Вратата се затръшна зад двамината. Разнесе се звук от прещракване на ключалки и тътен на наместени резета.

Леля остана сама в мрака. Примигващата факла високо горе на стената само правеше околния мрак да изглежда още по-чужд. Странни метални форми, създадени с цел не по-възвишена от изпробване на устойчивостта на човешките тела, хвърляха неприятни сенки наоколо. Леля Ог се размърда в оковите си.

— Много добре — каза тя. — Виждам те. Кажи кой си?

Крал Верънс пристъпи напред.

— Видях те как правиш физиономии зад гърба им — додаде тя. — Едва се удържах да ги гледам невъзмутимо.

Не им правех физиономии, жено, мръщех се.

Леля присви очи.

— А-ха, познавам те аз — възкликна тя. — Ти си умрял.

— Предпочитам термина „починал“ — отговори кралят.

— Бих ти се поклонила14, обаче всичките тия вериги ми пречат. Да си виждал тъдява един котарак?

Да. Спи горе в една от стаите.

Леля видимо си отдъхна.

— Значи всичко е наред — каза тя с облекчение. — Бях започнала да се притеснявам.

Тя огледа отново тъмницата.

— За какво служи онова голямото легло там?

— Това е разпъвачката — отговори кралят и обясни принципа й на действие. Леля кимна.

— Какъв чевръст дребничък мозък си има тоя човек — констатира тя.

— Опасявам се, мадам, че може би съм отговорен за нелеката ситуация, в която изпаднахте — каза Верънс, като седна върху или поне малко над удобна наковалня. — Искаше ми се да привлека вещица в замъка.

— Надявам се в такъв случай да си сръчен в отварянето на ключалки?

— Опасявам се, че те са над моите способности на този етап… но сигурно… — призракът на краля махна с ръка в небрежен жест, опасващ тъмницата, Леля и оковите — …за една вещица те биха били…

— Твърди като стомана — довърши Леля. — Ти умееш да минаваш през стени, обаче аз не мога.

— Не бях се замислял за това. Мислех си, че вещиците могат да правят магии.

— Млади човече, ще ти бъда задължена, ако си затвориш устата.

— Госпожо! Аз съм кралят!

— Но също така си и умрял, тъй че на твое място не бих предявявала големи претенции. Сега просто кротувай и чакай като добро момче.

Противно на всичките си инстинкти, кралят усети, че се подчинява. Не можеше да се противоречи на подобен глас. Той звучеше направо през годините, от дните му в детската стая. Ехото нашепваше, че ако не си изяде всичко, ще бъде пратен право в леглото.

Леля Ог се раздвижи в оковите си. Надяваше се някой скоро да се отбие насам.

— Хм — обади се неспокойно кралят. — Чувствам, че дължа обяснение…

— Благодаря ти — каза Баба Вихронрав и понеже Шон явно очакваше още нещо, добави: — Добро момче.

— Да, ’спожо, — отговори Шон. — ’Спожо?

— Какво има още?

Шон заусуква крайчеца на ризницата си от притеснение.

— Нали не е вярно туй, дето всички го приказват за нашта мама, а, ’спожо? — попита той. — Тя не ходи насам-натам да кълне селяните. Освен Дейвис месаря. И стария Кейкбред, понеже й ритна котака. Обаче това не бяха истински проклятия, нали така, ’спожо?

— Можеш да престанеш да ме наричаш ’спожо.

— Да, ’спожо.

Значи такива работи разправят хората?

— Да, ’спожо.

— Е, майка ти наистина разстройва от време на време приятелите си.

Шон прехвърли тежестта си от единия на другия крак.

— Да, ’спожо, ама те разправят ужасни неща и за вас, ’спожо, извинете ме за израза, ’спожо.

Баба изсумтя.

— Какви неща?

— Не бих искал да ги повтарям, ’спожо.

— Какви неща?

Шон обмисли следващия си ход. Не че имаше особено голям избор.

— Много неща, които обаче не са истина, ’спожо — побърза да стъпи на сигурно той. — Всякакви работи. Като например, че старият Верънс бил лош крал, а вие сте му помогнала да се възкачи на трона и сте предизвикала оная лоша зима преди години, а кравата на стария Норбът спряла да дава мляко, щото вие сте я погледнала с лошо око. Всякакви лъжи, ’спожо — лоялно добави той.

