— Ама ние го почувствахме… — започна Маграт.

Чакайте, чакайте — спря ги Баба.

Устните й беззвучно се размърдаха. Демоните приличат по нещо на джиновете и на професорите по философия — ако човек не постави въпроса си съвсем точно, те с наслада му дават напълно коректен и абсолютно подвеждащ отговор.

— Има ли в кралството нещо, което по-рано е липсвало? — пробва тя.

— Не.

Традицията повелява да бъдат зададени само три въпроса. Баба се опита да формулира такъв, който да не бъде разтълкувай превратно. След това реши, че не играе вярната игра.

— Какво по дяволите става? — внимателно попита тя. — И да не се опитваш да клинчиш от отговора, щото ще те сваря!

Демонът се поколеба. Това явно беше нов подход за него.

— Маграт, я подритни насам онези подпалки! — викна Баба.

— Протестирам срещу такова отношение — заяви демонът, но в гласа му звънна неувереност.

— Добре, добре, но нямаме време да се мотаем с тебе цялата нощ — рече Баба. — Тия игри на думи може и да минават, когато си имаш работа с магьосници, обаче ние имаме да вършим по-важна работа.

Например да сварим нещо — вметна Леля.

— Вижте сега — започна демонът и този път в гласа му се прокрадна стон на ужас. — Не бива да предлагаме доброволно информация на смъртните. Има си правила, знаете. — На поличката горе сигурно е останало някакво олио, Маграт — подметна Леля.

— Ако просто ви кажа… — започна демонът.

— Да? — окуражи го Баба.

— Вие обаче няма да разправяте насам-натам, нали? — горещо ги помоли демонът.

— Нито думица — обеща Баба.

— Онемяла съм — допълни Маграт.

— Нищо ново няма в кралството, но земята се е пробудила.

— Какво искаш да кажеш? — попита Баба.

— Недоволна е. Иска да има крал, който да се грижи за нея.

— Как… — започна Маграт, но Баба й махна с ръка да млъкне.

— Нали нямаш предвид хората? — попита тя. Лъщящата глава се поклати в отговор. — Не, не мисля…

— Какво… — понечи да каже Леля, но Баба допря показалец до устните си.

Тя се извърна и отиде до прозореца на пералнята, покрит с прашни паяжини и станал гробище за множество избледнели пеперудени крилца и ланшни конски мухи. Лекият светлик иззад заскрежените стъкла показваше, че напук на здравия смисъл се задава нов ден.

— А можеш ли да ни кажеш защо? — произнесе тя, без да обръща глава. Значи бе почувствала съзнанието на цялата държава…

Беше смаяна…

— Аз съм просто един скромен демон. Знам само какво се случва, а не защо и как.

— Разбирам.

Мога ли да си вървя?

— Ммм?

— Моля?

Баба трепна и се поизправи.

— О. Да. Беж оттук — разсеяно каза тя. — И благодаря.

Главата не помръдна. Чакаше като портиер на хотел, който току-що е пренесъл петнайсет куфара до десетия етаж, показал е на всекиго поотделно къде се намира банята, бухнал е всички възглавнички и живее с усещането, че е поправил всички завеси, които може да поправи.

— Нали няма да имате нищо против да ме отпратите както подобава, а? — обади се демонът, след като никой не обърна внимание на намека му.

— Какво? — сепна се Баба, която отново се беше замислила.

— Бих се чувствал по-добре, ако съм прогонен с уважение. На „беж оттук“ определено му липсва нещо съществено — обясни главата.

— О. Да, разбира се. Щом ще ти достави удоволствие. Маграт! — Да?

Баба й подхвърли излъскания прът.

Поднеси нашите почитания, моля те.

Маграт се надяваше, че е подхванала пръчката за това, което Баба е приемала за ръкохватка, и се усмихна.

— Разбира се. Да. Окей. Хм. Върви си, зли демоне, в най-дълбоката яма на…

Главата се усмихна блажено, когато думите се затъркаляха към нея. Това вече беше сериозно отношение.

Тя се разтопи обратно във водите на котела, тъй както восък се топи на пламък. Последният презрителен коментар, който почти се изгуби във водовъртежа, звучеше като „Бе-е-е-еж о-о-о-т-тука-а-а-а…“

Баба се прибра у дома точно когато розовите лъчи на зората се плъзваха по снега.

