграт дори би боядисала ноктите си в черно, само че не би могла да понесе изпепеляващото презрение да Баба.
