— Някой се опита да танцува върху масата — продължи Леля. — И падна в тиквения пудинг на нашта Рийт. Добре се посмяхме.

Баба вдигна вежди и докосна многозначително носа си с показалец.

— Загатвах за явления от по-различно естество — мрачно намекна тя.

Леля Ог се вторачи в нея.

— Да не ти влезе нещо в окото, Есме? — опита се да разгадае жеста тя.

Баба Вихронрав въздъхна.

— Назрява изключително обезпокоително развитие на магически тенденции — високо произне се тя.

Стаята утихна. Всички се взряха във вещиците, освен голямото на Дарън, което се възползва от възможността да поднови алкохолните си експерименти. После също тъй бързо, както бяха секнали, няколко десетки разговора включиха едновременно на скорост.

— Имах предвид, че би било добре да отидем да поприказваме някъде на спокойствие, — каза Баба, когато околната глъчка ги връхлетя отново.

Озоваха се в пералнята, където Баба се опита да опише съществото, което беше почувствала.

— То се намира някъде отвън, в планините и високо в горите — обясни тя. — И е много голямо.

— На мене ми изглеждаше сякаш търси някого — допълни Маграт. — Заприлича ми на голямо куче. Нали разбирате, което се е загубило. Уплашено.

Баба обмисли това. Като се замисли човек…

— Да. Нещо подобно. Голямо куче.

— Разтревожено — вмъкна Маграт.

— Търсещо — прибави Баба.

— И започва да се ядосва! — възкликна Маграт.

— Да — потвърди Баба и се втренчи немигащо в Леля Ог.

— Може да е било трол — допусна Леля. — Оставих си бирата в стаята — добави тя укорно.

— Зная как изглежда съзнанието на един трол, Гита — възрази Баба.

Тя не изплю ядосано думите. Всъщност съмнението у Леля Ог бе посято именно от кроткия глас, с който ги произнесе.

— Казват, че към Главината се срещали изключително едри тролове — бавно отговори тя. — И ледени великани, и големи космати кажи го де, дето живеят нагоре от границата на вечните ледове. Но ти явно нямаш предвид нищо такова. — Не. — О!

Маграт потръпна. После си помисли, че една вещица трябва да има абсолютен контрол върху своето тяло и гъшата кожа под тънката й рокля е само предмет на нейното въображение. Проблемът бе, че тя имаше страхотно въображение.

Леля Ог въздъхна.

— Е, тогава е по-добре да хвърлим едно око — каза тя и отмести капака на големия меден котел.

Леля никога не използваше пералнята си, защото снахите й я перяха — сиволико племе от покорни жени, чиито имена тя така и не успяваше да запомни. Затова с времето помещението се бе превърнало в склад за сбръчкани картофи и прорасъл лук, загорели тенджери и буркани ферментирал мармалад. Никой не бе наклаждал огън под котела през последните десетина години. Тухлите отдолу се ронеха, дребна папрат растеше около огнището. Водата под похлупака беше мастилено-черна и според слуховете — бездънна. Внуците на семейство Ог биваха насърчавани да вярват, че чудовища от зората на времето населяват глъбините й, защото Леля смяташе, че разумно количество трепети и безсмислен ужас са едни от основните съставки на магията на детството.

През лятото използваше котела да изстудява бира в него.

— Това ще свърши работа. Сега трябва да се хванем за ръце. А ти, Маграт, провери дали вратата е здраво залостена.

— Какво смяташ да правиш? — попита Баба. След като се намираха на територията на Леля, изборът беше единствено в нейните ръце.

— Винаги съм казвала, че човек не може да сбърка с едно добро Призоваване — обясни Леля. — Не съм го правила от години.

Баба Вихронрав се намръщи, а Маграт се възпротиви:

— О, няма как. Не и тук. Трябват ни котле и магически меч. И октограма. И освен това магически билки… такива работи.

Баба и Леля размениха погледи.

— Тя не е виновна — обясни Баба. — Това е от всичките книги, дето ги чете. — Тя се обърна към Маграт: — Нямаме нужда от никое от тия неща. Използва се единствено главознание. — Тя огледа древната пералня. — Човек трябва да работи с каквото има подръка.

След което вдигна един излъскан меден прът и замислено го претегли на длан.

