Баба неловко се промъкна през процепа и нагази недокоснатия сняг.

Тя бе поставила островърхата си шапка и наметалото. Носеше го в случаите, когато искаше всеки, който я зърне, да бъде абсолютно сигурен, че е вещица.

Заровен под снега, лежеше вехт кухненски стол. Лятос тя обичаше да сяда на него и да хвърля едно око към пътеката, докато се занимаваше с неприятни ръкоделия. Баба го издърпа, бръсна снега от него и твърдо седна — разкрачена, със скръстени непокорно пред гърдите ръце. Вирна брадичка.

Слънцето се беше изкачило вече доста нависоко, но светлината на Прасоколедния ден си оставаше червеникава и коса. Тя озаряваше огромния облак пара, който беше увиснал над събралите се създания. Никое не помръдваше, само от време на време някое трепваше с копито или се почесваше зад ухото.

Баба се вгледа в редките движения. Преди не бе забелязала, но сега видя, че всяко дърво край градината бе тъй отрупано с птици, сякаш някаква неочаквана черно-кафява пролет бе подранила.

На мястото, където лятос растеше лехичката с билките, се бе събрала глутница вълци, които я наблюдаваха с изплезени езици. Мечи контингент бе приседнал зад тях. Метафоричната галерия беше заета от тълпа зайци, невестулки, разнородни гадинки, язовци, лисици и други създания, които въпреки факта, че изживяваха целия си живот сред кървавата атмосфера на преследвания и преследващия, убий или ще бъдеш убит от лапа, нокти и зъби, най-общо биваха назовавани „горските обитатели“.

Всички седяха заедно в снега, напълно забравили естествените си кулинарни взаимоотношения, и се опитваха да издържат на погледа й.

Баба не можа да се сдържи и заговори на глас:

— Не знам какво заклинание правите, но ще ви кажа — напразно се мъчите, по-добре си тръгвайте още сега.

Не помръднаха. Не се чу нито звук, освен този на възрастен язовец, който шумно облекчи газовете в стомаха си и силно се притесни от това.

— Вижте — продължи Баба. — Аз какво мога да направя? Няма смисъл да идвате при мене. Той е новият господар. Кралството сега е негово. Не мога да се намесвам. Не е редно да се намесва човек, защото е грешно да се набърква в управлението. То трябва само да се оправи — на добре или на зле. Туй е фундаментален закон на магията. Не можеш да обикаляш и да управляваш хората със заклинания, понеже ще ти се налага да използваш все повече и повече.

Тя се облегна назад, благодарна на древната традиция, която не позволява на Мъдрите и Способните да властват. Припомни си усещането да носи короната дори само за няколко мига.

Не, предмети като короната оказваха обезпокоителен ефект върху по-умните люде. Най-хубаво бе да се остави кралстването на онези хора, чиито вежди се сключваха по средата на челото, колчем направеха опит да мислят. По някакъв странен начин те винаги се оказваха по-добри в тая работа.

Тя добави:

— Хората сами трябва да си решат проблемите. Това е добре известен факт.

Тя усети как един по-едър сръндак й хвърли изпълнен с тежко съмнение поглед.

Добре де, хубаво, убил бил стария крал — съгласи се тя. — Ами това си е естественият начин, нали? Вие поне добре го знаете — оцеляването на кажи го де. Не бихте знаели дори що е наследник, освен ако не го мислите за вид заек10.

Тя забарабани с пръсти по капачката на коляното си.

— Както и да е, и старият крал не ви беше голям приятел, нали? Излизаше на лов и тъй нататък…

Триста чифта очи продължаваха да я пронизват с поглед.

— Няма смисъл да продължавате да ме гледате — опита тя. — Не мога да почна да обикалям наоколо и да си цапам ръцете с крале и други подобни само защото вие не ги харесвате. Не е като да ми е сторил някакво зло човекът.

Тя се опитваше да избягва погледа на един изключително объркан пор.

— Хубаво де, знам, че е егоистично — продължи. — Нали затова човек става вещица в края на краищата. Довиждане на всички ви.

После прекрачи твърдо прага и се опита да затръшне вратата. Тя заяде веднъж-дваж, което поразвали ефекта.