Козите тропаха в пристройката. Скорците пискаха и шумоляха под покрива. Мишки цвърчаха иззад кухненския бюфет.

Тя си приготви чаша чай с усещането, че всеки кухненски звук е малко по-силен, отколкото би трябвало да бъде. Когато изпусна лъжичката в умивалника, прозвуча сякаш чук бе ударил по камбана.

Баба винаги се чувстваше малко неловко, след като е била замесена в организирана магия, или, както би го обяснила самата тя — не бе наясно със себе си. Започна да се мотае из къщата и да си търси неща за вършене, сетне ги забравяше недовършени. Сновеше напред-назад по студените каменни плочи на пода.

В подобни моменти умът си измисля най-неочаквани неща за вършене, само и само да избегне главната си задача — да започне да разсъждава. Ако някой наблюдаваше отстрани, щеше да е потресен от старанието, с което Баба вършеше дейности като бърсане на поставката на чайника, изкореняване на древни орехи от купата с плодове върху скрина или изчопляне на вкаменени трохи хляб от процепите между плочите на пода с дръжката на лъжичка.

Животните имат умове. Хората също имат умове, въпреки че са като неясни мъгливи неща. Дори насекомите имат умове, малки остри късчета светлина сред мрака на безсмислието.

Баба се смяташе за нещо като специалист по умовете. И беше почти убедена, че такива неща като държавите не притежават ум.

Те дори не са и живи, за бога! Една страна е, ами…

Чакай. Чакай… Една мисъл се промъкна в мозъка на Баба и свенливо се опита да привлече вниманието й.

Нали беше възможно тези вековни лесове да имат общ ум? Баба седна на пода с античен комат хляб в ръка и се втренчи с невиждащи очи в камината. Вътрешното й око надникна навън — отвъд покритите със сняг редици на дърветата. Да. Как никога преди не й бе хрумвало… Разбира се, това би бил единен разум, създаден от множеството малки умове вътре в него — на растенията, на птиците, на мечките, че даже и огромните бавни умове на самите дървета…

Тя се тръшна в люлеещия се стол, който започна да се клати напред-назад от само себе си.

Често си беше мислила за гората като за същество, излегнало се върху земята, но винаги само в метафоричен смисъл, както би се изразил някой магьосник — сънлива и мъркаща със земните си пчели през лятото, ревяща и яростна с есенните си стихии, заспала, навита на кълбо, през зимата. Сега й стана ясно, че освен сбор от отделни неща гората беше създание сама по себе си. Живо, въпреки че не точно по начина, по който са живи полските мишки, да речем.

И много по-бавно.

Това явно беше важен факт. Колко бързо, да кажем, бие сърцето на гората? Веднъж годишно може би? Да, горе-долу толкова. Гората чака топлото слънце и дългите дни, които да изпомпят милиони литри мъзга няколкостотин стъпки нагоре към небесата в едно величествено систолично изригване, което е прекалено голямо и прекалено гръмовно, за да бъде чуто.

В този момент Баба прехапа устни.

Ей сега беше употребила думата „систолично“, а тя дори не съществуваше в нейния речник.

Някой се намираше вътре в главата й.

Нещо.

Наистина ли беше помислила всичките тези мисли или някой ги бе помислил чрез нея?

Тя стрелна с поглед входната врата, като междувременно се опитваше да запази своите мисли за себе си. Но умът й беше прозрачен, сякаш главата й бе направена от стъкло.

Баба Вихронрав скочи на крака и дръпна завесите.

Те бяха там — навън, на мястото, където при по-топло време би била поляната. И всяко едно от тях седеше и се взираше в нея.

След няколко минути предната врата на Бабината колиба се отвори. Това бе събитие — както повечето жители на планините Овнерог, Баба живееше своя живот през задната врата. Съществуват само три случая в живота на човек, когато подобава да се мине през предния вход, като и в трите го носят.

Вратата се отвори със значително усилие след поредица от болезнени скърцания и ритници. Няколко люспи боя нападаха върху пряспата сняг, скупчена отпред. Накрая, когато беше вече наполовина открехната, заклини.