— Ясно — рече Баба.

Тя хлопна вратата пред запъхтяното му лице, спря да помисли за момент, след което се върна в люлеещия се стол.

Малко по-късно повтори още веднъж:

— Ясно.

А след още малко добави:

— Тя е просто една изкуфяла дъртофелница, обаче не мога да позволя хората да започнат да говорят каквото им падне за вещиците. Веднъж загубиш ли уважението им, губиш всичко. И не си спомням да съм гледала кравата на стария Норбът. Кой въобще е старият Норбът?

Тя се изправи, откачи островърхата си шапка от кукичката зад вратата и внимателно я нахлупи на главата си пред огледалото, като я забучи с десетина остри, ужасяващи на вид игли. Те потъваха в кока й една по една, неизбежни като гнева Божи.

Потъна за момент в кошарата и измъкна оттам вещерската си пелерина, която служеше за одеяло на болните кози, когато не се ползваше по предназначение.

Изработена някога от черно кадифе, сега беше просто черна. Грижливо и бавно я закопча с помощта на потъмняла сребърна брошка.

Ни самурай, ни рицар, тръгнал на кръстоносен поход, са се обличали някога с тъй строга церемония.

Най-накрая Баба приглади дрехите си, огледа тъмното си отражение в огледалото, пусна тънка одобрителна усмивчица и излезе през задната врата.

Усещането за надвиснала заплаха само леко се поразсея, докато тичаше напред-назад из задния двор, за да подкара метлата.

Маграт също се оглеждаше в огледалото.

Изрови отнякъде сепващо зелена рокля, скроена едновременно да прилепва по тялото и да разкрива прелестите му, и би било точно тъй, ако имаше нещо, по което платът да прилепне или което да се разкрие. Затова натъпка два навити чорапа в пазвата си, опитвайки се да прикрие по-очевидните липси. Помъчи се също тъй да направи заклинание на косата си, която обаче беше естествено устойчива на магия и оригиналната й форма започваше да личи (глухарче към два следобед.)

Опита и с малко грим. Начинанието не бе безспорен успех. Липсваше й практика най-малкото. Започваше вече да се безпокои дали не бе попрекалила със сенките за очи.

Шията, пръстите и ръцете й бяха обсипани със сребро, достатъчно за изработване на сервиз за вечеря с дванайсет блюда, а върху всичко бе наметнала черна пелерина, обточена с червена коприна.

При подходящо осветление и внимателно подбрана гледна точка Маграт не беше непривлекателна. Дали всичките тези приготовления допринесоха с нещо за външния й вид, е спорно, но тънък пласт увереност обгърна пърхащото й сърце.

Тя се поизпъчи и се завъртя да се огледа от едната и от другата страна. Гроздовете амулети, магични бижута и окултни гривни по различни части от тялото й дрънкаха едновременно. Врагът би трябвало да бъде не само сляп, а отгоре на това и глух, за да не разбере, че се приближава вещица.

Маграт се надвеси над работната си маса, за да огледа своите Пособия в Занаята, както гордо ги назоваваше в отсъствие на Баба. Притежаваше нож с бяла дръжка, който се използваше за изготвянето на магически смески. Имаше и нож с черна дръжка, използваше го в самите магични заклинания. Маграт бе гравирала толкова много руни по дръжката му, че тя всеки момент можеше да се разпадне на две. Те без съмнение бяха много могъщи, но…

Маграт със съжаление поклати глава, приближи се до кухненския шкаф и измъкна оттам ножа за хляб. Нещо й подсказваше, че в такова време добрият остър кухненски нож е най-добрият приятел, който едно момиче би могло да открие.

— Виждам, виждам с малкото си оченце — каза Леля Ог — нещо, на което името му започва с „П“.

Призракът на краля отегчено обходи с поглед килията.

— Пирони — предположи той.

— Не.

— Пила?

— Туй е хубаво име. Какво е?

— Нещо като отвертка, но за изтръгване на самопризнания. Ето, виж я — показа кралят.

— Не, не е това.

— Задушаваща помпа? — попита той отчаяно.

— Това е със „З“, да не говорим, че понятие си нямам какво представлява.