— Ний те заклеваме и те призоваваме с мощта на тоз — Баба почти не се запъна — остър и страховит меден прът.

Повърхността на водата в котела леко се набръчка.

— Виж ни как посипваме — Маграт въздъхна — изветрелия прах за пране и тез люспи сапун в твоя чест. Ама гледай сега, Лельо, не мисля, че…

— Тишина! Твой ред е, Гита.

— Аз те зова и те сковавам в проскубаната четка за баня на Изкуството и легена на Закрилата.

Леля размаха предметите. Дръжката на четката се откачи и падна.

— Почтеността е хубаво нещо — прошепна Маграт нещастно, — но някак си не е същото.

— Слушай какво ще ти река, момиче — каза Баба. — Демоните не се интересуват от външната обвивка на нещата. Важно е това, което си мислиш. Продължавай сега.

Маграт се опита да си внуши, че побелелият античен калъп сапун е най-екзотично ароматизирано нещо си, извлечено от каквито бяха там копитни твари от далечен Клач. Доста усилия положи. Бог знае какъв ли демон ще се появи в резултат на подобно призоваване.

Баба също се чувстваше леко лритеснена. Тя не си падаше по демони и други подобни, а цялата тази работа със заклинанията и превъплъщенията й намирисваше на магьосничество. Беше като да слугуваш на вещите, да ги караш да се чувстват важни. Демоните трябва да идват, когато бъдат призовани.

Но според протокола правилата се диктуват от вещицата-домакиня, а Леля Ог доста си падаше по демоните, които бяха мъже или поне изглеждаха, сякаш са такива.

На този етап Баба бе решила с измама и под заплахата на две стъпки излъскан прът да изтръгне информация от отвъдния свят. Беше потресена от собствената си дързост.

Водата леко закипя, утихна напълно и след това сред внезапен вихър и глухо бълбукане се оформи в човешка глава. Маграт изпусна сапуна.

Главата изглеждаше много добре, може би с малко жесток израз на бръчиците покрай очите и с прекалено орлов нос, но въпреки това красива в злия смисъл на думата. В това нямаше нищо необичайно, разбира се. Понеже демоните сами създават образа си в нашата реалност, обичат да се представят на ниво. Главата се извърна бавно като проблясваща скулптура от черен мрамор под лунната светлина.

— Е? — попита демонът.

— Кой си ти? — грубо се сопна Баба.

Главата се извърна и я изгледа.

— Името ми е непроизносимо за твоята уста, жено. — Нека аз да преценя, а? — стрелна го Баба и после добави: — И не ме наричай „жено“!

— Много добре. Казвам се ВхртХлтл-джвлпклз — самодоволно произнесе демонът.

— А ти къде си блял, когато са ти изпопадали всичките гласни? — намеси се Леля Ог.

— Хубаво, господин… — Баба се поколеба само за миг — … ВхртХлтл-джвлпклз, вероятно се питаш защо ли сме те призовали в тази нощ.

— Ама чакай, ти не трябва да говориш такива работи — възпротиви се демонът. — От тебе се очаква да кажеш… — Я млък! Ние разполагаме с меча на Изкуството и с октограмата на Закрилата, предупреждавам те.

— Както кажеш. На мене обаче ми изглеждат като леген и пръчка — презрително се ухили демонът.

Баба се озърна. В ъгъла на пералнята бяха натрупани подпалки, до тях стърчеше четирикрако дървено магаре за рязане на дърва. Тя се втренчи в демона и без да извръща глава, преряза с пръта магарето през дебелата напречна греда.

Последвалата мъртвешка тишина бе нарушена единствено от звука на двете половинки, които се заклатиха напред-назад и тупнаха глухо в купчината подпалки.

Лицето на демона не помръдна.

— Имаш право на три въпроса — каза той.

— Има ли нещо необичайно в кралството? — попита Баба.

Той като че се замисли над отговора.

И няма да лъжеш — сериозно добави Маграт. — Инак ще видиш четка за търкане на обувки!

— Искаш да кажеш — по-необичайно от обикновено ли?

— Давай по-бързо, де — обади се Леля Ог. — Замръзнаха ми краката тук.

— Не. Нищо необичайно няма.