Щом се озова вътре, спусна завесите, седна в люлеещия се стол и яростно се залюля.

— Нали в това е целият смисъл — каза на себе си. — Не мога да обикалям и да им се меся. Нали в това е смисълът!

Големите покрити коли бавно се поклащаха по разкаляните коловози, докато приближаваха поредното градче. Трупата не можеше добре да си спомни името му и щеше да го забрави веднага след като го напусне. Зимното слънце висеше ниско над влажните и покрити с мъглица зелеви поля на равнините Сто. Мразовитият въздух усилваше скърцането на колелата.

Хуел седеше в последната кола от кервана, провесил трътлестите си крака през напречната преграда.

Беше дал най-доброто от себе си. Витолър бе поверил образованието на Томджон в неговите ръце. „Ти си по-оправен в тоя занаят“ — му бе казал и с присъщата си тактичност бе добавил: „Освен това си по-близко до неговия ръст“.

Но не се беше получило.

— Ябълка — повтори той, като размаха плода във въздуха.

Томджон му се ухили насреща. Вече беше почти тригодишен, а не бе произнесъл и една разбираема дума. Хуел таеше мрачни подозрения относно ония вещици.

— Изглежда доста умен обаче — обади се госпожа Витолър. Тя се возеше в колата и омрежваше скъсани бутафорни ризници. — Знае кое какво е. Прави точно това, което си му заръчал. Само дето не приказва — меко завърши тя и потупа момченцето по бузката.

Хуел подаде ябълката на Томджон и детето тържествено я пое.

— Мисля си, че онез вещици са ви пробутали кофти номер, госпожо — заключи джуджето. — Нали знаете — подменени деца и к’во ли не. Имало е доста подобни случаи. Моята пра-прабаба разказваше, че и нашето семейство е било сполетяно веднъж, феите разменили джудже и човешко дете. Изобщо не се усетихме, разправяше тя, докато не започна да си блъска главата в тавана…

„Разправят хората, че ябълката е като света. С човешко сърце тя би се сравнила. Отвън е толкоз алена. Вътрешността разкрива червея в сърцевината гнила. Прекрасна, лъскава… Захапеш ли я, си открил, че вътрешно човекът също е изгнил.“

Двамата се извърнаха едновременно и се вторачиха в Томджон, който им кимна и задъвка ябълката.

— Това беше монологът за червея от „Тиранинът“ — прошепна Хуел. Естественият му усет за езика временно го изостави. — Мамка му — обяви той.

— Ама той звучеше точно като…

— Отивам да кажа на Витолър — викна Хуел, скокна от ръба на каруцата и се затича през замръзналите локви към началото на кервана, където актьорът-директор си подсвиркваше тихичко и крачеше напред.

— Хей, как сме днес, б’зуеда-хиара11 — доброжелателно подвикна той.

— Веднага трябва да дойдеш! Той проговори!

— Проговори?!

Хуел подрипваше нагоре-надолу.

— Цитира! — извика той. — Веднага трябва да дойдеш! Звучи точно като…

— Като мене? — попита Витолър няколко минути по-късно, след като бяха издърпали колите сред горичка от голи дървета край пътя. — Аз така ли звуча?

Да! — потвърди хорово трупата.

Младият Уиликинс, който се бе специализирал в женски роли, докосна леко Томджон, който стоеше изправен върху преобърната бъчва в средата на поляната.

— Ей, момко, а знаеш ли монолога от „Както ви се иска“? — попита той.

Томджон кимна.

— Не е мъртъв тоз, що под камъка е легнал. Че ако Смърт би чул…

Слушаха в благоговейна тишина, докато безкрайните мъгли се носеха край тях и аленото кълбо на слънцето отплува надолу зад хоризонта. Когато момчето свърши, горещи сълзи се стичаха по лицето на Хуел.

— В името на всички богове — промълви той, — сигурно съм бил в ужасно добра форма, когато съм го писал това.

И шумно се изсекна.

— Аз така ли звуча отстрани? — попита Уиликинс с пребледняло лице.

Витолър нежно го потупа по рамото.