Ако звучеше по този начин, хубавецо мой, нямаше да ти се налага да стоиш затънал до задника в киша сред тия изоставени от Бога полета и да вечеряш варено зеле. — След това плесна с ръце. — Стига, стига — обяви той, а дъхът му излизаше на кълбета пара в мразовития въздух. — Хайде по колите. Трябва да сме извън стените на Сто Лат преди залез слънце.

Актьорите сякаш се разбудиха от магията и с глъчка и шумни коментари се насочиха към пътя. Витолър повика с ръка джуджето и сложи длан на раменете му или по-скоро на главата му.

— Е? — попита той. — Твоите хора нали знаели всичко за магиите или поне тъй се говори. Какво ще кажеш по този въпрос?

— Той прекарва цялото си време край сцената, шефе. Естествено е да запаметява това-онова — замислено обясни Хуел.

Витолър се наклони към него.

— Вярваш ли си?

— Вярвам само, че чух глас, който взе моите куплети, омагьоса ги и ги изстреля обратно през ушите право към сърцето ми — простичко обясни Хуел. — Вярвам, че чух глас, който прониква отвъд неугледната коруба на думите и казва неща, които аз съм искал да кажа, но не съм имал майсторството да ги постигна. Кой знае откъде се появяват подобни неща? — Той се втренчи безизразно в зачервеното лице на Витолър. — Може би го е наследил от татко си.

— Но…

— Пък и кой знае какво са направили вещиците? — продължи джуджето.

Витолър почувства ръката на жена си в своята ръка. И както стоеше така, ядосан и объркан, тя го целуна по тила.

— Не се измъчвай — каза му тя. — Не виждаш ли, че всичко е за добро! Ето — нашият син издекламира първата си дума.

Дойде пролетта, а бившият крал Верънс все още не желаеше да приеме, че на умрелите им се полага да лежат. Той скиташе неуморно из замъка, като търсеше начин да накара древните камъни да го освободят от хватката си.

Освен това се опитваше да не се изпречва на пътя на останалите привидения.

На Чампот нищо му нямаше, въпреки че беше досаден. Но Верънс бе отстъпил ужасен при вида на Близнаците, които щапукаха неуверено ръчичка в ръчичка по среднощните коридори. Малките им призрачета бяха паметник на дела, далеч по-мрачни дори от обичайното цареубийство.

Освен това наоколо обикаляше и Пещерният Скитник, доста поизбледнял маймуночовек с кожена набедрена препаска, който явно витаеше из замъка просто защото последният е бил построен върху надгробната му могила. Без някаква очевидна причина една колесница с пищяща жена в нея изтрещяваше от време на време през помещението на пералнята. А колкото до кухнята…

Един ден той се беше предал и въпреки всичко, което старият Чампот му бе наговорил, последва ароматите на гозбите в огромната гореща пещера с куполообразен таван, която се използваше едновременно за кухня и кланица на замъка. Чудно нещо. Не бе слизал там от детските си години. Кралете и кухните нещо не се разбират помежду си.

Тя беше пълна с призраци.

Те обаче не бяха човешки. Не бяха дори и човекоподобни.

Бяха сръндаци. Бяха волове. Имаше и зайци, и фазани, и яребици, и овце, и прасета. Имаше дори някакви дребни овални мехурести нещица, които неприятно напомняха духчета на стриди. Бяха натъпкани толкова нагъсто, че се преливаха и смесваха помежду си, превръщайки кухнята в беззвучен мърдащ кошмар от зъби, козина и рога, полупрозрачен и потрепващ. Няколко от тях го забелязаха и нададоха тътнещ звук, който звучеше отдалеч, тенекиено и неприятно, извън слуховия регистър. Готвачът и помощниците му се мотаеха през тях, без да им пука, и готвеха вегетариански наденички.

Верънс мълчаливо понаблюдава в продължение на половин минута суматохата, след това се изнесе, искрено желаейки в този момент да има истински стомах, за да бръкне с пръсти четирийсет години дълбоко в гърлото си и да избълва оттам всичко, което беше изял през това време.

Потърси утеха в кучкарника, където любимите му ловни кучета скимтяха, драскаха с нокти вратите и най-общо се чувстваха много неудобно, че усещаха, но не виждаха познатото му присъствие.

В момента той витаеше — ах, колко я мразеше тази дума! — из Дългата галерия, където портретите на отдавна умрели крале го съзерцаваха от прашните сенки. Той би се отнасял далеч по-благосклонно към тях, ако не бе забелязал преди това доста от тях да се мотаят из залите на замъка и да бръщолевят.

Верънс реши, че има две цели в смъртта си. Едната — да се измъкне от проклетия замък и да открие сина си, а другата беше да отмъсти на дука. Но не като го убива, реши той, дори и да му се удаде случай, защото компанията на този кикотещ се идиот бе придала допълнителен ужас на смъртта.

Той приседна под портрета на кралица Бимъри (670–722). Красивите строги черти на лицето й щяха да му се сторят дори привлекателни, ако по-рано днес не я бе видял да преминава през стената наблизо.

Верънс се опитваше да избягва да преминава през стени. Човек все пак трябва да има някакво достойнство.

Усети, че го наблюдават.

Извърна глава.

На прага на вратата седеше котарак и се взираше в него с немигащ поглед. Беше петнисто сив и ужасно дебел…

Не. Ужасно едър. Покрит беше с толкова много белези, че приличаше на юмрук с козина. Ушите му бяха като перфорирани чуканчета, а зениците на очите — две цепки сред първична жълта злоба. Опашката конвулсивно чертаеше във въздуха серия от въпросителни, докато животното се взираше в него.

Грибо беше дочул, че лейди Фелмет има някаква малка бяла женска котка, и бе довтасал, за да поднесе почитанията си.

Верънс никога не беше срещал животно с толкова много вътрешна злост. Не можа да устои, когато котаракът пристъпи към него по пода и се опита да се отърка о краката му, мъркайки като дъскорезница.

— Добро коте, добро коте — отмаляло каза кралят.

Наведе се и се опита да го почеше по главата, между съдраните уши. За него беше облекчение да срещне някой друг освен останалите призраци, който успява да го види, а и не можеше да не забележи, че Грибо е доста необичаен котарак. Повечето от котките в замъка бяха или разглезени домошари, или пък кухненски котки с плоски уши, или обитатели на конюшните, повече наподобяващи гризачите, с които се препитаваха. Този котарак беше самостоятелно животно. Всички котки създават подобно впечатление, разбира се, обаче на мястото на безсмислената животинска самовглъбеност, която се опитваше да мине за скрита мъдрост у останалите създания, Грибо излъчваше истински интелект. Излъчваше също и миризма, която би могла да събори тухлена стена и да докара хрема дори на умряла лисица.

Един-единствен тип хора гледаха подобни котки.

Кралят понечи да се наведе и откри, че е започнал леко да потъва в пода. Той се стегна и изплува нагоре. Усещаше, че веднъж да си позволи да се почувства у дома си в отвъдното, можеше да се смята за загубен.

Смърт бе казал, че само близки роднини и хората със свръхестествен усет могат да го съзрат. В замъка нямаше много и от двата типа. Дукът можеше да бъде класифициран под първия параграф, но безжалостният му егоцентризъм го бе превърнал в нещо също толкова чувствително психически, колкото и пресен морков. Колкото до останалите, само готвачът и Шутът можеха да се класират, но готвачът тъй и тъй прекарваше повечето време хлипайки в килера, защото не му даваха да пече на шиш нищо по-кърваво от пащърнак, а Шутът се беше превърнал във възел от нерви и Верънс се отказа от опитите си да стигне до съзнанието му…

С вещицата е друго. Ако една вещица няма усет, значи, той, Верънс, е само повей на вятъра. Налагаше му се да я доведе в замъка. И после…

Той имаше план. Всъщност нещата бяха далеч по-сериозни — той имаше План. Месеци наред го обмисляше. Не му бе останало нищо друго освен мисленето. Смърт се бе оказал прав. Едничка мисълта им оставаше на призраците и въпреки че мисленето, най-общо казано, винаги е било необичайна дейност за краля, Липсата на тяло, което да го разсейва с разните му там прищевки, му бе дала възможност да вкуси от радостите на умствените усилия. Никога досега не бе имал План, или най-малкото не такъв, който да отива отвъд „Дайте да намерим нещо за убиване“. И ето — седнал пред него и миещ се с лапичка, беше Ключът.